ПЕЩЕРНИ ПРОУЧВАНИЯ В КАРЛУКОВСКИЯ КАРСТОВ РАЙОН ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК. ПЕЩЕРИТЕ СВИРЧОВИЦА И ЗИДАНКА.
                         Боян Трантеев                                                        
 В тази публикация са представени някои резултати от проучванията на пещерите в Карлуковския карстов район, направени от пещерен клуб “Хеликтит”* към туристическо дружество “Иван Вазов”-София, в периода 1981-88 г.
 Геоложки изследваният район принадлежи към Предбалканската структурна единица. Същинският карлуковски пролом е дълъг ~ 6 км и включва територията до 4 км от двете страни на р. Искър. Така условно очертаният карлуковски карстов район, с дренаж към р. Искър, включва и най-близките до с. Карлуково местности. Към него спада и окарстената, широка 4 км ивица, на левия бряг на р. Искър на ~2 км северозападно от г. Кунино.1 Карлуковски карстов район е с площ ~ 70 км2. Окарстената ивица на пролома се състои от сенонски варовици, подразделени в четирите хоризонта на мастрихта с пет литоложки особености. По-голяма част от окарстената ивица, около с. Карлуково, е в четвъртия хоризонт, с мощност 100ч200 м, характерен с бели, белезникави или кремави варовици, с кремъчни ядки. Около с. Кунино, южно от р. Искър, масивът е изграден от долнокредни материали, в мергелен и песъчлив фациес. Тяхното разпространение на юг достига до Мездра, а на изток близо до с. Карлуково. Окарстената ивица на пролома е притисната между: Бешовишката, Беленската, Драшанската и Реселешката антиклинали. Между Реселешката и Драшанската антиклинала, е разположена и Габаревската синклинала.  В центъра, между тези структури, лежат Каменополската и Карлуковската синклинали, състоящи се от варовици на мастрихта. Двете синклинали представляват единна структура. Североизточно от с. Долна Бешовица, Карлуковската синклинала е отместена на север и е свързана с едно структурно стъпало. Карстовите и води, поради общото и потъване на изток се оттичат главно в източна посока. Малкото карстови извори се намират в основата на скалните венци и следват местния ерозионен базис. Под входа на Задъненка, на нивото на р. Искър, има един извор с постоянно ниво, а над него личат отворите на два периодични (там вода се появява при дъждове).2
 В резултат на тектонските движения, от края на горната креда чак до кватернера, са се образували серии от надлъжни и напречни пукнатини в целия пролом. Лъкатушенето на р. Искър и криволичещите под земята пещерни галерии се дължат на сериите пукнатини с посоки: почти север-юг и запада-изток. Като изявен пример на тектонско разместване и напукване, може да се посочи малкия антецедентен пролом-Задънен дол. По дъното на долината пукнатините са напречни и успоредни на р. Искър. От двете страни в стените,  по продължение на пукнатините, се намират по една и по две малки или по-големи пещери. Антецедентният пролом завършва почти до р. Искър, като малко преди това скача от 18 м, в огромен еворзионен котел.3 Над котела се намират пещерите Зиданка и Задъненка. Някога те са представлявали една пещера. Потокът течащ по Задънен дол е прерязал масива на две.4  Етажното оформяне на пещерите, в района, може да се обясни с епирогенното издигане на терена и удълбаването на местния ерозионен базис.   
 Интензивните проучвания, в Карлуковския карстов район, на пещерния клуб към туристическо д-во “Иван Вазов”-София започнаха в края на 1981 г., с прекартировката на пещерата Банковица.** Разполагахме с единствената точна карта съставена, в далечната 1959 г., от П. Трантеев. Тогава, по време на  курса на РКПД “за водачи, картировачи и прониквачи в пещерите”, е открито продължението на Банковица, след първия кален сифон.  Дотогава пещерата е била с дължина 95 м. Вниманието ми бе привлечено от описанието на пещерата направено в книжката “Карлуковският пролом”.  В него се споменаваше за предполагаема връзка със Свирчовица. Но още по-голям интерес, за бъдещи проучвания, представляваше “около двадесетината метра дълбока цепка, в дясната част на последната зала, на дъното на която се чува шумът на вода.”5 Съставена бе карта, до дължина 689 м.Успоредно с прекартировката на Банковица, само двамата с Миладин Соколов, като най-слаби, направихме два опита (8-10.ІХ. и 18-20.Х. 1981 г.), да достигнем до дъното на пукнатината.** Успяхме да стигнем до 14 м. дълбочина. Опитите да се стигне по-дълбоко, продължиха повече от двадесет години. Банковица днес се очертава, със своите около 3300 м, като една от най-дългите пещери в района.
В средата на 60-те години на миналия век, друга пещера от района-Задъненка е сочена, като най-дългата пещера в Карлуковската синклинала (1250м.).6 Проучването и картирането на пещерата Задъненка, от пещерния клуб към тур. д-во “Иван Вазов”, започна през април 1983 г. Група с гл. картировач Б. Трантеев картира първите 200 м от пещерата.** Картировката продължихме и по време на клубни експедиции в района през 1984 г.** При обща дължина на галериите от 1150 м, все още има непроучени части, който трябва да се отразят върху нейната карта.
 В периода 1981-1987 г. в Карлуковския карстов район бяха картирани и прекартирани пещерите: № 2521 Задъненка; №1164 Разсоватата яма; № 3221 Високата, № 3233 Безименна № 149, № 3450 Двоевратица; №3881 Безименна №7; № 4103 Троевратица; № 3453 Аверковица; № 3586 Проходна; № 3222 Залъмската;№ 3388 Докелски въртоп; 3454 Безименна №35 (Скравеника); № 3455 Безименна №36(Свинарка); №3004 Хайдушката; №1507 Гложави ями І-ІІ; №4505 Кривата; № 2203 Банковица; №1139 Свирчовица и Зиданка №3587.

СВИРЧОВИЦА (БЕЗИМЕННА №59)

Рег. № 206046, БФПД вх. №1139, надм. височина 242 м, височина над местния ерозионен базис 115,4м.
 По време на научноизследователската бригада “Тодор Павлов” през 1948 г., в периода 18-23 юли, заедно с още 12 пещери е “картографирана” и Свирчовица.7 Изследвана е и от Научно-изследователската комисия при дружество “Торпедо” (1950 г.)8. Първата и точна карта е съставена от спелеолога П. Трантеев през 1967 г., във връзка с неговата научна тема “Ледените пещери в България”. През 1984 г. е картирана по време на 2 клубни експедиции на п. к. “Хеликтит”, с гл. картировач Б. Трантеев.** Името на пещерата произлиза от черния бъз (Sambukus nigra), растящ около входа и. От клоните на свирчовината, децата близкото селото, изваждат меката сърцевина и си изработват свирки.
 Пещерата отстои на ~500 м североизточно от крайните къщи на с. Карлуково. Входът и се намира на дъното на широк въртоп. Той е обърнат на северозапад, с пещообразна форма (профил А-F). Свирчовица е многоетажна, разклонена, низходяща, смесена по тип пещера. След преодоляване на стръмен насип, на входа (-6м денивелация), се намираме на долния етаж на пещерата. В източната и западна част на предверието, над покрития с глина под, повишаващи нивата си, скални козирки отбелязват пещерните нива. В пещерата при порой прониква дъждовна вода. В югозападната част, върху най-младата козирка и върху падналите, върху нея, от свода каменни блокове се забелязват сталагмити. Образувания в пещерата са с бял и червеникав цвят. В привходната и част периодично са отбелязвани ледени образувания. Каньоновидната, в средната си част, главна галерия е с височина 12-14 м и с югозападна  посока. След 60-тия метър, върху свода, се забелязват анемолити. Изкривяването на тези дебели сталактити по посока на вътрешните части, са резултат на постоянното въздушно течение. Пещерните нива личат, ясно, върху направения профил-F-G. Главната галерия на долният етаж завършва с ниска (4,5-1,4 м), малка зала, със северозападна посока. В югоизточната част на заличката има тясна пукнатина.   
  Вторият етаж на пещерата започва на 68 м от входа. До намиращият се на 12 м от пода на главната галерия етаж се достига по западната скална козирка. В малката привходна зала и в плавно извиващата в югоизточна посока, ниска галерия, на втория етаж, не липсват вторични образувания-синтри, сталагмити и сталактони.  На 23 м, от началото на втория етаж, до западната стена на основната галерия, е отбелязан тесен вертикален отвор. Това е връзка на основната галерия с намиращата се под нея зала. На 39 м от входа на втория етаж, наклонена стръмна галерия, води до малка зала, с вторични образувания. Най-ниската част на залата е на 14 м от нивото на основната галерия, на втория етаж. Общата дължина на втория етаж, по главната си ос е 64 м. Подът е осеян с паднали от свода каменни блокове. След 43-ия метър, низходяща част от галерията води до къс тесен канал.
 В югоизточната привходна част на пещерата има недълбока и с широк отвор пропаст. В северната и част, след преодоляване на праг, намиращ се на 4 м от  глинестия под, попадаме в камбановидна пропаст с дълбочина 20,6 м. На дъното и основната галерия е с посока северозапад-югоизток. В югоизточната си част, тя завършва с малка заличка и тясна пукнатина, вероятно губилище. (р-ез т. 46-т. 48). Глинестият под е осеян с паднали от свода каменни блокове и ръбест чакъл. На дъното на пропастта, в югозападната част, се намира малка зала (р-ез т. 49-т. 42).
Общата дължина на галериите на пещерата е 231 м, дължината по главната и ос 133 м, а денивелацията от входа + 6м -20,6 м.

ЗИДАНКА (БЕЗИМЕННА №19)

 Височина над МЕБ 42м, надм. височина 170м, р. №206562, БФПД вх. №3587
  По време на научно-изследователската бригада през 1948 г., заедно с още 12 пещери, е “картографирана” и Зиданка. През 1982 г. е картирана по време на клубна експедиция на п. к. “Хеликтит”, с гл. картировач Б. Трантеев.**
  В привходните части, стените и са напукани, вследствие на мразовото изветряне, на тънки, малки плочки, наподобяващи градеж. Оттук произлиза и името на пещерата-Зиданка.
  Пещерата се намира в северната част на “Задънен дол”, на ~550 м северно от последните къщи на с. Карлуково. Североизточният и вход е в северния край на Задънен дол. До него се достига с траверсиране, над водопада на дола (№18). Входът е разделен от скална колона (профил C-D).  Основната и галерия, с обща посока северозапад, прорязва скалният масив. Северозападният, двуотворен, вход на Зиданка се откроява на десния бряг на р. Искър. Пещерата е едноетажна, проходна, двувходна, хоризонтална, брахиклазна по тип, суха  и разклонена. Подът и е покрит с глина, паднали от свода блокове и ръбест чакъл. Вторични образувания (синтри и сталагмити) има в югоизточното разклонение. Основната галерия е с обща дължина, по главната си ос, 182,90 м (т.25чт.1).  На 83,10 м от североизточния вход има разклонение (на т. 6) в югоизточна посока. Срещу него, по продължението на същата основна пукнатина, се намира къса тясна разклонена галерия. На 42,7 м от разклона, галерията е разделена, от две скални колони. Югоизточното разклонение по основната галерия (т.6чт.18) е с дължина 125,1м. Общата дължина на галериите на пещерата, заедно с разклоненията, е 339,80 м.

 БЕЛЕЖКИ
1. Трантеев П. Карлуковският пролом, 1966, с.16
2. Трантеев П. Карлуковският пролом …, с.23
3. Трантеев П. Карлуковският пролом …, с.21
4. Трантеев П. Карлуковският пещерен комплекс-География, 1971, 5, с. 11
5. Трантеев П. Карлуковският пролом …, с.44
6. Трантеев П., Пещери-туристически обекти. С, 1965.
7. Архив на Българското пещерно дружество. Бригада “Тодор Павлов”.
8. Архив на Научно-изследователската комисия при алпийската секция на дружество “Торпедо”.
* Общото събрание на клуба, през месец март 1982г., взе решение името на пещерния клуб да бъде “Хеликтит”. На 12. ІV. 1982 г. бе внесена от мен докладна записка, за утвърждаване на името от Бюрото на туристическото дружество. Едва през 1983 г. бе утвърдено името на пещерния клуб към туристическо д-во “Иван Вазов”-София.
** Архивът на пещерен клуб “Хеликтит” към туристическо дружество “Иван Вазов”-София обхващащ периода, 6.ІХ.1981г.-26.V.1988г, е част от личния архив на Боян Трантеев. Копия от документите са предадени, от Б. Трантеев и се съхраняват в пещерен клуб “Хеликтит”-София. В него се съдържат и следните документи за периода 1981-1988 г.: Отчети за проведените клубни експедиции в Карлуковския карстов район на п. к. “Хеликтит”, с Гл. ръководител Б. Трантеев и Б. Трантеев, Отчетни доклади до Бюрото на туристическото дружество, за дейността на п. к. “Хеликтит”.
*** От 8-10.ІХ. 1986 г. в Карлуковския карстов район бе проведен Вторият пещерен сбор “Иван Вазов”. Пропастта в пещерата Свирчовица бе обект на конкурса “Най-точна карта”. Картите бяха сравнявани с прецизна, клубна конкурсна карта на тази част от пещерата. Всеки участник трябваше да реши тестовете, съставени от Гл. ръководител на сбора-Б. Трантеев. Всяка от картите съдържаше 5, от общо 120-те въпроса от областта спелеологията и пещерното дело. Повече точки носеха картите, включващи въпроси с повишена трудност.  Техническото майсторство на участниците бе оценявано на системи, разположени в пещерата Проходна. Първо място в комплексното класиране заеха участниците от п. к. “Еделвайс”-София. Най-добро техническо майсторство показа Васил Николов от пещерен клуб “Петър Трантеев”-гр. Луковит.
**** Скицата към статията е част от картата на Карлуковския карстов район. Върху нея са нанесени 150 пещери. Тя е съставена от П. Трантеев, с помощта на българските пещерняци, в периода 1960-1978г., в М 1:5000.

НАКРАТКО ЗА ИСТОРИЯТА  НА КНИГАТА С „ТРИ СВЕЩИ ПОД ЗЕМЯТА” И ЕПОХАТА ОТРАЗЕНА В НЕЯ


 На Петровден, точно преди 80 години (1932 г.), в пещерата Темната дупка при гара Лакатник, започва “пещерната кариера” на Петър Трантеев.  Едва ли родителите му предполагат, че това детско приключение ще предопредели съдбата му. Науката спелеология се превръща в негова професия и смисъл на целия му живот.
  Книгата е предложена от автора на издателство “Медицина и физкултура”, в началото на 1966г., с работно заглавие “Светлини под земята” и илюстрации от неговия пещерен другар-художника Александър Денков. Специализираното в областта на туризма издателство преценява, че тя не отговаря на специфичните изисквания към издаваната от него литература и книгата е спряна от печат. Три години след това (през 1969г.) същото издателство отпечатва една негова книжка от поредицата „Малка туристическа библиотека” със заглавието “Лакатник”. В нея липсват, както забавните описания на подземните приключения на автора, нетрадиционно поднесените знания за “раждането и смъртта” на пещерите, така и значителна част от интересните научни данни за лакатнишките пещери. Първата глава от нея намери своето място в бюлетина “Българска спелеология”( кн.1, 1989г., с. 106-113). Съдържание на книгата се допълва от картинните, живи, подробни описания на пещерите и лакатнишкия пещерен район. Те са изпъстрени с увлекателни разкази за преживяванията на автора под земята, научни наблюдения върху карста, фауната, археологията, легендите и историята на проучването на района.
 Посещенията си в пещерата Темната дупка при г. Лакатник, Петър Трантеев започва през 1938г. След приемането му за редовен член на Българското пещерно дружество и участието му студентската бригада “Тодор Павлов” те вече са поставени на нова, научна основа. Това личи от един доклад на научноизследователската бригада “Тодор Павлов”, за пещерата Темната дупка, четен от него в Българското пещерно дружество през октомври 1948г. От дневника на колектива “Млада гвардия” към Българско пещерно дружество (1948-1950г) става известно, че работата му в пещерата и Лакатнишкия карстов район продължава с членовете на  колектива. Усилията на членовете на създадената от него научно изследователска комисия, при дружество “Торпедо” (по-късно тур. д-во “Урвич”), са насочени и към проучване на пещерите в района на Лакатник. Своите дългогодишни наблюдения и изследвания върху лакатнишкия карст той периодично публикува още от началото на 1949г. С изследванията му върху пещерните бисери и от лакатнишката пещера Зиданка са свързани неговите доклади пред V-ия Международен конгрес по спелеология в Щутгард през 1969г. и конференцията по спелеология в гр. Зул през 1970г. * В неговата колекция от вторични пещерни образувания, пещерните бисери от българските пещери заемат значително място. В  края на  2007г. се появи и каталогът на “Колекция Петър Трантеев”.
 Книгата на Петър Трантеев „С три свещи под земята” е неподправен разказ, както за първите му приключения под земята, така и за първите “частни”, а по-късно и организирани от Републиканската комисия по пещерно дело и пещерен туризъм експедиции.
 От тази негова книга, както и от всичко написано от Петър Трантеев, личи, че канавата на  неговата писателска дейност е натрупването на значителна информация, работа на терена и последващите ги научни изследвания. В неговите книги  и многобройни публикации в печата има едно градивно усъвършенстване на присъщия му научно популярен литературен стил. Зад лекотата на това повествование прозира вещото перо на надарения с въображение изследовател на българския карст и пещерите в него. Книгата на Петър Трантеев “С три свещи под земята” има и историко-документална стойност, позволява по нея да се изучава един начален, вече малко познат, период от историята на модерната българска спелеология.
         2012 г.                                                                                   Боян Трантеев
       * Трантеев Б. Четиридесет години под земята, 2005.  
                                                 

ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ

С ТРИ СВЕЩИ ПОД ЗЕМЯТА

СОФИЯ

1966

                                                                      И без да си починем, нагоре

                                            вървяхме, аз след него, той напред.

                                                                  Съзрях през проход, който се отвори

                                   тез хубости с кои небе блести.

                                                                   Излязохме тогава в ширните простори

                                     и пак видяхме светлите звезди

                                                                                                      ДАНТЕ, АД

  Тази книга не е роман-в романите няма толкова много герои; при това тук някои от героите или не могат да говорят или са невъодушевени. Или по-добре: техният “език” разбират само тези, които умеят да четат голямата книга на природата и които обичат красотата, но не само красотата по земната повърхност, но и … под нея.
 Тази книга не е и научно произведение, въпреки че в нея има някои научни данни. Последното се дължи на това, че наред с приключението са вървяли рулетката, планшета, термометърът и … бележникът.
 Тази книга е в същност един опит да се сближат два свята, които преди 3-4 хиляди години са се разделили не без съжаление. Светът на човека, обичащ светлината, топлината и уюта на сегашното си домашно огнище от тухли и железобетон и светът на вечната тъмнина, на влагата на тишината, на безсловесните слепци. Два свята, отдавна разделени, но не чужди един на друг. Единият търсещ и любознателен, другият ту тържествено спокоен, ту гръмотевично опасен, но винаги очакващ своите изследователи .
  Моят скромен принос в това сближаване не би бил възможен без съдействието на моята сега покойна МАЙКА, която дълги години с мъка отделяше стотинки от скромната си пенсия, за да осигури моите скитания; без присъствието на моята СЪПРУГА, която години наред търпеливо понася моята “двойна” любов и без моите пещерни другари, с които съм делил и все още деля опасностите на проникването и радостта на откритията...
   НА ВСИЧКИ ТЯХ ПОСВЕЩАВАМ ТАЗИ МОЯ КНИГА С БЛАГОДАРНОСТ
                                                                                  АВТОРЪТ
                                                                     * * *

ГЛАВА ПЪРВА
от която читателят ще разбере, защо авторът на книгата избяга на Петровден от дома си, как започна пещерната си “кариера” в пещерата Темната дупка и как в същия този ден завърши неговото приключение
       - Къде си тръгнал, бе момче?
       - Аз малко … ей до там, да видя …
       - Я се връщай, там е опасно ! Не е за тебе, много си малък !
       - Ама аз само до тука ...
       - Добре де, ама да не съжаляваш после! …
 Сърцето ми туптеше силно .. ех, че мрачно! И страшно … ами какво ли пък може да е страшно? Но защо тия чичковци ми казаха да не влизам, било опасно. Не, не е опасно … я да запаля и свещта, тогава ще е по-светло …
  Джобовете ми бяха пълни с кибрит и свещи. В едната ръка държах електрическо фенерче, в другата запалената свещ. На няколко крачки наоколо се виждаше жълтеникава, напукана и пъпчива стена. Зад мен остана като широко отворена паст големият отвор, а отвън-топлото слънце. Стиснал зъби, озъртайки се малко страхливо встрани, все пак имах кураж бавно да се движа напред с протегнати ръце; може би с тях търсех опора в мрака, както слепците правят това, за да се предпазят от внезапен удар? В такъв миг като че ли главата на едно дете може да бъде запълнена само с две осезаеми неща-страх от неизвестното и силното желание да види верно ли е това, което е подслушал. А аз подслушах преди двадесетина дни такъв разговор между моя баща и негов приятел ловец:
- Абе Иване, знаеш ли, че на Лакатник имало голяма пещера с подземно езеро и река? Езерото наричали Дяволско, защото от дупките му извирала водата. И водопади имало и какви ли не други чудеса!
- И аз чувах за това, но разбрах, че имало и някакъв лабиринт, та можело да се загуби там човек.  Да ти кажа ли, хич не ме привличат тия пещери, все ми се струва, че човек няма да излезе жив отвътре …Бяхме веднаж на Леденика, ех че студ … Ами ти какво си се опулил, бре?-обърна се баща ми към мен, защото бях застанал незабелязано насред стаята и се бях заслушал в спокойния им разговор .
- Татко, хайде заведи ме да видя тази пещера, аз не зная и не съм виждал такова нещо?
- Ха, малко ли ти е, че те водя всеки път на лов, ами и по пещери ще тръгна. Я иди си гледай уроците!
 Моите молби и увещания не помогнаха, баща ми беше непреклонен. Сам страстен турист и ловец, на него му беше неприятно да слуша даже за пещери. Оставаше само едно разрешение-да избягам, па макар и само за един ден!
 Беше 12 юли 1932 година и моят имен ден (празникът е отбелязан по стар стил). Бях син на железничар, затова пътуването ми не беше проблем. Още по-малко ме затрудни обяда, защото по Петровден се правеха навремето толкова много неща, че една шепа от тях нямаше да се забележи. Останалото се състоеше в това да стана много рано и да се измъкна, което и сторих.  А от дома до гарата са не повече от триста крачки.
 …В ръката ми потръпваше парафиновата свещ, а светлината и играеше и образуваше потайни движещи се сенки, което още повече усилваше чувството ми за несигурност. Да продължавам ли  или да се върна? Погледнах назад-от входа едва се виждаха блестящи ивици отразена светлина. Беше тихо и прохладно. Да или не? Какво можех да измисля? След няколко мига в едната ми ръка горяха вече три свещи, а в другата стисках запаленото фенерче. Няма нищо страшно, светло е. Да! Тъмнината отстъпваше пред светлината, но стръвно и плътно се затваряше зад гърба ми. Ех, ако тук грееше слънцето!  Всъщност, нищо страшно нямаше. По стените имаше някакви черни и бели стрелки, които създаваха интимна обстановка. Те ме караха да мисля, че няма да се заблудя и същевременно да се озъртам на всички страни.  Галерията изведнаж свърши. Появи се някаква тясна и висока напречна пукнатина, по стените на която светлата точка на батерията не можеше да пробие тъмнината. На метър два насреща зееше отвор, в който се вмъкнах. Сега вече светлината от входа не се виждаше, но и мен не ме беше  страх, защото стените бяха близко една до друга и ръцете ми можеха да ги допират. Бях направил едва двадесетина крачки и за малко не паднах в една удивително правилна кръгла дупка, наполовина пълна с вода. После прескочих някакъв праг и попаднах в ниско и широко място, изпълнено с големи камъни и пясък. Стресна ме някакво буботене, което идваше от отсрещната страна. Ами сега накъде? Светлината явно не стигаше. Страхът отново се върна, оня хубав човешки страх, примесен често с малко отчаяние-какво да се прави? Но докато главата се колебаеше, краката продължаваха да вървят, бавно наистина, но все пак напред, по паднали от свода каменни плочки. Те звънтяха при всяко допиране и звънът им се разнасяше като радостна вест всред усилващото се бумтене. Разбрах, че това ще да е подземната река, за която бях подслушал, но не мислех че ще стигна така бързо до нея, защото всеки момент бях готов да се върна. Със завидно усърдие очите ми шареха по силно надупчените стени, по дупките по пода, по плоския свод. Стараех се да запомня всичко, защото встрани зееха разни отвори, дупки, пукнатини. Това беше първата ми борба с мрака, но не мога да се похваля, че отстоявах тази борба с чест. Много ми се искаше да се върна, тичешком, презглава, даже мислено си представях колко бързо ще тичам, докато изляза навън, под палещите лъчи на юлското слънце. А краката търсеха опора и вървяха напред, докато силното буботене не се превърна в тревожна шумотевица. Късно беше вече да се бяга, водата беше под краката ми. Стоях на края на галерията по която бях дошъл, изнемощял от напрежение и тревога в тази черна каменна кутия. Тогава лъчът на фенерчето и трите свещи осветиха това чудновато място и пред изумените ми очи блесна чисто, прозрачна вода в езеро, на което едва виждах отсрещните стени. На дъното зееха ясно или неясно очертани дупки, всичко беше залято с вода, мрачно, черно, страшно, но и великолепно. Струваше ми се, че съм попаднал в центъра на земята, че съм изминал хиляди километри и съм се изправил като победител. Но нима треперят победителите? А аз треперех и не знаех защо треперя-вече не ме беше страх, не, даже бях доволен. Изкачих се по скалите над езерото, минах покрай една кръгла дупка в пода и се зарових в пясъка над нея. Той беше чист, приятно влажен, миришеше на глина. Но да погледна втори път в дупките на езерото не се реших. Дълги години след този случай тези дупки ме караха да ги чувствувам като нещо непоносимо потайно и опасно. После открих, че мога да направя нещо хитро: в джоба си имах още четири свещи-запалих ги всичките наоколо и черната кутия заприлича на някакъв мистичен храм. На инките или на майте? Вече бях чел много от романите на Майн Рид и Фенимор Купер, не, не ме беше страх! С фенерчето и една свещ в ръка обикалях из тясните галерийки наоколо и се почуствувах като у дома си. Сега всичко ми беше интересно, но най-вече ме забавляваха дупките по пода и стените, които приличаха на някакви грамадни черпаци-почнах ги да меря на педи. Скоро тази занимавка ми омръзна. Реших да си тръгна. Прибрах свещите, махнах с ръка и внимателно тръгнах обратно. Като стигнах до ниското място с голямите камъни видях, че може се продължи по едно разклонение, но най-напред трябва да се слезе надолу метър-два. Пътят за връщане ми беше ясен вече, но реших на това място да поставя една запалена свещ докато се върна. След петнадесетина крачки трябваше да се изкача по стръмен наклон от хубав жълт пясък. Макар че вече бях виждал морето, за пръв път виждах такъв хубав и сух пясък. Но не ми беше вече до игра, бях изпълнен с невиждана смелост и готов за подвизи. Нима не беше подвиг това, че минах покрай някакво зейнало каменно гърло, надзърнах в него и даже извиках насреща му, за пръв път откак бях влязъл в пещерата. После се промъкнах през някакво тясно място и попаднах в някакъв хаос от скали и камъни. Между тях и върху тях извиваше несигурна пътечка, по която се движех боязливо и все пак храбро. Изведнаж буботенето, което ме беше изоставило, отново се увеличи и пак започна да ме мами напред. Но тази шум се различаваше от предишния; той беше като чели по-зъл по-жесток или…поне на мен така ми се струваше. Продължих с двете ръце напред и в тях свещите и фенерчето, сякаш те бяха моята опора в мрака и увеличаващия се шум. Най-сетне всичко това се обърна в нетърпим хаос от звукове, шумове, гръм. Стоях на влажен ръб от скалата, под мен беше адът, черен, мрачен, ужасен. На няколко метра по-ниско хиляди дяволи играеха и плачеха, хапеха се и виеха непоносимо, до прегракване. А аз нямах сили да преместя краката си, да вдигна обувките си, да преместя ръцете си, в които трепкаха трите свещи и фенерчето. Но нито един дявол не посмя да скочи нагоре, сякаш между тях и мен имаше някаква наелектризирана мрежа. Тогава, малко успокоен се сетих, че в джоба ми има сладкиши, увити в хартия. Пожертвувах я, за да я запаля и да я хвърля под мен в зейналата, алчна тъмнина. Хартията се полюшна, пламна цялата и потъна във вълните, които заливаха жълтеникав праг и изчезваха още по-надолу. Зърнах, че водата всъщност не е никак много, но силите ми не стигаха за да сляза до там. Бавно, като се озъртах и вслушвах в отдалечаващия се шум на водата, тръгнах без желание обратно. В главата ми бучеше същия водопад от въпроси, съмнения, възхищение и мъничко страх. Нямах доверие на тази мизерна светлина в протегнатите си ръце, тя ми пречеше да виждам добре, трептеше, смущаваше ме. Бях покапал с парафин и изпрашил новия си костюм, приготвен за имения ден. Стигнах някак си до галерията изпълнена с пясък и дочух гласове на живи хора, които се смеят. Изведнъж край мен профучаха няколко момчета и едно момиче, носещи особени лампи  в ръцете си; стана изведнъж толкова светло! Единият ме изруга и блъсна надолу по пясъка с думите: -“Тоя па  хлапак какво търси тука”, после изчезнаха весели и шумни в тъмнината. Тогава изведнъж ме обхвана някакъв бяс и злоба, плачеше ми се от яд, че тези весели батковци имаха толкова много светлина, а аз се мъчех с трептящите свещи и мижавото фенерче в ръцете си, крачка по крачка из тая непрогледна тъмнина. Оставената запалена свещ липсваше. Почнах да бързам, сякаш някой ме плашеше, че никога няма да изляза от тук и по бузите ми паднаха първите горещи, горчиво солени сълзи. Но не можех да тичам, защото свещите бяха угаснали, а аз трябваше да виждам, да виждам! Още петдесетина крачки и през мокрите стъкла на очилата видях да свети лъч дневна светлина, а после гърлото на пещерата, огряно от обедното слънце. На входа беше тихо, нямаше никои; долу покрай Искра се къпеха хора и се смееха, а на мен ми беше тъжно. С яд изгасих свещите и фенерчето, извадих бисквитите и другите петровденски сладки и захванах да обядвам, ако това можеше да се нарече обяд. После слязох до реката и попитах в една компания за часа. Беше един и това ме уплаши-толкова ли много съм стоял в пещерата? После се заиграх около тръбите край големия извор и забравих за часа. Воденичката до извора не тракаше, беше празник и вратата и беше заключена. Прецапах Искъра и вече със свито сърце тръгнах към гарата. Сега започна да действа не страха от водата и тъмнината, а от наказанието. Но все пак бях щастлив, че всеки път щом се обърна мога да виждам тъмния полукръгъл отвор на пещерата. И от влака дълго време го виждах, докато се превърна в петно и се сля с чудноватите извивки и кукли по скалите.
 Какво можех да очаквам сега в къщи? Беше Петровден, моят имен ден …
  - А ти, магаре такова, ще знаеш: помислиш ли още веднъж да избягаш, по-добре е да не се връщаш. Винаги да си спомняш зачервения си задник и да знаеш какво те очаква! По пещери ще ми ходи! И за какво? Интересно било, хубаво било! Малко ли са ти планините и морето, та ще се завираш по дупките?
 Аз подсмърчах и ужасно ме болеше отзад, но мълчах. Спасиха ме някакви роднини, които пристигнаха с куп подаръци и на които беше подробно разказано какъв разхайтен син съм бил и че нищо не съм  заслужавал. Но пред очите ми бяха не подаръците и не тортите, а някакъв полумрак, от който не се измъкнах седмици наред. Всъщност, сърдит беше само баща ми. Добрата ми майка, колкото и да и беше неприятно моето поведение и упоритост, се опитваше да ме защити. Но една още по-сигурна защита дойде неочаквано след няколко седмици. Пристигна приятелят на баща ми ловецът,  разбра за моите патила и вътре в десет минути му разказах цялата история. Можех ли да се противя на толкова приятния му глас и на големите му мустаци, които се движеха така смешно като показалци нагоре надолу, когато говореше! И му разказах и му се оплаках. А той се смееше презглава, пък накрая поверително и тихо ме попита: “Ама ти наистина ли искаш да отидеш пак? Аз кимнах. “Ама със свещи тая работа не става! Добре аз ще уредя тая работа!“ Какво е говорил с моите родители, не разбрах. Минаха два месеца и аз се бях отчаял, че някога ще осъществя моята мечта. Пък и летуването край морето поизбледни спомените и преживяното под земята. По брега събирах и пълнех джобовете си с цветни и хубави камъчета. Малко преди да започнем училище, татковият приятел пристигна и донесе нещо тежко, увито във вестник. “Това моето момче, се нарича карбидна лампа. Тя се употребява ей така …“ И започна да развива хартията, като измъкна от нея  една чудно хубава, лъскава като злато лампа: тя беше направена от месингова гилза от оръдие, имаше рефлектор и стъкло отпред, а от двете страни по едно зелено и червено стъклено око. Бях готов да се разплача от умиление, от благодарност, но забелязах строгите очи на баща ми да гледат с недоверие и несъгласие. Уплаших се. Няма да ми разрешат? После видях, че около мустаците му имаше тънка, хитра усмивка и разбрах, че победата е близка, но не и лесна.
 “А сега ти се позволява да ходиш в Лакатник, но винаги с възрастни хора. Сам-в никакъв случай!”
 Пред мен са старите ми, измачкани бележници от първите години на моите скитания, скъпи спомени от много години насам. Някои страници съвсем не се четат, защото са киснали в мокри джобове и кални галерии, други са напръскани с различни цветове глина. Трети са изпокъсани от съжителството с каменни образци  или обгорени от карбидните лампи или петромаксите. На едно малко тефтерче, със зелени корици има изписани само няколко странички, които започват с думите:  “Днес 12 юли 1932 г. (стар стил) бях в Лакатник и влязох във  водната пещера. Стигнах до едно езеро с дупки по дъното и до един водопад …”. Едно малко, невинно приключение роди един непрестанен интерес към подземния свят, такъв какъвто е-мрачен и черен или безкрайно цветен и красив, лесно достъпен или непоносимо труден. Полека лека станах много “богат”-книги, картотека на пещерите, а заедно с това  се препълни и сандъка с фенерчетата и свещите, допълни се не само с лъскавата карбидна лампа, появиха се (пък и често изчезваха) газени фенери, петромакси, пещерен “комбинезон” от старо яке и панталон, какви ли не дреболии. Появиха първите “пещерни приятели”, някои за кратко време, други едва ли не за цял живот. Скитах до насита, понякога до преумора, от която името си не можех да кажа, но винаги доволен, че съм видял повече, отколкото съм очаквал. И само от време на време, когато във въртележката на живота остана за малко сам, поглеждам с умиление и усмивка към малкото зелено тефтерче, което аз старателно крия, както стара мома-писмата от неизживяна някога любов. И ми се струва, че съм направил една голяма грешка-просто трябваше да скрия и запазя някъде дълбоко и ония три свещи от далечното минало. Може би те още по-силно ще ми напомнят, че моят “пещерен” живот започна с тях и то в една от най-тайнствените пещери в България-Темната дупка, на която съм посветил толкова много години и  КОЯТО ВСЕ ОЩЕ ТОЛКОВА МАЛКО ПОЗНАВАМ.
                                                                                            Петър Трантеев
                                                                * * *

НАКРАТКО ЗА ТЕЗИ, НА КОИТО Е ПОСВЕТЕНА КНИГАТА И НЯКОИ ДРУГИ НЕИЗВЕСТНИ И НЕПОЗНАТИ ФИГУРИ

Мария Катрова със сина си, 1932 г.

МАРИЯ ИВАНОВА  КАТРОВА – ТРАНТЕЕВА

                                (1885-14.ІV.1960г.)     

  Майката на Петър Трантеев-Мария е родена и живяла известно време в Севлиево. Завършва стопанска гимназия. Като учителка по шев, кройка и домакинство преподава в Първа девическа гимназия-София. Първоначално семейството и е живяло на ул. “Искър”. По-късно, когато сключва брак с Иван Христов Трантеев (1872-1947), си построяват къща на ул. “Радовиш” № 15 в София, срещу кино Освобождение, до Централна гара. Иван Трантеев е бил Главен касиер на Български държавни железници. Баща и Иван Петров Катров (27.ІІ.1853-19.ХІІ. 1920) е член на тайния революционен комитет в гр. Севлиево и опълченец. Брат и майор Петър Иванов Катров (15.ІІІ. 1888г.-13.Х. 1915 г.ст.ст.) загива в първите дни на І-та световна война при връх Дрянова глава, Пиротско.
                                                                                                        Б. Трантеев
                                                  * * *

На всеки мъж, който се е издигнал, му се иска да вярва, че го е постигнал сам, а съпругата му се усмихва и не възразява. Това е единствената ни шега. Всяка жена го знае.
                                                                             Сър Джеймс Бари
                                                                                (1860-1937 г.)
                                                                    „Какво знае всяка жена” (1908 г.)

МАРГАРИТА ТОДОРОВА ТРАНТЕЕВА

          (16. VІІ.1927-29.ІV.2007)

 Родена е в гр. Видин, където завършва и  гимназиалното си образование. През ваканциите работи в художествения отдел на първата порцеланова фабрика в България-„Георги Младенов и сие”-гр. Видин, където баща и е съсобственик до национализацията и през 1947 г. По време на следването си в Софийския университет-Геологогеографски факултет се запознава с Петър Трантеев. След сватбата си двамата заминават на работа в с. Бояджик, Ямболска област (1951-1952г.). През 1952г. е технически ръководител в Ямболската проучвателна бригада към Главната дирекция на геоложките и минни проучвания. В края на 1952 г. семейството се завръща в София. Със съпруга си участва в изследването на българските пещери. Това са експедиции организирани,от ръководения от Петър Трантеев, научен отдел при дружество “Торпедо” (“Урвич”) и Младежки зоологически кръжок към Зоологическия музей (МЗК- 1950-1956 г.). Работата в МЗК постепено замира.
Работата под земята продължава заедно с приятелите и съмишлениците на съпруга и. Обикалят се близките до София пещери, (г. Лакатник, с. Белидие хан, с. Зимевица), Карлуковския карстов район и др. (1950-1961г.). В “Петров хан”-дома на Трантееви на ул. “Радовиш” № 15 се събират всяка седмица (а и по-често) стари приятели и нови съмишленици на съпруга и. Тук те споделят преживяното под земята и чертаят планове за нови изследвания.
 По това време Трантеев трудно си намира работа. Клеветници-негова състудентка-комсомолска деятелка и негов преподавател от СУ,   съчиняват една легенда. Бил е в редовете на немската армия по време на Втората световна война (?) и на своя глава е отишъл на пещерна бригада (студентска научноизследователска бригада “Тодор Павлов”-1948 г.). Бащата на Маргарита Трантеева-Тодор Младенов, след 9-ти септември 1944г., е обявен от комунистическата власт за “реакционер, фашист, кулак и народен враг”. Тази нейна “интересна” биография, не само и създава трудности в университета, а по-късно и семейството и има дългогодишни житейски проблеми.
 В двора на къщата ни, в топлите дни, кипеше трескава работа. Подготвяше се поредното проникване или експедиции. В дъното на двора на къщата имаше работилница, където Петър Трантеев работеше по частни или кооперативни поръчки, в трудните за семейството години (1952-1961 г.). С оскъдните лични средства и труд на ентусиастите се сглобяваха първите пещерни стълби, конструираха се на първите български самохвати, подземен телефон... Ежеседмично се кърпеха, раници, лодки или ремонтираха някои от многобройните петромакси на Хера (П. Трантеев).
Този бурна деятелност не би била възможна без участието и подкрепата на съпругата-Маргарита Младенова, не само за Петър, но и за неговите съмишленици, повечето голобради-момчета. Пътуванията и заедно със съпруга, се разреждат чак след 1961 г., когато идват многобройните ангажименти на Трантеев, като секретар на Републиканската комисия по пещерно дело и пещерен туризъм.  Пък и нарастналите грижите за семейството изискват време. В началото на 1960 г. семейството се лишава от помощта на майката на Петър-Мария Катрова. През 1963 г. баща и Тодор Младенов и майка и-Стефка, след като разпродават ненационализираните си имоти във Видин идват в София.
 Като нередовен преподавател по география, учителства, за кратко в софийските училища. От 20.V. 1960 г. в Маргарита Трантеева започва работа в Разпространение на печата Министерство на ПТТ („Български пощи”). Първоначално като инспектор, а по-късно ревизор (1.І. 1967 до 15.ІХ.1986г.). За заслугите си към развитието на пещерното дело и спелеологията е наградена със „Сребърен прилеп” (18.ІІІ. 1979г.).
                                                                                                                  Б. Трантеев


                                                                 * * *

МЛАДЕН ТОДОРОВ МЛАДЕНОВ

      ( 10.ХІІ.1929-30.І. 1994г.)

 Младен Младенов, брат на Маргарита Трантеева, е роден в гр. Видин, където завършва гимназиалното си образование. Следва право в Софийския университет. Като алпинист в дружество “Торпедо” участва в дейността на научната  комисия при дружество “Торпедо” (“Урвич”). Взема участие в пещерни експедиции в района на г. Лакатник (Темната дупка) и Карлуковския карстов комплекс (Банковица, Свирчовица и Айверковица). * След  Втората световна война от юридическия факултет са отстранени много преподаватели и студенти. Юридическото образование и правната наука са идеологизирани. Студентите се утвърждават централно и се подбират политически. Кандидат-членовете на адвокатските колективи, където младите юристи трябва да стажуват, за да добият правосопособност  се избират на принципа на политическата лоялност. Лишен от възможността за реализация, Младенов започва работа. Първоначално като работник-строител, а по-късно като технически ръководител по софийските строежи. Двадесет и осем години от неговия 34 годишен трудов стаж преминават, като ръководител на арматурна бригада в Завода за стоманени конструкции „Кремиковци”. Въпреки “неблагонадеждната” си биография (син на фабрикант, кулак, фашист и пр.), успява да завоюва престижни, за това време, награди за работническия си труд. Една от най-значителните, между които, е орден “Червено знаме на труда”.
Трантеев Б. Четиридесет години под земята, 2005, 2

Трантеева М. Спомени, 2007 г.

                                                                                                     

  Б. Трантеев

 БОЯНСКАТА ЦЪРКВА “ СВ. НИКОЛА И СВ.  ПАНТАЛЕЙМОН ”                                        

 Църквата в кв. Бояна се е намирала в чертите на укрепено селище, над което са открити останки от отбранително съоръжение (Бойон, Боянос) от 9-11 в. и голямо здание в мест. Царево падало. Руйните около църквата, като древен замък описва руският славист Виктор Григорович през 1844-45 г. в  своя “Очерк путешествия по Европейской Турции“. Той прави известно  Боянското евангелие-палимсест от 11 в. Три листа от него с имена на български владетели и патриарси Григорович  отнася в Москва. През 1855 г. босненският археолог, фолклорист и етнограф Стефан Веркович прави  описание на църквата, споменава стенописите и пръв разчита стенописните надписи. През 1879 г. чешкият историк К. Иречек посещава църквата.  В неговите  публикации в “Български дневник “ и “Пътувания по България” вече има по-точна и пълна информация за: строителните етапи, стенописите и придружаващите ги надписи, както и крепостта на юг от селището. Андрей Грабар е автор на първата монография за архитектурата и живописта на Боянската църква, излязла  в 1924г.
 В църквата по време на консервационно-реставрационните работи през 1977 г. е намерен още един книжовен паметник от средновековието-Боянският псалтир (средата на 13 в .).
  Боянската църква се състои от три обема, изграждани по различно време. По време на първия строителен етап, от втората половина на 10 в. и началото на 11 в., е построен храмът ,,Св. Никола “  (източна църква).  Храмът е кръсто-куполен, без свободни подпори или долепени в ъглите подкуполни подпори. Тамбурът (барабанът) му има 4 прозореца ,,мазгален тип ‘’.
 Южната и северни фасади са разчленени с по 3 псевдоконструктивни арки. Арките са  декорирани с характерния за 11-12 в. “ вълчи зъб “. По време на втория строителен етап, в средата на 13 в. е пристроена към западната фасада църквата  ,,Св. Пантелеймон ‘’.  От ктиторския надпис  (1258-1259 г.), изписан над нишата в северната стена, личи, че ктиторът на тази втора църква е севастократор Калоян, управлявал Софийска област по времето на цар Константин Асен. Севастократорът е братовчед на цар Константин Асен и внук на сръбския крал Стефан. От стенописния надпис стават известни и имената на царица Ирина и ктиторката севастократорица Десислава. Първият етаж представлява засводено с тухлен свод правоъгълно помещение (6,10 х 5 ,70 м.) . Функцията на това проходно помещение, някой изследователи определят, като притвор, заради местоположението и връзката с източната църква, други го  наричат   църква-гробница. При построяването на горния етаж, строителите са повторили архитектурния тип на източната църква-кръстокуполен. Църквата е изградена от тухли, на равна фуга. Четири арки, от който източната и западната са по-ниски, бележат раменете на вътрешния кръст, на който стъпва купола. Входът в наоса на църквата, на втория етаж е оформен на южната стена. До него се е достигало по дървена стълба, от която са останали няколко стъпала над нивото на терена. От модела на църквата в ктиторската композиция, личат-мястото на входа в една от четирите аркирани ниши на южната фасада, стълбата към него и слепите аркирани ниши в долната част на южната фасада. Оригиналният купол е бил разрушен вероятно при земетресение, за едно от който се споменава в една приписка от 1633 г. в Боянския поменик. През третия строителен етап на неговото място е бил изграден паянтов с шатровидно покритие, запазен и до днес. Около декоративните ниши по Калояновата църква  е запазена  декорация, от концентрични пояси, редуващи се конусовидни панички  и четирилистници, характерна за 12-14 в. Църквата е изоставена по време на робството и разрушена по време на земетресения през 16 и 17 в. Около 1845 г. започва възстановяването  и изграждането на късновъзрожденската част на комплекса (трети строителен етап). При построяването на двуетажната възрожденска част от запад е унищожена западната фасада .
  От 19 в. са иконостасния фриз, както и един от стенописен фрагмент от 1882 г., с ликовете на св. Никола и св. Пантелеймон от притвора. През 11 в. източната църква е била изписана изцяло. Фрагменти от тази стенопис,  изпълнена в техника фреско си личат там, където липсва втория стенописен пласт.
 Вторият стенописен слой от 1259 г., със стенописни надписи на български език принадлежи към монументалната живопис свързана с Търновското царство. По това време отново е изписана източната църква и новоизградените, нов притвор и параклис. На св. Никола е посветен долния етаж (притвора), а на св. Пантелеймон параклиса над него. Житията на двамата светци са илюстрирани в сводовете на притвора и параклиса. Източната, по-ранна част от комплекса е изписана като редовен храм. В купола е изобразен Христос Вседержител, Богородица  с малкия Исус – в абсидата, а Големите църковни празници са допълнени от някои сцени от детството и страданията на Христос и най-почитаните светци.
 При реставрация на стенописите ХІІІ век, наскоро бе открит надпис с въглен върху подложката (мазилката) на стенописите: „Аз Василий писах”. Предполага се, че това е името на зографа Василий от с. Субаша, Серско. От надписа върху меча на св. Димитър, доц. Зарко Ждраков прави извода, че неговият помощник (калфа) се нарича Димитър.  
  Притворът от 13 в. е посветен на св. Никола и изписан като погребален параклис, което личи от аркосолийте в страничните му стени и образите на светци-монаси в долния регистър. В притвора са запазени четири портрета на светски лица. Образите на ктиторите-севастократор Калоян и съпругата му Десислава рисувани от натура, са изписани на северната на притвора. Образите на царската двойка-Константин Асен (Тих-1257-1277г.) и царица Ирина, върху северната стена на притвора, са условни и вероятно рисувани от портрет. Дрехите са богато орнаментирани, а от орнаменталните мотиви е употребен ,,стъпаловидния‘’ орнамент, съчетан с кръгове .
 Върху сцената от южния аркосолий “Дванадесет годишния Христос сред книжниците“, до първите години на 20 в. се е намирало изображението на Алдимир, син на войводата Витомир. Името на ,,рабът божи Алдимир ‘’ от стенописния надгробен надпис от 1346 г. е употребено тук за единствен път в писмените паметници . Гробът на Алдимир, както и неговия  образ, с надписа днес не са запазени. От 14 в. е и сцената ,,Въведение Богородично ‘’ .
  През 15 в. е изписан образът на св. Никола в дясно от абсидата.
 Вероятно резиденцията на управителя на Средечка област-севастократор Калоян се е намирала на ул. „Цар Калоян” (погрешно е название на улицата “Цар Калоян”-тя трябва да бъде на името севастократора Калоян) под сградата на бившия магазин „Кореком”.
  Уникалността на стенописите от Боянската църква се състои в способността на живописеца да предаде богатата душевна характеристика на образите.
 Църквата е обявена,  като исторически паметник и народна старина в още в 1927 г.  Признание за високата художествена стойност на стенописите е включването на Боянската църква в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО на 26 .10 .1979 г. в Луксор ( Египет ) .  
                                                                                          Владимира Трантеева

Литература:
Трантеев Б. Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община, Софийски исторически музей, 2007 и посочената там литература.

                                                                                

     

РАФТИНГ И ПЕЩЕРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК

р. Искър при гара Лакатник

Стилът на разказа на Петър Трантеев за това речно приключение, още от оригиналното заглавие, напомня за творчеството на английския писател-хуморист и драматург Джером К. Джером. От краткото повествование става известно, че този екстремен спорт-рафтинга в България, съвсем не започва от днес. Успоредно с емоционалното плаване по река Искър „моряците” изследват и някои пещери около реката. Вероятно тази е и последната „частна” пещерна експедиция на Петър Трантеев и неговите съмишленици и приятели, преди образуването на Комисията по пещерно дело към Българския туристически съюз на 14. VІІІ.1958г.
Това първо пътешествие през 1958г., както и множество по-късни плавания по р. Искър ставаха с две „бракувани” армейски понтонни, надуваеми лодки със силует на резен диня.* Бордовете и дъната са от гумиран плат. Върху дъното лежи дървена скара. Бордовете са разделени на 4 камери и свързани с клапани. Надлъжно, по външната страна на камерите, към гумени халки е закрепено спасително въже. На носа и кърмата си лодките имаш вентили, откъдето лодките се надуват, с ръчно изработена, мехова крачна помпа. Греблата са изработени от „приватизиран„ от Трантеев дуралуминий от летище Враждебна. Лодката ,на която капитан е П. Трантеев, е наречена „Еретик” на името на лодката на френския биолог Ален Бомбар, преплава Атлантика през 1952г. Лодката на неговите спътници-„Кон-Тики”, носи името на сала, с който норвежкия морският биолог Тор Хейрдал пресича Тихия океан през 1947г. По-късно във „флотилията” се появиха два надуваеми западногермански кану-каяка. Едно от двете канута се наричаше „Бабуш”, на името на българският сал „Бабуш” (пеликан). Сглобеният от дървени каси и варели сал плава по р. Дунав през 1965г. Интересен факт, е че боцман е известният пещерняк, препаратор в Природонаучния музей в гр. Русе Иван Иванич. Членове на екипажа са Петър Антонов, Мария Паспалева, пещернякът-биолог Таню Мичев и художникът-леководолаз Александър Денков.
В началото на 60-те години, аз самият имах вълнуващи преживявания, свързани с едно от многобройните им плавания по р. Искър. С надянатата ми възголяма, американска ,спасителна риза често пътувах в една от лодките, която яростно се бореше с коварните бързеи и водовъртежи.
В края на 50-те и през 60 години, любителите на природата и приключенията получаваха твърде оскъдна информация, особено такава отвъд „Желязната завеса”. Тя идваше от добре подбрана и цензурирана, предимно преводна съветска литература и малкото филми гледани в киносалоните на кино „Култура”. На особен интерес се радваха изследователите-пътешественици Тор Хейрдал, Ален Бомбар, Жак-Ив-Кусто, защитниците на дивите животни в Африка-проф. Бернхард и Михаел Гжимек, алпиниста Гастон Ребюфа, спелеолога Норбер Кастере , вулканолога Гарун Тазиев…
Статията на Петър Трантеев е публикувана в едни от първите книжки на списание „Турист”-кн.№4, с. 7 и кн. 5, с. 18-19 от 1959г.
Боян Трантеев

С лодки по Искъра
или
Четирима в две лодки
(без да се брои Коцето)

През една гореща, юлска утрин миналата година столичани изумени наблюдаваха няколко огромни денка да се движат върху пет чифта голи крака. Около краката се размахваха ръце, заети с пособия, известни и неизвестни на слисаната публика. Над един от денковете се зеленееше тиролска шапка, а под нея бляскаха елегантните очила на Георги Загоров. Под втория от денковете едва се мяркаше една сериозна физиономия с увиснал на каишка фотоапарат. След известно колебание в тая физиономия можеше да се познае вторият мой приятел Михаил Квартирников. Пъстра риза и страшно къдрава коса бяха отличителните белези на другия наш пътешественик –Дидо. Удивително тънките крака поддържаха четвъртия от денковете; в същност, освен тия крака от Коцето едва ли се виждаше нещо повече. Авторът на тия редове не се виждаше въобще, ако не смята помпончето на плетената му шапка.
Всички тия денкове, крака и отличителни особености се бяхме втурнали към варненския влак с намерение да завземем някое купе и да си отдъхнем от теглото и горещината.
На гара Курило бяхме изпратени от погледи с различно значение-едни гледаха със завист, други с високомерие-„тия пък”!, трети с безразличие-„е”, виждали сме и такива!”. Това не попречи, разбира денковете да се понесат от преплитащите се крака в посока към Искъра, съпровождани от случайно присъстващия проф. Москов.
След половин час близо до мостчето на реката едно огромно пространство бе заето от разхвърляни вещи: кутии с юфка, алпийски въжета, приключенски романи, географски карти, полуголи мъже и две нови, съветски ,гумени лодки, гордостта и радостта на нашата експедиция-и всичко това заобиколено от тълпа бърборещи куриловски дечурлига.
Настъпи този особено труден момент, когато нарежданията не се изпълняват поради нервна възбуда, когато не знаеш какво си сложил на дъното на найлоновия чувал, когато същият този чувал си натъпкал догоре, а остават още стотина вещи, които се нуждаят от непромокаема опаковка. Но и такива моменти са преодолими. Щом чухме свистящия шум на крачното духало и видяхме как гумираното платно послушно се оформя и заприличва на резен диня с удобна вдлъбнатина в средата и усетихме топлата лепкава тиня, около брега, всички се укротихме и засияли се наместихме в двете лодки-мъченици. Те горките са натоварени с „до гуша”. Заедно с нашите особи в тях е наблъскан още 500 кг. багаж, но за обща радост и двете „газят” само няколко сантиметра във водата. Заставам на предницата на флагманската лодка, Загоров заема мястото си на втората. Всички сме готови. Последен прощален поглед, ръкостискания с професора, взаимни благопожелания, както се следва при всяко отплуване,у силен удар на веслата и двете красавици „Еретик” и „Кон- Тики” се плъзват по мръснокафявите искърски води със скорост 5 Мили в час. На добър път! Към Дунава!

Ние сме първите „моряци” по този воден път. От желанието за една малка разходка по Искъра се появи идеята за една експедиция по реката с цел: измерване на средната дълбочина, температурата и скоростта на водата, евентуално събиране на зоологически материал, преглед или изследване на набелязани пещери край бреговете, снимки и …15 дневно безплатно използване на родното слънце! Много спорове-горещи или смразяващо ледени-бяха вмъкнати в подготовката на това пътешествие. Много неща ни липсваха, много изоставихме, взехме и излишни, но бяхме все пак искрено уверени, че ще допринесем нещичко и за спорта, и за науката, най-вече с надеждата , че и други ще ни последват-и по Искъра, и по всички големи български реки. Това ни даваше повод -да говорим с особен патос за експедицията и намеренията си.
Първите минути на всяко пътуване, без разлика на превозното средство, са еднакви. Нужно е известно врем, за да наредиш багажа си, да се настаниш удобно, да се огледаш, да прецениш критически спътниците си (санким, всичко става, дали можеш да си кажеш думата с тези хора): едва после започваш да се оглеждаш навън и според скоростта да си съставиш мнение за мяркащите се природни хубости. У нас се получи нещо друго-докато се наместим удобно, изпуснахме управлението на лодката. Отзад „помощник-капитанът” се зазяпал в природата; колегата отпуснал веслото и се наканил да снима някаква забележителност. И докато се „преценяваме” критически, зад нас се носи с 5 мили в час „Кон –Тики”. След секунда той тика меката си муцуна във веслата ни и двете лодки се носят върху искърските вълни право срещу десния бряг, където има бързей. Няколко минути ние изливаме нервното си напрежение в десетки излишни ръкомахания и словобърканици, а това за малко не стана причина да се изкъпем в сутрешностудените води на реката. Но как да е лодките успяват да тръгнат с носа напред, веслата пляскат ритмично.
През това време се приближиха вече първите каменисти хълмове на Стара планина, голи, червени, бляскащи в лъчите на предобедното слънце. Реката тук е широка, бавна . Това е повод да кръстосаме веслата и Коцето да ни подаде по цигара от непромокаемия запас. Сам той с отоманско величие се е изтегнал върху найлоновия чувал, а раменете му стържат стоманения самар на една раница. В очите на всички се чете някаква особена радост, присъща впрочем на всички пътешественици от всички времена. Хладината на реката, фактът, че експедицията се е „понесла” по вълните на родната река, отдавна намали нервното напрежение. Сега вниманието ние насочени не само към умелото управление, но и към търсене на „клинове”-тихи места сред вълни, предшествуващи всеки бързей.
Към спирка Томпсън няколко големи бързея разнообразяват със сложността си нашето пътуване. Всред водната шир се чува доволния глас на Дидо: „Напред нещо шумотряска!”. Гърбовете се изправят, погледът търси удобното място, веслата са готови в свитите ръце. Клин! Удар, още удар, лодката послушно поема път по гребена на вълните, но …насреща има два камъка, които се приближават със страхотна бързина и …последен удар, десният борд лизва с ръмжене и стържене на бордовото въже влажната каменна повърхност, всичко шеметно се наклонява на ляво. Но „Еретик” е чудна лодка. Тя се върти, тръгва със задницата си напред, без да се обърне! Обръщат се само сърцата ни, и то заради Коцето, който не знае да плува, а се срамува да сложи спасителната риза. Още няколко такива сърдечни свивания и пред нас е спирка Томпсън. „Хвърляме котва” в близкия ресторант и се наслаждаваме на солени ястия и великолепна гледка-реката, разпенена и бързаща, лодките до брега, палещото слънце и лекия вятър, горещ и шепнеш в листата на тополите. Поздравяваме се по случай успешното пристигане, изстискваме мокрите дрехи и отново на път…
Искър е капризна река. На всеки сто метра спокоен ход следва бързей, кога приятен, кога не. Няма нищо по-лошо от плитък бързей с голям наклон. Началото на такъв бързей сякаш нарочно е набодено с остри камъни, отзад реката напира, а още трябва да се слезе и подпирайки се с веслата, да държим побеснелите върху вълните лодки, да вървим пред тях, блъскани от тъпите им муцуни. Ходенето по такова дъно е наистина „ходене по мъките”!
Този първи ден е изпълнен с радост, отбрани проклятия и весели истории. Пред Своге подобна радост ни доставя растящата всред върбата върба. „Кон-Тики” отминава благополучно грозно пенещия се бързей и отлита далеч напред. Но „Еретик” забива носа си точно във върбата, извива обратно и в тоя момент Мишо изпуска заплелото се в клоните весло. В миг се хващаме за тънките вейки, които се чупят в ръцете ни. Мишо влиза до гърди в блъскащата го вода, измъква веслото, връща се по корени и клони, мята се измъчен върху багажа и тръгваме…зашеметени от преживяното и смеха, с гърбове напред. След десетина минути спираме под селото и в близката горичка устройваме първия „мокър” лагер. Едва ли се намира сухо място по нас А юфките са станали като втасали козунаци. Кафето пък има вид на мокра пръст. Следва сушене край голям огън. Шумните разговори стихват едва след полунощ.
(Следва в кн. 5)
Всички речни дяволи са се събрали по теснината между Своге и Желен. Тук на триста метра по реката голямото желенско свлачище яростно е запратило грамадни блокове по дъното, за да пречат на речното плаване. Но в ожесточената схватка между скалите, водата и младостта, печели разбира се, младостта. Претоварените лодки се подчиняват на силните удали на веслата в уморените ръце, лицата ни са напрегнати, но все пак остават секунди за хумор, когато виждаме „Кон-Тики” забоден върху остър камък и отчаяно-смешните движения на Гошо и Дидо. „Надянаха се давай, Мишо!” И в същия момент „Еретик” изръмжава с всичките си гумирани части върху следващата скала. Сега е наш ред да повтаряме движенията на приятелите си от „Кон-Тики”. Последни усилия, последни метри на теснината. Неволно се обръщаме назад-заслужава си! Поздравления, ръкостискане: „Ами! Жалко, че няма още такива места”
Оттатък Церово се разполагаме на лагер. Рано е, но „Еретик” се нуждае от поправка; зъбите на искърската камъни са оставили вече няколко белега по мекото му дъно.
Щастие е, че лодките са гумени, лесноуправляеми и „газят” много малко. Но качете се на една от тях и вие ще изпитате цялата красота и напрежение на едно такова пътуване по водата...По неволя капитанът на лодката седи на предната част, върху багажа, а краката му обути в стари кецове, са педя във водата: това се налага заради доброто управление и гребане и за да може бързо да се скача от лодката при плитки бързеи. Помощник-капитанът седи върху задния връх, краката му са вътре в лодката измежду багажа, което му създава редица неприятности при слизане. Но той е душата на управлението, нему е възложено да дава силните тласъци. На лодката към спасителната „чиста” вода Такива места между Церово и Лакатник има твърде малко, а твърде много са острите и гладки камъни. За да лавираме тук, нужно е голямо изкуство.
Иначе ще се случи „надяване”, което е колкото опасно, толкова и смешно: стоиш безпомощен и в усилията си да измъкнеш лодката от коварното шило, правиш и весели фокуси.
Километър-два след гара Бов реката се събира в 4-метров улей-отляво скален бряг със заливана от водата площадка, вдясно огромен блок, а между двете и малко ниско пред тях друга скала. Силната струя подхваща „Еретик”, качва я на площадката и я заблъсква с поредица вълни. „Кон Тики” попада в улей, друга вълна грабва „Еретик”, спуска я стремглаво надолу. Всред адския шум се чува вик: „Мишо, в ляво!” и след миг послушната лодка тръгва по накъдрения бързей. Още няколко такива улея и двете лодки препълнени с вода, се доближават към рибарската хижа пред гара Лакатник за удивление на група къпещи се девойки. Ергените от експедицията с удоволствие биха сложили палци на тирантите си, ако имаха такива...Следват плахи въпроси и особено дълбокомислени отговори. Да изсушим всичко мокро и да спим, да спим...
Мирно се полюшват по пясъчния бряг двете наши красавици, отново натоварени и готови за път. Какво удоволствие е да се изтегнеш на нагретия от слънцето борд и да съзерцаваш 200-метровите скали на Лакатник! Върховете им сякаш се люлеят в синята бездна на юлското небе! Днес пътят ни е кратък, но бурен. След каменния мост ни очакват с хладна прегръдка няколко бързея, от които се измъкваме с чест. Лагер-оттатък Оплетня. „Младите” търсят по височините входа на една прехвалено дълга пещера, но намират само една десетина метрова дупка. Двамата капитани събират дърва, готвят, кърпят. Скоро всички блажено разговаряме край огъня, съпровождани от хилядогласното свирене на комарите.
Към обед на другия ден учудваме жителите на Елисейна. Край десния бряг близката фабрика излива в Искъра сиви кални потоци, които гонят рибата на километри далеч. Гребем усилено, но не забравяме да се порадваме и на приближаващите се черепишки красоти. Завоите на реката са нещо забележително в навигационно отношение. Тук всяка извивка отпраща водата под остър ъгъл, право в скалистия бряг. На един такъв завой „Еретик” се изплъзва от ръцете на Мишо и той пада всред вълните и освен това събаря и мен. Картината е весела: двама мъже, хванати за бордовото въже на „Еретик” , с димящи цигари в уста се мъчат да яхнат непокорната лодка.
Пред първия черепишки мост няколко главоломни бързея поглъщат цялата ни енергия. В дена изоставена къщичка, срещу гарата, се разполагаме като у дома си. Скоро наоколо заприличва на изложба-базар. Всички мокри вещи са закачени където трябва и не трябва. Вечеряме с пържени филии и изследваме околните пещери. Сънят ни е кошмарен, някакви невидими гадинки ни тормозят до полуда цяла нощ...
*
Топлата юлска утрин с нищо не подсказваше бедата, която ни очаква. Вечерта Загоров между другото спомена, че близкият бързей е опасен, сутринта пак повтори същото, но моето навигаторско сърце не отстъпваше. Уви! Едва на ръба на бързея, когато беше късно да се бяга, видях, че на десетина метра напред реката влиза в подмол и вътре в него прави завой. Между водата и скалата имаше 30 см разстояние. Отчаяните опити да излезем вдясно не помогнаха. Разпенената река този път успя да ни излъже. На пълен ход тя натика лодката в празното място под скалата и я заля с високи вълни. „Еретик”, притиснат и безпомощен, пълен с вода, се обърна, аз политнах напред с веслото в ръце. След 3-4 секунди се измъкнах от водата и видях Мишо, закотвен в една пукнатина на скалата, и лодката, блъскана от опасните вълни. Мисъл по-остра от нож преряза мозъка ми-Коцето! Той не знае да плува а е отнесен!
-В следващите секунди „Кон-Тики” спря на близкото островче. Гошо разплете едно катерачно въже, върза се и тръгна към лодката. След него със стиснати зъби тръгнах и аз. С крака и ръце С крака и ръце, с последни сили се борехме с вълните. Още няколко секунди и Гошо неочаквано измъкна дългокракия момък изпод лодката. Коцето бе изплашен, но здраво стискаше каишката на своята „Смена”. След минути на нервна радост измъкнахме притиснатата лодка и изтеглихме Мишо от цепката, а после... си признахме грешката. От багажа липсваха само един ледокоп и едно весло, но страшна бе загубата на няколко стотин негатива-прекрасни снимки от живота на експедицията и Искърския пролом, и повредата на двата фотоапарата, непредпазливо оставени без непромокаеми опаковки. Но, станалото станало, направихме ново дървено весло и далеч, по-далеч от това място! Оттатък Лютиброд се спряхме на лагер в късната вечер, измъчени и уморени.
*
В един неделен ден стара волска кола, натоварена с две сложени напречно гумени лодки и с купища багаж прекоси главната улица на град Мездра.Пет загорели от слънцето и брадясали мъже вървяхме след нея. Баражът на електростанцията ни принуди да прекъснем два километра нашето пътешествие.
Внимателните домакини на станцията ни предоставиха една беседка за нощуване. Привечер се отправихме към с. Дерманци. По височините намерихме отвора на една интересна пропаст, наречена Цапкула.
След обед на другия ден тръгнахме по канала. Настроението на екипажа бе все така бодро, но двамата капитани, които и без това тръгнаха болни, тревожно се споглеждаха: ще издържим ли? Назад останаха опасните бързеи Напред бе „тиха вода”, но трябваше да се гребе с все сила, за да се догони планът.
Ден след се разкриваха пред очите ни чудните гледки на пролома. Надвисналите край реката скали тегнеха с височината си над нас. Сега бреговете бяха високи, пред лодките –само вода, безкрайна ивица вода, ту мътна, ту бистра. Тук и там с проклятия пренасяхме лодките над баражи за воденици.
Не след дълго около нас се затвори хоризонтът: наближавахме Кунино, Карлуково. Двата дни, отделени за проверка на карлуковските пещери, влагата от падналите дъждове и преумората се отразиха зле и на мен и на Загоров. Той и Дидо бяха принудени да прекъснат пътуването. На гара Карлуково се разделихме не много весело, макар да знаехме, че след няколко дни ще бъдем отново заедно. Печална гледка! Безпомощно свързаният „Кон-Тики”, свит за обратен път, приличаше на зле повита бебе.
И пак всред неспокойната река. Слънцето жари с юлско безгрижие гърбовете ни. След километър-два нашите навигаторски способности са подложени отново на изпитание. Над напечената земя злобно се издига насрещен вятър и започва да духа безспирно и безмилостно. Никога по Искъра не съм виждал такива „морски” еднометрови вълни, накъдрени на безкрайната редица, които носят лодката не напред, а назад. Гребем и пот се струи по челата ни, а лодката не мърда. По неволя спираме на лагер след Реселец. Край брега с мъка опъваме палатката. Мишо подсмърча, подскача около буйния огън, но вятърът не спира.
Утринта е тиха, ясна. Бърже стягаме лодката и на път. Но вятърът това и чака. Що за чудо в тия юлски дни?
В далечината се пъстреят покривите на Червен бряг. В града попълваме запасите от юфка, масло и ментови бонбони и забелязваме, че хората ни гледат някак си особено: Ах, брадите! Но може моряк без брада?
Край устието на Панега се радваме на играта на сомовете. Ех, риболовци, какви чудни сомове видяхме! Но ще повярвате ли, че не можахме да хванем нито един?
Вятърът ни изтощи. Към Чомаковци Мишо и Коцето предложиха да прекратим пътуването. Гледам с престорено равнодушие,стадата край брега и мисля: „Да се предам ли?”. На север до белия Дунав остават малко километри и много красота. Широката, спокойна река, гъстата крайбрежна растителност и хилядите птици. Нима може да се забрави всичко това? Но здравето…
В с. Чомаковци намерихме малко, приятно хотелче, в което стоварихме купищата багаж и свития „Еретик”. С леки раници се отправихме към близката пещера до с. Девенци. След няколко часа изследване се връщаме. В хотела е тихо. Лягаме и се впущаме в безкрайни разговори. И какви разговори! Каква ще бъде експедицията догодина, как ще купим малка кинокамера и как ще ни посрещне отново Искъра с хладната целувка на своите вълни…А не ще бъде лошо да „прескочиме” и до Черно море…
Една малка каручка ни клатушка обратно към Червен бряг. А после влакът, очите ни вперени в сребристите извивки на Искъра, където до вчера летяха нашите лодки. И спомените, още пресни като топла пита, се мяркат пред очите-дванадесет дни по Искъра. Дванадесет прекрасни дни всред нашата хубава българска река. Довиждане Искър! Ние пак ще се върнем, „Еретик” пак ще подскача под твоите бързеи, отново ще преживеем веселите случки по твоите вълни, но вече с чувството на „стари” морски вълци…
ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ

*Снимката към статията, на лодка с такава форма е взета от обява за продажба.

ПРИЗНАНИЕ ОТ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ
НАГРАДА ОТ СЪЮЗА НА АРХИТЕКТИТЕ В БЪЛГАРИЯ И КАМАРАТА НА АРХИТЕКТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ЗА НАШАТА КНИГА „СРЕДНОВЕКОВНИТЕ СКАЛНИ ОБИТЕЛИ ПО РЕКА БЕЛИ ЛОМ”, 2008г.

БАЗИЛИКАТА “ СВЕТА СОФИЯ “
Владимира Трантеева





Легендите за произхода и историята на базиликата са известни от описанията и направени от чужди пътешественици и членове на дипломатически мисии: далматинецът Антонинус Верациус преминал през София в 1533 г., Соломон Швайгер-духовник на посланика Синцердорф-1577 г., турският пътешественик и историк Евлия Челеби-1652 г., пътешественикът Джовани Беналия-1682 г., секретарят и историографа на посланика граф Вирмонд-Корнели фон ден Дриш, преминал през София през юли 1719 г. Феликс Каниц, посетил София два пъти (през 1871 г. и 1879 г.), отбелязва че по това време се е вярвало от турци и българи, че благочестивата византийска принцеса София, живяла в края на I и началото на II в., дала името си на града. Професор Богдан Филов в своя труд “Софийската църква Св. София” С., 1913 г., събира всички известни му легенди за храма.
В очертанията на базиликата и около нея се намират значителен брой гробни съоръжения, между които и засводени гробници от източния некропол на Сердика. Археологическите изследвания в подподовото пространство на църквата “Св. София” и около нея започват още през 1893 г., когато В. Добруски открива едно полихромно мозаечно пано покрито с геометрични растителни орнаменти и птици, пиещи вода от кантаросовиден съд. От 1910 до 1913 г. Софийското археологическо дружество предприема проучване и разкопки под надзора на учителя Сл. Вълков и ръководството на Богдан Филов. Проучванията не обхващат най-добре запазения южен кораб, който функционира като параклис от 1900 г. В пространството под и около базиликата до днес са разкрити около 100 гробни съоръжения, които принадлежат към трите типа: каменни саркофази , зидани гробници-с плоски покрив и засводени, стреховидни и ямни гробове. Най-ранните гробове намиращи се под нивото на предолтарното пространство на базиликата са от третата четвърт на II век. Каменните саркофази, зиданите гробници и един гроб с тегулно покритие са датирани въз основа на монетни находки в периода III – IV в. Ямните гробове са вкопани в подподовото ниво на “Св. София” и принадлежат към Средновековието X-XIV в. Само в една от засводените гробници-№XVI, намираща се под средния кораб на църквата е оцеляла стенописна украса. Долните части на стените до височината на основите на свода са изпълнени като мраморна облицовка.
Под югоизточната част на днешната базилика, проф. Б. Филов по време на първите археологически разкопки разкрива следи от няколко по-ранни църкви.
На първата еднокорабна, едноаспидна църква принадлежат няколко мозаечни пана: най-добре е запазено откритото от В. Добруски аспидно пано, второто - западното, с геометрични мотиви, е отбелязано от Б. Филов и третото – централното-открито от С. Покровски.
Според Б. Филов първата църква е построена в началото на IV в. (след 313 г.) и разрушена по време на готските нашествия от 376 – 382 г. Той разкрива зидове и от още две църкви, но допуска съществуването на още една. Втората църква била построена върху развалините на първата в началото на V в. и престанала да съществува след хунското нашествие от 447 г. Днешната сграда според него била издигната върху основите на двете по-стари църкви в началото на VI в. Археологическите проучвания в базиликата продължават половин век по-късно-през 1956 – 1958 г. През 1989 г. те са под ръководството на проф. Ст. Бояджиев и д-р Д. Димитрова в екип със сътрудници от Музея за история на София. От 1991 г. започва изпълнението на дългосрочна програма за цялостно археологическо проучване, реставрация, консервация и експониране на интериора и подподовите пространства. Археологическите изследвания през 1991-1993г., 1997-1999 г., 2002-2003 г., 2009 г. са от екипи на специалисти от ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.
През 1996 г. е изготвен, а в 2005 г. е актуализиран проект за експониране на сутеренното “археологическо ниво” на базиликата от колектив с ръководител арх. В. Китов.
Археологическите проучвания през втората половина на XX в. и началото на XXI в. допълниха тези направени от проф. Б. Филов. Освен откритите по-късно гробни съоръжения са изяснени строителните периоди на първата църква и е доказано построяването на три църкви под обема на днешната.
След последните археологически проучвания бяха изяснени трите строителни периода на първата църква :
I-ви период
Мартирион – еднокорабен, едноаспиден с квадратен план. Построен е в периода от втората половина на 311 г. до първата половина на 313 г.
II-ри период
След 313 г. е издължен наоса от западната му страна. В този си вид той е просъществувал до времето на управлението на император Юлиан II Философ (361 – 363 г.).
III-ти период
При император Валентин (364 – 378 г.) подът на мартириона е бил покрит с мозаечни пана. В този вид е просъществувал до готските нашествия от 376 – 382 г.
Втората църква е трикорабна с абсида скрита в общия обем. Тази втора църква е била построена в първите години на управлението на император Теодосий (379 – 395 г.) и разрушена при поредното готско нашествие и бунта на Аларих (396 г.) в края на IV в.
Третата църква е трикорабна, с притвор и вписана, уголемена абсида в източния зид. Тя е изградена след разрушаването на втората, в края на IV в. и началото на V в. Краят на нейното съществуване се свързва с времето на хунското и готските нашествия- 450 г.-473 – 488 г.
В края на V и началото на VI в. е изградена и съхранената до днес трикорабна кръстокуполна базилика. Конструкцията на днешната базилика е масивна каменна зидария в основните стени и тухлена зидария на варов разтвор в надземната част. Като конструктивни елементи са използвани: вътрешни колони, кръстовидни стълбове в западната част, стени, дъги, сводове и купол. Напречния кораб е съставен от две крила, издаващи се северно и южно от куполния квадрат. Те са покрити с бъчвовидни сводове, опиращи се на стени и два реда вътрешни колони. Намиращия се между тях полусферичен купол се носи от четири арки, почиващи върху масивни стълбове. В сегашния си вид куполният квадрат се издига над билото на централния кораб. От тази точка нагоре квадрата преминава в осмостен.
Абсидната част се състои от удължено предабсидно пространство, покрито със свод и абсида, покрита с полусферичен купол. Трите кораба на базиликата са отделени с кръстовидни стълбове. Северният е покрит с кръстати свода. Десният Южният кораб е по-нисък и покрит с три кръстати свода.
Преддверието на църквата е достигнало до нас в най-лошо състояние. Две кули са фланкирали двуетажният притвор от запад, засводен с бъчвовидни сводове. Пространството на галерията днес е разделено от две масивни арки на три части. Западната половина на преддверието е разрушена от земетресение през 1858 г.
В архитектурния облик четвъртата поред църква-базилика от V-VI в., не настъпват съществени изменения по време на византийското господство и Второто българско царство. През средновековието-X-XIV в. “Св. София” става място за погребения.
При археологическите разкопки направени от Б. Филов, в малка ниша, в западната стена на южния кораб са открити следи от стенопис, датирани между X – XIV в.
Името на града София се свързва с името на базиликата от V-VI в. Потвърждение за това обаче намираме в писмени паметници от края на XIV в. В една приписка на Средецкото евангелие (1328 г.) и Витошката грамота на цар Иван Александър дадена на Драгалевския манастир (1382 г.), тя е спомената като митрополитска. Към средата на XVI в. турците я обсебват. Първоначално за култа на исляма е използван само притвора, а останалите помещения се превръщат в складове за трофеи. В края на века потурченият хърватин и велик везир Сиявуш паша я превръща в джамия. “Св. София” функционира като джамия повече от два века.
Земен трус събаря източното кръстно рамо през 1818 г., абсидата и минарето. Втори земен трус поразява северната половина на притвора, част от средния кораб и горната част на преизграденото минаре (1858 г.). Южния кораб започва да функционира като военен склад.
След Освобождението известно време църквата служи за склад за петрол на градското осветление, а около 1892 г. върху купола е построена наблюдателна пожарникарска кула.
Параклисът в южния кораб започва да функционира в началото на XX в., а през 1914 г. е преизградена абсидата. По време на първата реставрация извършена под ръководството на арх. Ал. Рашенов, през 30-те години на XX в. е достроена абсидата, премахнати са преустройствата от османския период, възстановени са стените и сводовете в западната част на базиликата.
През 1981 г. започва реставрацията на фасадите и сградата е покрита наново. За богослужение е отворен само южния кораб.
През 1999 г. приключва един от основните етапи на реставрацията на базиликата. Завършена е реставрацията на фасадите и интериорите, укрепена е масивната и конструкция. Благодарение на усилията на специалистите от ОП “Стара София” със СИМ и средствата отпуснати от Столична община днес функционира цялото реставрирано пространство на храма.* Продължава изпълнението на проекта за реставрация и експониране на археологическото ниво.
Базиликата “Св. София” е един от редките запазени паметници на византийската архитектура. Тя е обявена за археологически паметник на културата от национално значение.

Литература
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007
*Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи, предвидени в архитектурния проект, през периода 1998-2004г., е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.