петък, 11 ноември 2011 г.

РАФТИНГ И ПЕЩЕРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК

р. Искър при гара Лакатник

Стилът на разказа на Петър Трантеев за това речно приключение, още от оригиналното заглавие, напомня за творчеството на английския писател-хуморист и драматург Джером К. Джером. От краткото повествование става известно, че този екстремен спорт-рафтинга в България, съвсем не започва от днес. Успоредно с емоционалното плаване по река Искър „моряците” изследват и някои пещери около реката. Вероятно тази е и последната „частна” пещерна експедиция на Петър Трантеев и неговите съмишленици и приятели, преди образуването на Комисията по пещерно дело към Българския туристически съюз на 14. VІІІ.1958г.
Това първо пътешествие през 1958г., както и множество по-късни плавания по р. Искър ставаха с две „бракувани” армейски понтонни, надуваеми лодки със силует на резен диня.* Бордовете и дъната са от гумиран плат. Върху дъното лежи дървена скара. Бордовете са разделени на 4 камери и свързани с клапани. Надлъжно, по външната страна на камерите, към гумени халки е закрепено спасително въже. На носа и кърмата си лодките имаш вентили, откъдето лодките се надуват, с ръчно изработена, мехова крачна помпа. Греблата са изработени от „приватизиран„ от Трантеев дуралуминий от летище Враждебна. Лодката ,на която капитан е П. Трантеев, е наречена „Еретик” на името на лодката на френския биолог Ален Бомбар, преплава Атлантика през 1952г. Лодката на неговите спътници-„Кон-Тики”, носи името на сала, с който норвежкия морският биолог Тор Хейрдал пресича Тихия океан през 1947г. По-късно във „флотилията” се появиха два надуваеми западногермански кану-каяка. Едно от двете канута се наричаше „Бабуш”, на името на българският сал „Бабуш” (пеликан). Сглобеният от дървени каси и варели сал плава по р. Дунав през 1965г. Интересен факт, е че боцман е известният пещерняк, препаратор в Природонаучния музей в гр. Русе Иван Иванич. Членове на екипажа са Петър Антонов, Мария Паспалева, пещернякът-биолог Таню Мичев и художникът-леководолаз Александър Денков.
В началото на 60-те години, аз самият имах вълнуващи преживявания, свързани с едно от многобройните им плавания по р. Искър. С надянатата ми възголяма, американска ,спасителна риза често пътувах в една от лодките, която яростно се бореше с коварните бързеи и водовъртежи.
В края на 50-те и през 60 години, любителите на природата и приключенията получаваха твърде оскъдна информация, особено такава отвъд „Желязната завеса”. Тя идваше от добре подбрана и цензурирана, предимно преводна съветска литература и малкото филми гледани в киносалоните на кино „Култура”. На особен интерес се радваха изследователите-пътешественици Тор Хейрдал, Ален Бомбар, Жак-Ив-Кусто, защитниците на дивите животни в Африка-проф. Бернхард и Михаел Гжимек, алпиниста Гастон Ребюфа, спелеолога Норбер Кастере , вулканолога Гарун Тазиев…
Статията на Петър Трантеев е публикувана в едни от първите книжки на списание „Турист”-кн.№4, с. 7 и кн. 5, с. 18-19 от 1959г.
Боян Трантеев

С лодки по Искъра
или
Четирима в две лодки
(без да се брои Коцето)

През една гореща, юлска утрин миналата година столичани изумени наблюдаваха няколко огромни денка да се движат върху пет чифта голи крака. Около краката се размахваха ръце, заети с пособия, известни и неизвестни на слисаната публика. Над един от денковете се зеленееше тиролска шапка, а под нея бляскаха елегантните очила на Георги Загоров. Под втория от денковете едва се мяркаше една сериозна физиономия с увиснал на каишка фотоапарат. След известно колебание в тая физиономия можеше да се познае вторият мой приятел Михаил Квартирников. Пъстра риза и страшно къдрава коса бяха отличителните белези на другия наш пътешественик –Дидо. Удивително тънките крака поддържаха четвъртия от денковете; в същност, освен тия крака от Коцето едва ли се виждаше нещо повече. Авторът на тия редове не се виждаше въобще, ако не смята помпончето на плетената му шапка.
Всички тия денкове, крака и отличителни особености се бяхме втурнали към варненския влак с намерение да завземем някое купе и да си отдъхнем от теглото и горещината.
На гара Курило бяхме изпратени от погледи с различно значение-едни гледаха със завист, други с високомерие-„тия пък”!, трети с безразличие-„е”, виждали сме и такива!”. Това не попречи, разбира денковете да се понесат от преплитащите се крака в посока към Искъра, съпровождани от случайно присъстващия проф. Москов.
След половин час близо до мостчето на реката едно огромно пространство бе заето от разхвърляни вещи: кутии с юфка, алпийски въжета, приключенски романи, географски карти, полуголи мъже и две нови, съветски ,гумени лодки, гордостта и радостта на нашата експедиция-и всичко това заобиколено от тълпа бърборещи куриловски дечурлига.
Настъпи този особено труден момент, когато нарежданията не се изпълняват поради нервна възбуда, когато не знаеш какво си сложил на дъното на найлоновия чувал, когато същият този чувал си натъпкал догоре, а остават още стотина вещи, които се нуждаят от непромокаема опаковка. Но и такива моменти са преодолими. Щом чухме свистящия шум на крачното духало и видяхме как гумираното платно послушно се оформя и заприличва на резен диня с удобна вдлъбнатина в средата и усетихме топлата лепкава тиня, около брега, всички се укротихме и засияли се наместихме в двете лодки-мъченици. Те горките са натоварени с „до гуша”. Заедно с нашите особи в тях е наблъскан още 500 кг. багаж, но за обща радост и двете „газят” само няколко сантиметра във водата. Заставам на предницата на флагманската лодка, Загоров заема мястото си на втората. Всички сме готови. Последен прощален поглед, ръкостискания с професора, взаимни благопожелания, както се следва при всяко отплуване,у силен удар на веслата и двете красавици „Еретик” и „Кон- Тики” се плъзват по мръснокафявите искърски води със скорост 5 Мили в час. На добър път! Към Дунава!

Ние сме първите „моряци” по този воден път. От желанието за една малка разходка по Искъра се появи идеята за една експедиция по реката с цел: измерване на средната дълбочина, температурата и скоростта на водата, евентуално събиране на зоологически материал, преглед или изследване на набелязани пещери край бреговете, снимки и …15 дневно безплатно използване на родното слънце! Много спорове-горещи или смразяващо ледени-бяха вмъкнати в подготовката на това пътешествие. Много неща ни липсваха, много изоставихме, взехме и излишни, но бяхме все пак искрено уверени, че ще допринесем нещичко и за спорта, и за науката, най-вече с надеждата , че и други ще ни последват-и по Искъра, и по всички големи български реки. Това ни даваше повод -да говорим с особен патос за експедицията и намеренията си.
Първите минути на всяко пътуване, без разлика на превозното средство, са еднакви. Нужно е известно врем, за да наредиш багажа си, да се настаниш удобно, да се огледаш, да прецениш критически спътниците си (санким, всичко става, дали можеш да си кажеш думата с тези хора): едва после започваш да се оглеждаш навън и според скоростта да си съставиш мнение за мяркащите се природни хубости. У нас се получи нещо друго-докато се наместим удобно, изпуснахме управлението на лодката. Отзад „помощник-капитанът” се зазяпал в природата; колегата отпуснал веслото и се наканил да снима някаква забележителност. И докато се „преценяваме” критически, зад нас се носи с 5 мили в час „Кон –Тики”. След секунда той тика меката си муцуна във веслата ни и двете лодки се носят върху искърските вълни право срещу десния бряг, където има бързей. Няколко минути ние изливаме нервното си напрежение в десетки излишни ръкомахания и словобърканици, а това за малко не стана причина да се изкъпем в сутрешностудените води на реката. Но как да е лодките успяват да тръгнат с носа напред, веслата пляскат ритмично.
През това време се приближиха вече първите каменисти хълмове на Стара планина, голи, червени, бляскащи в лъчите на предобедното слънце. Реката тук е широка, бавна . Това е повод да кръстосаме веслата и Коцето да ни подаде по цигара от непромокаемия запас. Сам той с отоманско величие се е изтегнал върху найлоновия чувал, а раменете му стържат стоманения самар на една раница. В очите на всички се чете някаква особена радост, присъща впрочем на всички пътешественици от всички времена. Хладината на реката, фактът, че експедицията се е „понесла” по вълните на родната река, отдавна намали нервното напрежение. Сега вниманието ние насочени не само към умелото управление, но и към търсене на „клинове”-тихи места сред вълни, предшествуващи всеки бързей.
Към спирка Томпсън няколко големи бързея разнообразяват със сложността си нашето пътуване. Всред водната шир се чува доволния глас на Дидо: „Напред нещо шумотряска!”. Гърбовете се изправят, погледът търси удобното място, веслата са готови в свитите ръце. Клин! Удар, още удар, лодката послушно поема път по гребена на вълните, но …насреща има два камъка, които се приближават със страхотна бързина и …последен удар, десният борд лизва с ръмжене и стържене на бордовото въже влажната каменна повърхност, всичко шеметно се наклонява на ляво. Но „Еретик” е чудна лодка. Тя се върти, тръгва със задницата си напред, без да се обърне! Обръщат се само сърцата ни, и то заради Коцето, който не знае да плува, а се срамува да сложи спасителната риза. Още няколко такива сърдечни свивания и пред нас е спирка Томпсън. „Хвърляме котва” в близкия ресторант и се наслаждаваме на солени ястия и великолепна гледка-реката, разпенена и бързаща, лодките до брега, палещото слънце и лекия вятър, горещ и шепнеш в листата на тополите. Поздравяваме се по случай успешното пристигане, изстискваме мокрите дрехи и отново на път…
Искър е капризна река. На всеки сто метра спокоен ход следва бързей, кога приятен, кога не. Няма нищо по-лошо от плитък бързей с голям наклон. Началото на такъв бързей сякаш нарочно е набодено с остри камъни, отзад реката напира, а още трябва да се слезе и подпирайки се с веслата, да държим побеснелите върху вълните лодки, да вървим пред тях, блъскани от тъпите им муцуни. Ходенето по такова дъно е наистина „ходене по мъките”!
Този първи ден е изпълнен с радост, отбрани проклятия и весели истории. Пред Своге подобна радост ни доставя растящата всред върбата върба. „Кон-Тики” отминава благополучно грозно пенещия се бързей и отлита далеч напред. Но „Еретик” забива носа си точно във върбата, извива обратно и в тоя момент Мишо изпуска заплелото се в клоните весло. В миг се хващаме за тънките вейки, които се чупят в ръцете ни. Мишо влиза до гърди в блъскащата го вода, измъква веслото, връща се по корени и клони, мята се измъчен върху багажа и тръгваме…зашеметени от преживяното и смеха, с гърбове напред. След десетина минути спираме под селото и в близката горичка устройваме първия „мокър” лагер. Едва ли се намира сухо място по нас А юфките са станали като втасали козунаци. Кафето пък има вид на мокра пръст. Следва сушене край голям огън. Шумните разговори стихват едва след полунощ.
(Следва в кн. 5)
Всички речни дяволи са се събрали по теснината между Своге и Желен. Тук на триста метра по реката голямото желенско свлачище яростно е запратило грамадни блокове по дъното, за да пречат на речното плаване. Но в ожесточената схватка между скалите, водата и младостта, печели разбира се, младостта. Претоварените лодки се подчиняват на силните удали на веслата в уморените ръце, лицата ни са напрегнати, но все пак остават секунди за хумор, когато виждаме „Кон-Тики” забоден върху остър камък и отчаяно-смешните движения на Гошо и Дидо. „Надянаха се давай, Мишо!” И в същия момент „Еретик” изръмжава с всичките си гумирани части върху следващата скала. Сега е наш ред да повтаряме движенията на приятелите си от „Кон-Тики”. Последни усилия, последни метри на теснината. Неволно се обръщаме назад-заслужава си! Поздравления, ръкостискане: „Ами! Жалко, че няма още такива места”
Оттатък Церово се разполагаме на лагер. Рано е, но „Еретик” се нуждае от поправка; зъбите на искърската камъни са оставили вече няколко белега по мекото му дъно.
Щастие е, че лодките са гумени, лесноуправляеми и „газят” много малко. Но качете се на една от тях и вие ще изпитате цялата красота и напрежение на едно такова пътуване по водата...По неволя капитанът на лодката седи на предната част, върху багажа, а краката му обути в стари кецове, са педя във водата: това се налага заради доброто управление и гребане и за да може бързо да се скача от лодката при плитки бързеи. Помощник-капитанът седи върху задния връх, краката му са вътре в лодката измежду багажа, което му създава редица неприятности при слизане. Но той е душата на управлението, нему е възложено да дава силните тласъци. На лодката към спасителната „чиста” вода Такива места между Церово и Лакатник има твърде малко, а твърде много са острите и гладки камъни. За да лавираме тук, нужно е голямо изкуство.
Иначе ще се случи „надяване”, което е колкото опасно, толкова и смешно: стоиш безпомощен и в усилията си да измъкнеш лодката от коварното шило, правиш и весели фокуси.
Километър-два след гара Бов реката се събира в 4-метров улей-отляво скален бряг със заливана от водата площадка, вдясно огромен блок, а между двете и малко ниско пред тях друга скала. Силната струя подхваща „Еретик”, качва я на площадката и я заблъсква с поредица вълни. „Кон Тики” попада в улей, друга вълна грабва „Еретик”, спуска я стремглаво надолу. Всред адския шум се чува вик: „Мишо, в ляво!” и след миг послушната лодка тръгва по накъдрения бързей. Още няколко такива улея и двете лодки препълнени с вода, се доближават към рибарската хижа пред гара Лакатник за удивление на група къпещи се девойки. Ергените от експедицията с удоволствие биха сложили палци на тирантите си, ако имаха такива...Следват плахи въпроси и особено дълбокомислени отговори. Да изсушим всичко мокро и да спим, да спим...
Мирно се полюшват по пясъчния бряг двете наши красавици, отново натоварени и готови за път. Какво удоволствие е да се изтегнеш на нагретия от слънцето борд и да съзерцаваш 200-метровите скали на Лакатник! Върховете им сякаш се люлеят в синята бездна на юлското небе! Днес пътят ни е кратък, но бурен. След каменния мост ни очакват с хладна прегръдка няколко бързея, от които се измъкваме с чест. Лагер-оттатък Оплетня. „Младите” търсят по височините входа на една прехвалено дълга пещера, но намират само една десетина метрова дупка. Двамата капитани събират дърва, готвят, кърпят. Скоро всички блажено разговаряме край огъня, съпровождани от хилядогласното свирене на комарите.
Към обед на другия ден учудваме жителите на Елисейна. Край десния бряг близката фабрика излива в Искъра сиви кални потоци, които гонят рибата на километри далеч. Гребем усилено, но не забравяме да се порадваме и на приближаващите се черепишки красоти. Завоите на реката са нещо забележително в навигационно отношение. Тук всяка извивка отпраща водата под остър ъгъл, право в скалистия бряг. На един такъв завой „Еретик” се изплъзва от ръцете на Мишо и той пада всред вълните и освен това събаря и мен. Картината е весела: двама мъже, хванати за бордовото въже на „Еретик” , с димящи цигари в уста се мъчат да яхнат непокорната лодка.
Пред първия черепишки мост няколко главоломни бързея поглъщат цялата ни енергия. В дена изоставена къщичка, срещу гарата, се разполагаме като у дома си. Скоро наоколо заприличва на изложба-базар. Всички мокри вещи са закачени където трябва и не трябва. Вечеряме с пържени филии и изследваме околните пещери. Сънят ни е кошмарен, някакви невидими гадинки ни тормозят до полуда цяла нощ...
*
Топлата юлска утрин с нищо не подсказваше бедата, която ни очаква. Вечерта Загоров между другото спомена, че близкият бързей е опасен, сутринта пак повтори същото, но моето навигаторско сърце не отстъпваше. Уви! Едва на ръба на бързея, когато беше късно да се бяга, видях, че на десетина метра напред реката влиза в подмол и вътре в него прави завой. Между водата и скалата имаше 30 см разстояние. Отчаяните опити да излезем вдясно не помогнаха. Разпенената река този път успя да ни излъже. На пълен ход тя натика лодката в празното място под скалата и я заля с високи вълни. „Еретик”, притиснат и безпомощен, пълен с вода, се обърна, аз политнах напред с веслото в ръце. След 3-4 секунди се измъкнах от водата и видях Мишо, закотвен в една пукнатина на скалата, и лодката, блъскана от опасните вълни. Мисъл по-остра от нож преряза мозъка ми-Коцето! Той не знае да плува а е отнесен!
-В следващите секунди „Кон-Тики” спря на близкото островче. Гошо разплете едно катерачно въже, върза се и тръгна към лодката. След него със стиснати зъби тръгнах и аз. С крака и ръце С крака и ръце, с последни сили се борехме с вълните. Още няколко секунди и Гошо неочаквано измъкна дългокракия момък изпод лодката. Коцето бе изплашен, но здраво стискаше каишката на своята „Смена”. След минути на нервна радост измъкнахме притиснатата лодка и изтеглихме Мишо от цепката, а после... си признахме грешката. От багажа липсваха само един ледокоп и едно весло, но страшна бе загубата на няколко стотин негатива-прекрасни снимки от живота на експедицията и Искърския пролом, и повредата на двата фотоапарата, непредпазливо оставени без непромокаеми опаковки. Но, станалото станало, направихме ново дървено весло и далеч, по-далеч от това място! Оттатък Лютиброд се спряхме на лагер в късната вечер, измъчени и уморени.
*
В един неделен ден стара волска кола, натоварена с две сложени напречно гумени лодки и с купища багаж прекоси главната улица на град Мездра.Пет загорели от слънцето и брадясали мъже вървяхме след нея. Баражът на електростанцията ни принуди да прекъснем два километра нашето пътешествие.
Внимателните домакини на станцията ни предоставиха една беседка за нощуване. Привечер се отправихме към с. Дерманци. По височините намерихме отвора на една интересна пропаст, наречена Цапкула.
След обед на другия ден тръгнахме по канала. Настроението на екипажа бе все така бодро, но двамата капитани, които и без това тръгнаха болни, тревожно се споглеждаха: ще издържим ли? Назад останаха опасните бързеи Напред бе „тиха вода”, но трябваше да се гребе с все сила, за да се догони планът.
Ден след се разкриваха пред очите ни чудните гледки на пролома. Надвисналите край реката скали тегнеха с височината си над нас. Сега бреговете бяха високи, пред лодките –само вода, безкрайна ивица вода, ту мътна, ту бистра. Тук и там с проклятия пренасяхме лодките над баражи за воденици.
Не след дълго около нас се затвори хоризонтът: наближавахме Кунино, Карлуково. Двата дни, отделени за проверка на карлуковските пещери, влагата от падналите дъждове и преумората се отразиха зле и на мен и на Загоров. Той и Дидо бяха принудени да прекъснат пътуването. На гара Карлуково се разделихме не много весело, макар да знаехме, че след няколко дни ще бъдем отново заедно. Печална гледка! Безпомощно свързаният „Кон-Тики”, свит за обратен път, приличаше на зле повита бебе.
И пак всред неспокойната река. Слънцето жари с юлско безгрижие гърбовете ни. След километър-два нашите навигаторски способности са подложени отново на изпитание. Над напечената земя злобно се издига насрещен вятър и започва да духа безспирно и безмилостно. Никога по Искъра не съм виждал такива „морски” еднометрови вълни, накъдрени на безкрайната редица, които носят лодката не напред, а назад. Гребем и пот се струи по челата ни, а лодката не мърда. По неволя спираме на лагер след Реселец. Край брега с мъка опъваме палатката. Мишо подсмърча, подскача около буйния огън, но вятърът не спира.
Утринта е тиха, ясна. Бърже стягаме лодката и на път. Но вятърът това и чака. Що за чудо в тия юлски дни?
В далечината се пъстреят покривите на Червен бряг. В града попълваме запасите от юфка, масло и ментови бонбони и забелязваме, че хората ни гледат някак си особено: Ах, брадите! Но може моряк без брада?
Край устието на Панега се радваме на играта на сомовете. Ех, риболовци, какви чудни сомове видяхме! Но ще повярвате ли, че не можахме да хванем нито един?
Вятърът ни изтощи. Към Чомаковци Мишо и Коцето предложиха да прекратим пътуването. Гледам с престорено равнодушие,стадата край брега и мисля: „Да се предам ли?”. На север до белия Дунав остават малко километри и много красота. Широката, спокойна река, гъстата крайбрежна растителност и хилядите птици. Нима може да се забрави всичко това? Но здравето…
В с. Чомаковци намерихме малко, приятно хотелче, в което стоварихме купищата багаж и свития „Еретик”. С леки раници се отправихме към близката пещера до с. Девенци. След няколко часа изследване се връщаме. В хотела е тихо. Лягаме и се впущаме в безкрайни разговори. И какви разговори! Каква ще бъде експедицията догодина, как ще купим малка кинокамера и как ще ни посрещне отново Искъра с хладната целувка на своите вълни…А не ще бъде лошо да „прескочиме” и до Черно море…
Една малка каручка ни клатушка обратно към Червен бряг. А после влакът, очите ни вперени в сребристите извивки на Искъра, където до вчера летяха нашите лодки. И спомените, още пресни като топла пита, се мяркат пред очите-дванадесет дни по Искъра. Дванадесет прекрасни дни всред нашата хубава българска река. Довиждане Искър! Ние пак ще се върнем, „Еретик” пак ще подскача под твоите бързеи, отново ще преживеем веселите случки по твоите вълни, но вече с чувството на „стари” морски вълци…
ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ

*Снимката към статията, на лодка с такава форма е взета от обява за продажба.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Важно е мнението Ви!