събота, 1 февруари 2014 г.




90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО
НА ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ (ХЕРА)
На 17 януари 2014 г. се навършиха 90 години от рождението на П. Трантеев. По повод годишнината, публикуваме част от втората глава на книгата му „С три свещи под земята“ и един поздравителен адрес прочетен на 50 годишния му юбилей. Всред многото поздравителни телеграми и адреси от съмишленици, приятели и представители на пещерните клубове в България е и едно по-дълго приветствие. Негов автор е писателят Ясен Антов. На тържеството е гост и украинският поет Дмитри Молякевич. Събитието се състоя на 20.І. 1974 г. в пещерата Темната дупка на гара Лакатник.





ПОЗДРАВИТЕЛЕН АДРЕС
Темната дупка г. Лакатник
20. І.1974 г.
Ясен Антов
  Веднъж, преди години, връщайки се една пещера, в която бяхме ходили с нашия мил юбиляр, възторгнат от красотата и могъществото на гледките, на които се бяхме наслаждавали, написах нещо, което според мен бе и хубаво, и мъдро-но то имаше един недостатък: основната мисъл, тази която смятах че съм открил в съприкосновението си с величието на подземния свят, бе вече изричана, и то стократно по-красиво и по-мъдро от мен, това бе мисълта на Хораций в неговите „Послания“-„Натурам експелес фурка, тамен ускве рекурет“, което ще рече „И с камшик да гониш природата, тя пак ще се върне при тебе.“
  Защо си спомням тази мисъл сега, когато сме се събрали да изразим своята обич и уважение към нашия добър приятел Петър; към известният в пещерняшките среди Хер; към популярния изследовател и научен работник Трантеев; към човека, който посвети живота си не само на подземията, но и на хората, дръзващи да отидат сред тях; към примера на поколения млади пещерняци, техен учител и водач в експедиции и търсения; към човека, който понякога в очите на онези, обичащи природата заради това, че могат да оградят част от нея с бодлива тел и да си построят вътре вила, изглежда като всички хора на науката съвременен Дон Кихот; към неукротимия и честен, справедливия и строг, към добрия и лошия, но винаги обичан приятел на всички …
   Впрочем, струва ми се, че прилагателните станаха много, думите, макар и казани от сърце може да прозвучат, като специално подбрани и нагласени-а аз най-малко бих искал да поставя нашия Петър в положението на юбиляр, който стои на масата на президиума и примигва под градушката от хвалби и епитети. Защото именно затова не стои той на тържествения подиум, а тук, в пещерата, защото тук е неговият живот, тук са неговите приятели. Тук думите не звучат фалшиво-защото всред природата всичко е истинско. Или по-точно-човек като Петър винаги се е стремял да бъде истинско.
  Но защо-нека се върна пак към Хораций-защо се сетих за тази мъдрост, която мнозина лекомислено се стремят да забравят? Защото именно Петър Трантеев, нашият Хер, е показвал и показва всеки ден, че няма нищо по-величествено и неизмеримо от природата и затова всеки наш ден е свързан с нея и всяка наша стъпка е зависима от нея и всяка наша мисъл се поражда от нея, та даже и глупавите мисли, защото именно мъдростта на природата е създала вечния и неотменим, в който на едната страна стои изгрева, а на другия залеза, в единия край блестящият бял цвят, а на другия чернилката.
   Едно дете, което е хукнало само към пещерите.
   Един юноша, който знае вече какво да търси под земята.
   Един мъж, който подчинява всичко лично на науката, за да докаже, че –да си спомним още веднъж Хораций!-даже с камшик да я гониш, тя е пак при тебе!-Един апостол на любовта към природата и неин пламенен защитник.
  Впрочем, пак се появиха тържествени думи в моето слово, но какво се прави?-А аз исках да кажа, че Петър е срещал и среща сталагмити не само под земята, но и сред хората. Виждал е и вижда светломразци не само сред пещерната глина. И с тях той се е борил така доблестно, както смело и доблестно се е хвърлял в стотици битки със стихията, каквито битки му пожелаваме да води още стотици и хиляди, тоест да бъде такъв, какъвто го знаем и обичаме.
  Това е моето пожелание към него, -а то значи да е жив здрав, да си бъде винаги нашият Петър! А сега, преди да завърша и преди Вие да започнете да викате ура и да го прегръщате-внимавайте ако го хвърляте към тавана, че е нисък!-искам пак да се върна мъдрите латини.
Те извън всичко друго са умеели да виждат нещата не само откъм красивата им страна. Затова, моля да изслушате още един цитат-той съвсем кратък: „Нунк ест бибендум!“ –което ще рече: „А сега да пием!“.
                            Наздраве за Петър!
 
 



        
           
      

С ТРИ СВЕЩИ ПОД ЗЕМЯТА
П. ТРАНТЕЕВ
1966

                                                               КОЙТО ТЪРСИ – ТОЙ НАМИРА!…
                                                               Из неписания кодекс на българските   пещерняци
                ГЛАВА ВТОРА  
в която се разказва историята на проучването на пещерите в Лакатнишкия карстов район от началото на века до наши дни.
Ивица скали, широка над стотина метра и дълга около 20 километра, като страховит каменен зид е опасала цялата лява страна на р. Искър от вливането на р. Пробойница до оттатък село Оплетня. Скалните венци, осеяни с каменни кукли и гъби, жлебове, ниши и дупки се издигат високо на 250 метра над реката, заболи върхове в небето. Зад венците, на север, запад и изток, се простира туловището на планината, накъдрено от огромни валози и въртопи, покрито с храсталаци, малко друга растителност и бедни нивици. Тук таме зеят отвори на пещери и пропасти, примамливо, хладни, водещи към дълбочините на земята. Кое изследователско сърце не би трепнало от желанието да проникне там, където може би никога не е стъпвал човешки крак? Даже и професор Жеко Радев, физикогеографът, не е устоял на това желание, в началото на века, някъде около годините преди Балканската война. Местните жители с почуда са гледали един висок, представителен мъж, ту сам, ту съпроводен от колеги и приятели, ту пеша, ту на кон, да обикаля надлъж и на шир цяла Западна Стара планина. Привлечен от своебразието на планината, той е търсил и се е потрудил да изясни произхода на този хаос от скални венци, дълбоки впадини-понори, които гълтат цели реки при пълноводие, страховити пропасти и дълги пещери. Жеко Радев успява в това. Плод на неговите търсения и изследвания е един научен труд, който и сега, след цели 50 години, не е загубил почти нищо от своята стойност. Авторът пръв установява границите на отделните, обособени карстови райони в тази част на голямата планина и измежду тях отделя като самостоятелен  Остренишко-Осиковското плато (от нас наречен Лакатнишки карстов район). Определя отделните му части и взаимните връзки межди тях. В труда на Жеко Радев има и няколко скици на пещери, а между тях в нашия район  е скицирал само Темната дупка. Някому тази скица може да се стори малко смешна и съвсем недостатъчна. Но по това време спелеологията в България е била още в пелени, учените, пък и любителите още не са проникнали дълбоко под земята, нямали са нито достатъчно опит, нито  достатъчно приспособления, за да проникват в труднодостъпните пещери и пропасти. Интересите на Ж. Радев са били други-да се изучи повърхностния карст, да се намери произхода на голямите форми, да се търсят взаимните връзки между тях. Затова той не е стигнал по-далеч от Дяволското езеро, впоследствие наречено от инж. Павел Петров на негово име-Жеково езеро. Пък и по това време пътят към Развалините вероятно е бил затворен от паднали блокове, ученият не е можел да знае за съществуването на Водопада и другите части на Темната дупка. За околните пещери Радев също не споменава нищо. Може би и местните жители не са го насочили към Ръжишката пещера. Прави впечатление, че макар и да е минал край Вражи дупки и Свинската дупка по р.Пробойница и р.Петренска не им е обърнал внимание. Само Житолюб го е заинтересувал с вероятната му връзка с Дяволското езеро и с понорите на Пробойница.
Тъй или иначе, ”Карстови форми в западна Стара планина” е първият труд, в които се среща описанието на карстовите форми в Лакатнишкия карстов район.
След Първата световна война, до към 1929 година, (годината на основаването на Първото българско пещерно дружество), към гара Лакатник, както и по целия пролом, тръгват софийските трудещи се привлечени от красотата и спокойствието на реката и околностите, на почивка в неделните дни. Измежду тях са и софийските алпинисти и любителите на приключенията под земята. Тези млади хора са първите пионери на откриването. След десетина години картата на пещерата ще бъде покрита с техните имена. Заедно с любителите, под земята вече упорито работят и специалистите. Още през 1924г. д-р Иван Буреш, тогавашен директор на Природонаучните институти, привлечен от случайната находка-пещерен бръмбар в Леденика при Враца, прониква в пещерата Темната дупка и за своя радост намира не един, а няколко вида пещерни организми. В своята обширна статия “Изследвания върху пещерната фауна в България” той пише: “Няколко туристи, Наум Миладинов, Иван Шосев, Алфред Хаимов, Пепи Енглиш и Ради Иванов, също така силно се ентусиазираха от увлекателните и чудновати картини, що дават нашите пещери и почнаха усърдно да ги посещават. На тях дължа възможността да изследвам извънредно опасните за достъп горни и долни етажи на пещерата “Темната дупка” при гара Лакатник.” През същата година д-р Буреш се отбива в Ръжишката пещера, като се възхищава от грамадния отвор и свод на пещерата. Споменава, че предверието на пещерата е служило за овчарник и че е опушена даже и в крайните части.
Веднъж д-р Буреш ми показа една своя скица на Темната дупка, правена по онова време и при това доста точна. Но нему не е била известна лявата част на пещерата, впоследствие наречена Новата галерия. Затова в хубавата му книжка, издадена в 1930г. под заглавието “Пещерите в България, техните красоти и нуждата от опазването им” може да се прочете описанието на познатия вече път до езерото и водопада, Лебеда, Ръжишката пещера.
По това време, когато вече е създадено Пещерното дружество, друг млад и надежден специалист е започнал сериозна работа в Лакатнишкия карстов район-инж. Павел Петров, хидрогеолог. Натрупал опит в изследването на водни пещери (особено Деветашката), Павел Петров прониква дълбоко навътре в пещерата, преминава езерата Пепи и достига до крайното езеро, което впоследствие нарича на името на ревностния алпинист и любител на пещерите Ради Иванов. Хидрогелогът се движи из водните части на пещерата с една колкото грамадна и смешна на вид толкова и удобна дървена лодка, състояща се от две “корита” съединяващи се помежду си. Изследователят върви по стъпките на Жеко Радев. Изучава детайлно карстовия район. Спира се най-вече на подробностите в Темната дупка, с която е привлякла вниманието му с особените хидрогеоложки особености. Едва през 1936 г. неговите проучвания намират място в кн.1 на Известията на българското пещерно дружество. Павел Петров съставя една пълна карта на пещерата, от която може да се види докъде са стигнали специалистите и любители по онова време. Дълго след това за околните пещери не се говори и пише никъде.
Около 1940г. картата на пещерата и описанието на Павел Петров бяха за мен не само откровение, но и ръководство за действие. Сам или с приятели обикалях из просторите на пещерата; даже по едно време с чужда гумена лодка стигнах до Радево езеро. Но настъпи Втората световна война, позатегнаха се моите възможности за скитане и с Темната дупка моите срещи оредяха. Пък и в България имаше толкова много пещери! Бях жаден да видя толкова много и затова бележника ми се пълнеше със скици на пещери и малки пропасти в различните краища на страната. После дойде Девети септември, войнишкият дълг и едва през 46-та, след почти четири годишна раздяла, бях отново на входа на Темната дупка. Сега гледах на всичко наоколо с други очи, пък и пещерната ми торба съдържаше вече освен малкото храна и термометри, хигрометър, компас, планшет и дебел бележник. Наскоро бях приет за член на пещерното дружество и това ме изпълваше с не малко гордост. Но ми липсваха приятели, пещерни приятели. Другарите от детинство се бяха пръснали, всеки по своя жизнен път. Почти повече от цяла година скитах съвсем сам, ту на Темната дупка, ту из околните пещери.
Няколко месеца преди края на 1947г. на събранията на Пещерното дружество започнаха да прииждат млади, току що завършили гимназия или студенти от първите курсове на университета хора, които вляха свежа струя в дружеството. На събранията стана шумно и даже … малко неакадемично. Начело на веселите момчета бяха моите добри и скъпи бъдещи приятели-Йордан Загоров, Любо Обретенов, Иван Вълчев, моя колега-географ Иван Александров, Енчо Петков. Известно е, че младостта винаги има смели идеи-кой подхвърли идеята да се създаде пещерна научноизследователска бригада вече не помня. Но скоро за бригадата говореха всички и салоните, и стаите на Природонаучния музей заприличаха на кошер.
ЗЛАТЕН ПРИЛЕП НА КАФЯВО ПОЛЕ
Покровител на бригадата стана председателя на Българската академия на науките академик Тодор Павлов, затова бригадата носеше неговото име. Всъщност, в това бурно време младежките строителни бригади бяха символ на ентусиазма на българската младеж. Защо тогава да няма и пещерна бригада? Програмата?-Изследване на пещерите и пропастите в Лакатнишкия карстов район, около Карлуково и прочутата Магура. Съставът? Деветнадесет от “възрастните” членове на Пещерното дружество, начело с академик Буреш и командирът на бригадата инж. Радуш Радушев, двадесет и трима студенти от десет факултета, а пет от тях студентки. Материална база?-Кой каквото и откъдето може да донесе за общото дело! Пари? Академията, полупразната каса на дружеството. Облеклото-бригадирско, каски  никой няма, на главата по едно бригадирско кепе. Емблема-златен прилеп на кафяво поле. Ентусиазъм? Суперпещерен. И тръгнахме!
Няколко седмици беше валял непрекъснат дъжд, даже беше отнесена линията над гара Лакатник. Нямаше време за губене, трябваше да се тръгва. Шести юли 1948 година: един голям камион е натоварен толкова много, че няколко бригадири са кацнали като мухи върху багажа и крепят разни важни уреди. Останалите с влака. Лагерът ни очакваше, малко влажен, до реката, на поляната срещу Темната дупка. Който иска сушина-осигурена му е стая в училището-на равния, но доста твърд под при едно условие: да може да издържа на бълхи. По това време нямаше гумени матраци, нито спални чували. Едно одеалце, от ония, които се подхвърлят във всяка къща, понеже вече не служат за нищо и някоя по стара черга отдолу-през тях светът изглежда направен от неправилни правоъгълници. За възглавница-раницата.
Работата беше разпределена по групи, всяка от които се ръководеше от отделни специалисти и по-стари пещерняци. Трудно е сега, след толкова години да се каже къде е била най-голямата умора, кому е споряло повече. Но ми се струва, че на картировачите е било най-тежко. Темната дупка беше пълна с вода след дъждовете. От Водопада нагоре картировката означаваше стоене с часове в ледената вода, без ботуши, без каквито и да било приспособления, просто ей така-с бригадирските дрешки и търпение. И все пак издържаха, начело с инж. Атков и любимеца на всички, Иван Вълчев-Въч. Друга група, в която участвуваха като специалисти д-р Иван Велков, д-р Георги Марков, и Никола Загоров, а с него и моя добър приятел, синът му Йордан Загоров, се зае да направи археологически разкопки в предверието на Ръжишката пещера. Скоро пещерата заприлича на бойно поле от изровените дупки, но копаенето в задушливия прах от доломитно брашно не беше никак приятна работа. Всички ругаеха, но не толкова прахуляка, колкото нашия прадед от неолитната епоха-защо е оставил толкова малко находки-много кости, съвсем разпадащи се и малко кремъчни оръжия.
Жизнерадостният д-р П. Дренски беше предводител на биоложка група в Ръжишката пещера-тя беше “опоскана” по всички ъгли. На мен и И. Александров и някои други бригадири се падна честта да работим  няколко дни не под ръководството, а под потока от разкази, наставления, съвети, поговорки и шеги на стройния като върлина академик Буреш; “Старецът”, както интимно го наричахме помежду си и не заради младежкия му вид, а заради годините му, които не му пречеха да бъде подвижен  повече от младите, беше в стихията си, доволен от пълните с пещерни и пещеролюбивни организми епруветки. Няколко дни забравих, че съм географ и искрено съжалявах, че не съм биолог.
Няколко бързи екскурзии из околностите ни донесоха и допълнителни придобивки-пропастта Свърдело и Яворецката пещера над с. Лакатник, Здравешка дупка и Драндарски пропасти над с. Дупни връх (сега с. Дружево). Междувременно, на 10 юли Любо Обретенов и Иван Иванов откриха “Новата галерия”, която започва от “Фурната” в Темната дупка. Дали е била позната преди това никой не можа да каже. Това събитие, което впоследствие щеше да стане причина за няколкогодишни изследвания, тогава кой знае защо беше прието без ръкопляскания. Разказът на двамата откриватели беше малко заплетен, както са заплетени и  труднопроходими самите галерии в тази част на Темната дупка.
По примамливо беше откриването на още две езера след Ниското езеро в старата част и продължението на галерията след Радево езеро. Беше пристигнала най-сетне гумената лодка, иначе без нея тези открития нямаше да станат. При нормални условия тази лодка е служила за двама, но ние бяхме трима-Въч, Янев и аз. Отивахме да се порадваме на новото откритие. Между трима ни имаше и по  един димящ петромакс. Тия светила в онова време бяха страшно капризни, понеже се употребяваше петрол и за това пускаха в лицата ни отвратителни пушиляци. За да не опрем главите си в свода на пещерата,  над Ниското езеро, трябваше да се свием като ловджийски кучета в лодката, така че над бордовете да не остане нищо, което да пречи. Подпирайки с ръце сводовете преминахме двадесетина метра срещу течението и достигнахме до прагове. Лодката плуваше почти пълна с вода; изхвърлихме я, прегазихме праговете с ругатни и отново заплувахме по съседното езеро, вдясно на което имаше къса, малка и плитка галерийка. В началото и тясна пукнатина извежда на горния етаж (Бояджови пукнатини по инж. Павел Петров). Второто езеро беше по-късо и по-плитко, завършващо също с прагове. Третото езеро не беше нито дълго, нито приятно-нависнали черни, влажни стени, неизвестна дълбочина и изведнаж край! От три страни се събират черните стени около една дупка, от която извира цялата подземна река. Сифон! Може би оттогава намразих този знак по пещерните карти, който в повечето случай означава безсилието на откривателя да направи нещо повече от усилието да се почеше по тила. Ние не бяхме чели книгите на Норбер Кастере с приключенията му в сифоните на френските пещери, нито пък имахме този кураж да работим под водата.  Заради неприятния си вид последното (а всъщност-първо) езеро беше наречено Мрачно езеро, а предното на името на академик Буреш, заради неговия принос в изследването на Темната дупка.
Картировачите, както споменах, откриха и продължението над Радево езеро-там в дупките по свода те излязоха на по-широка галерия, прегазиха едно езеро и след 150 метра достигнаха до плътно срутване, под което тече вода. Езерото получи в последствие името Бригадно, в чест на бригадата.
На десетия ден бригадата замина за Карлуково и Магура. Едва след 20 дни, всред уютната атмосфера на Природонаучния музей се събраха всички участници, за да поработят още 15 дни. Огромното количество материали, карти, разписки и бележки трябваше да се подреди, почисти, систематизира, опише. Оказа се, че само в Лакатник са картирани 2500 метра галерии в пещерите и са събрани множество организми, находки от първобитен човек. За мнозина от участниците бригадата беше школа за обучение и навици за работа под земята. Но специалистите бяха малко. Много въпроси от хидрогеологията на пещерата, от нейните връзки с повърхността останаха неразрешени. Пък и не можеха да бъдат разрешени за толкова малко време-8 дни за всичко! Това беше невъзможно. Успехите на бригадата останаха в най-хубавите страници на историята на пещерното дело в България. Отшумяха нейните изпълнени с напрежение и красиви мигове дни, получихме признание и награди. А ентусиазма на някои участници се поизпари още в първите месеци след бригадата. Пак останахме неколцина, но веднаж се събрахме четирима и решихме-ще продължим!
                                                                                                                                                             (Следва…)




1 коментар:

  1. Хей, дайте продължението че ми стана интересно. Мерси.

    ОтговорИзтриване

Важно е мнението Ви!