РАФТИНГ И ПЕЩЕРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК

р. Искър при гара Лакатник

Стилът на разказа на Петър Трантеев за това речно приключение, още от оригиналното заглавие, напомня за творчеството на английския писател-хуморист и драматург Джером К. Джером. От краткото повествование става известно, че този екстремен спорт-рафтинга в България, съвсем не започва от днес. Успоредно с емоционалното плаване по река Искър „моряците” изследват и някои пещери около реката. Вероятно тази е и последната „частна” пещерна експедиция на Петър Трантеев и неговите съмишленици и приятели, преди образуването на Комисията по пещерно дело към Българския туристически съюз на 14. VІІІ.1958г.
Това първо пътешествие през 1958г., както и множество по-късни плавания по р. Искър ставаха с две „бракувани” армейски понтонни, надуваеми лодки със силует на резен диня.* Бордовете и дъната са от гумиран плат. Върху дъното лежи дървена скара. Бордовете са разделени на 4 камери и свързани с клапани. Надлъжно, по външната страна на камерите, към гумени халки е закрепено спасително въже. На носа и кърмата си лодките имаш вентили, откъдето лодките се надуват, с ръчно изработена, мехова крачна помпа. Греблата са изработени от „приватизиран„ от Трантеев дуралуминий от летище Враждебна. Лодката ,на която капитан е П. Трантеев, е наречена „Еретик” на името на лодката на френския биолог Ален Бомбар, преплава Атлантика през 1952г. Лодката на неговите спътници-„Кон-Тики”, носи името на сала, с който норвежкия морският биолог Тор Хейрдал пресича Тихия океан през 1947г. По-късно във „флотилията” се появиха два надуваеми западногермански кану-каяка. Едно от двете канута се наричаше „Бабуш”, на името на българският сал „Бабуш” (пеликан). Сглобеният от дървени каси и варели сал плава по р. Дунав през 1965г. Интересен факт, е че боцман е известният пещерняк, препаратор в Природонаучния музей в гр. Русе Иван Иванич. Членове на екипажа са Петър Антонов, Мария Паспалева, пещернякът-биолог Таню Мичев и художникът-леководолаз Александър Денков.
В началото на 60-те години, аз самият имах вълнуващи преживявания, свързани с едно от многобройните им плавания по р. Искър. С надянатата ми възголяма, американска ,спасителна риза често пътувах в една от лодките, която яростно се бореше с коварните бързеи и водовъртежи.
В края на 50-те и през 60 години, любителите на природата и приключенията получаваха твърде оскъдна информация, особено такава отвъд „Желязната завеса”. Тя идваше от добре подбрана и цензурирана, предимно преводна съветска литература и малкото филми гледани в киносалоните на кино „Култура”. На особен интерес се радваха изследователите-пътешественици Тор Хейрдал, Ален Бомбар, Жак-Ив-Кусто, защитниците на дивите животни в Африка-проф. Бернхард и Михаел Гжимек, алпиниста Гастон Ребюфа, спелеолога Норбер Кастере , вулканолога Гарун Тазиев…
Статията на Петър Трантеев е публикувана в едни от първите книжки на списание „Турист”-кн.№4, с. 7 и кн. 5, с. 18-19 от 1959г.
Боян Трантеев

С лодки по Искъра
или
Четирима в две лодки
(без да се брои Коцето)

През една гореща, юлска утрин миналата година столичани изумени наблюдаваха няколко огромни денка да се движат върху пет чифта голи крака. Около краката се размахваха ръце, заети с пособия, известни и неизвестни на слисаната публика. Над един от денковете се зеленееше тиролска шапка, а под нея бляскаха елегантните очила на Георги Загоров. Под втория от денковете едва се мяркаше една сериозна физиономия с увиснал на каишка фотоапарат. След известно колебание в тая физиономия можеше да се познае вторият мой приятел Михаил Квартирников. Пъстра риза и страшно къдрава коса бяха отличителните белези на другия наш пътешественик –Дидо. Удивително тънките крака поддържаха четвъртия от денковете; в същност, освен тия крака от Коцето едва ли се виждаше нещо повече. Авторът на тия редове не се виждаше въобще, ако не смята помпончето на плетената му шапка.
Всички тия денкове, крака и отличителни особености се бяхме втурнали към варненския влак с намерение да завземем някое купе и да си отдъхнем от теглото и горещината.
На гара Курило бяхме изпратени от погледи с различно значение-едни гледаха със завист, други с високомерие-„тия пък”!, трети с безразличие-„е”, виждали сме и такива!”. Това не попречи, разбира денковете да се понесат от преплитащите се крака в посока към Искъра, съпровождани от случайно присъстващия проф. Москов.
След половин час близо до мостчето на реката едно огромно пространство бе заето от разхвърляни вещи: кутии с юфка, алпийски въжета, приключенски романи, географски карти, полуголи мъже и две нови, съветски ,гумени лодки, гордостта и радостта на нашата експедиция-и всичко това заобиколено от тълпа бърборещи куриловски дечурлига.
Настъпи този особено труден момент, когато нарежданията не се изпълняват поради нервна възбуда, когато не знаеш какво си сложил на дъното на найлоновия чувал, когато същият този чувал си натъпкал догоре, а остават още стотина вещи, които се нуждаят от непромокаема опаковка. Но и такива моменти са преодолими. Щом чухме свистящия шум на крачното духало и видяхме как гумираното платно послушно се оформя и заприличва на резен диня с удобна вдлъбнатина в средата и усетихме топлата лепкава тиня, около брега, всички се укротихме и засияли се наместихме в двете лодки-мъченици. Те горките са натоварени с „до гуша”. Заедно с нашите особи в тях е наблъскан още 500 кг. багаж, но за обща радост и двете „газят” само няколко сантиметра във водата. Заставам на предницата на флагманската лодка, Загоров заема мястото си на втората. Всички сме готови. Последен прощален поглед, ръкостискания с професора, взаимни благопожелания, както се следва при всяко отплуване,у силен удар на веслата и двете красавици „Еретик” и „Кон- Тики” се плъзват по мръснокафявите искърски води със скорост 5 Мили в час. На добър път! Към Дунава!

Ние сме първите „моряци” по този воден път. От желанието за една малка разходка по Искъра се появи идеята за една експедиция по реката с цел: измерване на средната дълбочина, температурата и скоростта на водата, евентуално събиране на зоологически материал, преглед или изследване на набелязани пещери край бреговете, снимки и …15 дневно безплатно използване на родното слънце! Много спорове-горещи или смразяващо ледени-бяха вмъкнати в подготовката на това пътешествие. Много неща ни липсваха, много изоставихме, взехме и излишни, но бяхме все пак искрено уверени, че ще допринесем нещичко и за спорта, и за науката, най-вече с надеждата , че и други ще ни последват-и по Искъра, и по всички големи български реки. Това ни даваше повод -да говорим с особен патос за експедицията и намеренията си.
Първите минути на всяко пътуване, без разлика на превозното средство, са еднакви. Нужно е известно врем, за да наредиш багажа си, да се настаниш удобно, да се огледаш, да прецениш критически спътниците си (санким, всичко става, дали можеш да си кажеш думата с тези хора): едва после започваш да се оглеждаш навън и според скоростта да си съставиш мнение за мяркащите се природни хубости. У нас се получи нещо друго-докато се наместим удобно, изпуснахме управлението на лодката. Отзад „помощник-капитанът” се зазяпал в природата; колегата отпуснал веслото и се наканил да снима някаква забележителност. И докато се „преценяваме” критически, зад нас се носи с 5 мили в час „Кон –Тики”. След секунда той тика меката си муцуна във веслата ни и двете лодки се носят върху искърските вълни право срещу десния бряг, където има бързей. Няколко минути ние изливаме нервното си напрежение в десетки излишни ръкомахания и словобърканици, а това за малко не стана причина да се изкъпем в сутрешностудените води на реката. Но как да е лодките успяват да тръгнат с носа напред, веслата пляскат ритмично.
През това време се приближиха вече първите каменисти хълмове на Стара планина, голи, червени, бляскащи в лъчите на предобедното слънце. Реката тук е широка, бавна . Това е повод да кръстосаме веслата и Коцето да ни подаде по цигара от непромокаемия запас. Сам той с отоманско величие се е изтегнал върху найлоновия чувал, а раменете му стържат стоманения самар на една раница. В очите на всички се чете някаква особена радост, присъща впрочем на всички пътешественици от всички времена. Хладината на реката, фактът, че експедицията се е „понесла” по вълните на родната река, отдавна намали нервното напрежение. Сега вниманието ние насочени не само към умелото управление, но и към търсене на „клинове”-тихи места сред вълни, предшествуващи всеки бързей.
Към спирка Томпсън няколко големи бързея разнообразяват със сложността си нашето пътуване. Всред водната шир се чува доволния глас на Дидо: „Напред нещо шумотряска!”. Гърбовете се изправят, погледът търси удобното място, веслата са готови в свитите ръце. Клин! Удар, още удар, лодката послушно поема път по гребена на вълните, но …насреща има два камъка, които се приближават със страхотна бързина и …последен удар, десният борд лизва с ръмжене и стържене на бордовото въже влажната каменна повърхност, всичко шеметно се наклонява на ляво. Но „Еретик” е чудна лодка. Тя се върти, тръгва със задницата си напред, без да се обърне! Обръщат се само сърцата ни, и то заради Коцето, който не знае да плува, а се срамува да сложи спасителната риза. Още няколко такива сърдечни свивания и пред нас е спирка Томпсън. „Хвърляме котва” в близкия ресторант и се наслаждаваме на солени ястия и великолепна гледка-реката, разпенена и бързаща, лодките до брега, палещото слънце и лекия вятър, горещ и шепнеш в листата на тополите. Поздравяваме се по случай успешното пристигане, изстискваме мокрите дрехи и отново на път…
Искър е капризна река. На всеки сто метра спокоен ход следва бързей, кога приятен, кога не. Няма нищо по-лошо от плитък бързей с голям наклон. Началото на такъв бързей сякаш нарочно е набодено с остри камъни, отзад реката напира, а още трябва да се слезе и подпирайки се с веслата, да държим побеснелите върху вълните лодки, да вървим пред тях, блъскани от тъпите им муцуни. Ходенето по такова дъно е наистина „ходене по мъките”!
Този първи ден е изпълнен с радост, отбрани проклятия и весели истории. Пред Своге подобна радост ни доставя растящата всред върбата върба. „Кон-Тики” отминава благополучно грозно пенещия се бързей и отлита далеч напред. Но „Еретик” забива носа си точно във върбата, извива обратно и в тоя момент Мишо изпуска заплелото се в клоните весло. В миг се хващаме за тънките вейки, които се чупят в ръцете ни. Мишо влиза до гърди в блъскащата го вода, измъква веслото, връща се по корени и клони, мята се измъчен върху багажа и тръгваме…зашеметени от преживяното и смеха, с гърбове напред. След десетина минути спираме под селото и в близката горичка устройваме първия „мокър” лагер. Едва ли се намира сухо място по нас А юфките са станали като втасали козунаци. Кафето пък има вид на мокра пръст. Следва сушене край голям огън. Шумните разговори стихват едва след полунощ.
(Следва в кн. 5)
Всички речни дяволи са се събрали по теснината между Своге и Желен. Тук на триста метра по реката голямото желенско свлачище яростно е запратило грамадни блокове по дъното, за да пречат на речното плаване. Но в ожесточената схватка между скалите, водата и младостта, печели разбира се, младостта. Претоварените лодки се подчиняват на силните удали на веслата в уморените ръце, лицата ни са напрегнати, но все пак остават секунди за хумор, когато виждаме „Кон-Тики” забоден върху остър камък и отчаяно-смешните движения на Гошо и Дидо. „Надянаха се давай, Мишо!” И в същия момент „Еретик” изръмжава с всичките си гумирани части върху следващата скала. Сега е наш ред да повтаряме движенията на приятелите си от „Кон-Тики”. Последни усилия, последни метри на теснината. Неволно се обръщаме назад-заслужава си! Поздравления, ръкостискане: „Ами! Жалко, че няма още такива места”
Оттатък Церово се разполагаме на лагер. Рано е, но „Еретик” се нуждае от поправка; зъбите на искърската камъни са оставили вече няколко белега по мекото му дъно.
Щастие е, че лодките са гумени, лесноуправляеми и „газят” много малко. Но качете се на една от тях и вие ще изпитате цялата красота и напрежение на едно такова пътуване по водата...По неволя капитанът на лодката седи на предната част, върху багажа, а краката му обути в стари кецове, са педя във водата: това се налага заради доброто управление и гребане и за да може бързо да се скача от лодката при плитки бързеи. Помощник-капитанът седи върху задния връх, краката му са вътре в лодката измежду багажа, което му създава редица неприятности при слизане. Но той е душата на управлението, нему е възложено да дава силните тласъци. На лодката към спасителната „чиста” вода Такива места между Церово и Лакатник има твърде малко, а твърде много са острите и гладки камъни. За да лавираме тук, нужно е голямо изкуство.
Иначе ще се случи „надяване”, което е колкото опасно, толкова и смешно: стоиш безпомощен и в усилията си да измъкнеш лодката от коварното шило, правиш и весели фокуси.
Километър-два след гара Бов реката се събира в 4-метров улей-отляво скален бряг със заливана от водата площадка, вдясно огромен блок, а между двете и малко ниско пред тях друга скала. Силната струя подхваща „Еретик”, качва я на площадката и я заблъсква с поредица вълни. „Кон Тики” попада в улей, друга вълна грабва „Еретик”, спуска я стремглаво надолу. Всред адския шум се чува вик: „Мишо, в ляво!” и след миг послушната лодка тръгва по накъдрения бързей. Още няколко такива улея и двете лодки препълнени с вода, се доближават към рибарската хижа пред гара Лакатник за удивление на група къпещи се девойки. Ергените от експедицията с удоволствие биха сложили палци на тирантите си, ако имаха такива...Следват плахи въпроси и особено дълбокомислени отговори. Да изсушим всичко мокро и да спим, да спим...
Мирно се полюшват по пясъчния бряг двете наши красавици, отново натоварени и готови за път. Какво удоволствие е да се изтегнеш на нагретия от слънцето борд и да съзерцаваш 200-метровите скали на Лакатник! Върховете им сякаш се люлеят в синята бездна на юлското небе! Днес пътят ни е кратък, но бурен. След каменния мост ни очакват с хладна прегръдка няколко бързея, от които се измъкваме с чест. Лагер-оттатък Оплетня. „Младите” търсят по височините входа на една прехвалено дълга пещера, но намират само една десетина метрова дупка. Двамата капитани събират дърва, готвят, кърпят. Скоро всички блажено разговаряме край огъня, съпровождани от хилядогласното свирене на комарите.
Към обед на другия ден учудваме жителите на Елисейна. Край десния бряг близката фабрика излива в Искъра сиви кални потоци, които гонят рибата на километри далеч. Гребем усилено, но не забравяме да се порадваме и на приближаващите се черепишки красоти. Завоите на реката са нещо забележително в навигационно отношение. Тук всяка извивка отпраща водата под остър ъгъл, право в скалистия бряг. На един такъв завой „Еретик” се изплъзва от ръцете на Мишо и той пада всред вълните и освен това събаря и мен. Картината е весела: двама мъже, хванати за бордовото въже на „Еретик” , с димящи цигари в уста се мъчат да яхнат непокорната лодка.
Пред първия черепишки мост няколко главоломни бързея поглъщат цялата ни енергия. В дена изоставена къщичка, срещу гарата, се разполагаме като у дома си. Скоро наоколо заприличва на изложба-базар. Всички мокри вещи са закачени където трябва и не трябва. Вечеряме с пържени филии и изследваме околните пещери. Сънят ни е кошмарен, някакви невидими гадинки ни тормозят до полуда цяла нощ...
*
Топлата юлска утрин с нищо не подсказваше бедата, която ни очаква. Вечерта Загоров между другото спомена, че близкият бързей е опасен, сутринта пак повтори същото, но моето навигаторско сърце не отстъпваше. Уви! Едва на ръба на бързея, когато беше късно да се бяга, видях, че на десетина метра напред реката влиза в подмол и вътре в него прави завой. Между водата и скалата имаше 30 см разстояние. Отчаяните опити да излезем вдясно не помогнаха. Разпенената река този път успя да ни излъже. На пълен ход тя натика лодката в празното място под скалата и я заля с високи вълни. „Еретик”, притиснат и безпомощен, пълен с вода, се обърна, аз политнах напред с веслото в ръце. След 3-4 секунди се измъкнах от водата и видях Мишо, закотвен в една пукнатина на скалата, и лодката, блъскана от опасните вълни. Мисъл по-остра от нож преряза мозъка ми-Коцето! Той не знае да плува а е отнесен!
-В следващите секунди „Кон-Тики” спря на близкото островче. Гошо разплете едно катерачно въже, върза се и тръгна към лодката. След него със стиснати зъби тръгнах и аз. С крака и ръце С крака и ръце, с последни сили се борехме с вълните. Още няколко секунди и Гошо неочаквано измъкна дългокракия момък изпод лодката. Коцето бе изплашен, но здраво стискаше каишката на своята „Смена”. След минути на нервна радост измъкнахме притиснатата лодка и изтеглихме Мишо от цепката, а после... си признахме грешката. От багажа липсваха само един ледокоп и едно весло, но страшна бе загубата на няколко стотин негатива-прекрасни снимки от живота на експедицията и Искърския пролом, и повредата на двата фотоапарата, непредпазливо оставени без непромокаеми опаковки. Но, станалото станало, направихме ново дървено весло и далеч, по-далеч от това място! Оттатък Лютиброд се спряхме на лагер в късната вечер, измъчени и уморени.
*
В един неделен ден стара волска кола, натоварена с две сложени напречно гумени лодки и с купища багаж прекоси главната улица на град Мездра.Пет загорели от слънцето и брадясали мъже вървяхме след нея. Баражът на електростанцията ни принуди да прекъснем два километра нашето пътешествие.
Внимателните домакини на станцията ни предоставиха една беседка за нощуване. Привечер се отправихме към с. Дерманци. По височините намерихме отвора на една интересна пропаст, наречена Цапкула.
След обед на другия ден тръгнахме по канала. Настроението на екипажа бе все така бодро, но двамата капитани, които и без това тръгнаха болни, тревожно се споглеждаха: ще издържим ли? Назад останаха опасните бързеи Напред бе „тиха вода”, но трябваше да се гребе с все сила, за да се догони планът.
Ден след се разкриваха пред очите ни чудните гледки на пролома. Надвисналите край реката скали тегнеха с височината си над нас. Сега бреговете бяха високи, пред лодките –само вода, безкрайна ивица вода, ту мътна, ту бистра. Тук и там с проклятия пренасяхме лодките над баражи за воденици.
Не след дълго около нас се затвори хоризонтът: наближавахме Кунино, Карлуково. Двата дни, отделени за проверка на карлуковските пещери, влагата от падналите дъждове и преумората се отразиха зле и на мен и на Загоров. Той и Дидо бяха принудени да прекъснат пътуването. На гара Карлуково се разделихме не много весело, макар да знаехме, че след няколко дни ще бъдем отново заедно. Печална гледка! Безпомощно свързаният „Кон-Тики”, свит за обратен път, приличаше на зле повита бебе.
И пак всред неспокойната река. Слънцето жари с юлско безгрижие гърбовете ни. След километър-два нашите навигаторски способности са подложени отново на изпитание. Над напечената земя злобно се издига насрещен вятър и започва да духа безспирно и безмилостно. Никога по Искъра не съм виждал такива „морски” еднометрови вълни, накъдрени на безкрайната редица, които носят лодката не напред, а назад. Гребем и пот се струи по челата ни, а лодката не мърда. По неволя спираме на лагер след Реселец. Край брега с мъка опъваме палатката. Мишо подсмърча, подскача около буйния огън, но вятърът не спира.
Утринта е тиха, ясна. Бърже стягаме лодката и на път. Но вятърът това и чака. Що за чудо в тия юлски дни?
В далечината се пъстреят покривите на Червен бряг. В града попълваме запасите от юфка, масло и ментови бонбони и забелязваме, че хората ни гледат някак си особено: Ах, брадите! Но може моряк без брада?
Край устието на Панега се радваме на играта на сомовете. Ех, риболовци, какви чудни сомове видяхме! Но ще повярвате ли, че не можахме да хванем нито един?
Вятърът ни изтощи. Към Чомаковци Мишо и Коцето предложиха да прекратим пътуването. Гледам с престорено равнодушие,стадата край брега и мисля: „Да се предам ли?”. На север до белия Дунав остават малко километри и много красота. Широката, спокойна река, гъстата крайбрежна растителност и хилядите птици. Нима може да се забрави всичко това? Но здравето…
В с. Чомаковци намерихме малко, приятно хотелче, в което стоварихме купищата багаж и свития „Еретик”. С леки раници се отправихме към близката пещера до с. Девенци. След няколко часа изследване се връщаме. В хотела е тихо. Лягаме и се впущаме в безкрайни разговори. И какви разговори! Каква ще бъде експедицията догодина, как ще купим малка кинокамера и как ще ни посрещне отново Искъра с хладната целувка на своите вълни…А не ще бъде лошо да „прескочиме” и до Черно море…
Една малка каручка ни клатушка обратно към Червен бряг. А после влакът, очите ни вперени в сребристите извивки на Искъра, където до вчера летяха нашите лодки. И спомените, още пресни като топла пита, се мяркат пред очите-дванадесет дни по Искъра. Дванадесет прекрасни дни всред нашата хубава българска река. Довиждане Искър! Ние пак ще се върнем, „Еретик” пак ще подскача под твоите бързеи, отново ще преживеем веселите случки по твоите вълни, но вече с чувството на „стари” морски вълци…
ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ

*Снимката към статията, на лодка с такава форма е взета от обява за продажба.

ПРИЗНАНИЕ ОТ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ
НАГРАДА ОТ СЪЮЗА НА АРХИТЕКТИТЕ В БЪЛГАРИЯ И КАМАРАТА НА АРХИТЕКТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ЗА НАШАТА КНИГА „СРЕДНОВЕКОВНИТЕ СКАЛНИ ОБИТЕЛИ ПО РЕКА БЕЛИ ЛОМ”, 2008г.

БАЗИЛИКАТА “ СВЕТА СОФИЯ “
Владимира Трантеева





Легендите за произхода и историята на базиликата са известни от описанията и направени от чужди пътешественици и членове на дипломатически мисии: далматинецът Антонинус Верациус преминал през София в 1533 г., Соломон Швайгер-духовник на посланика Синцердорф-1577 г., турският пътешественик и историк Евлия Челеби-1652 г., пътешественикът Джовани Беналия-1682 г., секретарят и историографа на посланика граф Вирмонд-Корнели фон ден Дриш, преминал през София през юли 1719 г. Феликс Каниц, посетил София два пъти (през 1871 г. и 1879 г.), отбелязва че по това време се е вярвало от турци и българи, че благочестивата византийска принцеса София, живяла в края на I и началото на II в., дала името си на града. Професор Богдан Филов в своя труд “Софийската църква Св. София” С., 1913 г., събира всички известни му легенди за храма.
В очертанията на базиликата и около нея се намират значителен брой гробни съоръжения, между които и засводени гробници от източния некропол на Сердика. Археологическите изследвания в подподовото пространство на църквата “Св. София” и около нея започват още през 1893 г., когато В. Добруски открива едно полихромно мозаечно пано покрито с геометрични растителни орнаменти и птици, пиещи вода от кантаросовиден съд. От 1910 до 1913 г. Софийското археологическо дружество предприема проучване и разкопки под надзора на учителя Сл. Вълков и ръководството на Богдан Филов. Проучванията не обхващат най-добре запазения южен кораб, който функционира като параклис от 1900 г. В пространството под и около базиликата до днес са разкрити около 100 гробни съоръжения, които принадлежат към трите типа: каменни саркофази , зидани гробници-с плоски покрив и засводени, стреховидни и ямни гробове. Най-ранните гробове намиращи се под нивото на предолтарното пространство на базиликата са от третата четвърт на II век. Каменните саркофази, зиданите гробници и един гроб с тегулно покритие са датирани въз основа на монетни находки в периода III – IV в. Ямните гробове са вкопани в подподовото ниво на “Св. София” и принадлежат към Средновековието X-XIV в. Само в една от засводените гробници-№XVI, намираща се под средния кораб на църквата е оцеляла стенописна украса. Долните части на стените до височината на основите на свода са изпълнени като мраморна облицовка.
Под югоизточната част на днешната базилика, проф. Б. Филов по време на първите археологически разкопки разкрива следи от няколко по-ранни църкви.
На първата еднокорабна, едноаспидна църква принадлежат няколко мозаечни пана: най-добре е запазено откритото от В. Добруски аспидно пано, второто - западното, с геометрични мотиви, е отбелязано от Б. Филов и третото – централното-открито от С. Покровски.
Според Б. Филов първата църква е построена в началото на IV в. (след 313 г.) и разрушена по време на готските нашествия от 376 – 382 г. Той разкрива зидове и от още две църкви, но допуска съществуването на още една. Втората църква била построена върху развалините на първата в началото на V в. и престанала да съществува след хунското нашествие от 447 г. Днешната сграда според него била издигната върху основите на двете по-стари църкви в началото на VI в. Археологическите проучвания в базиликата продължават половин век по-късно-през 1956 – 1958 г. През 1989 г. те са под ръководството на проф. Ст. Бояджиев и д-р Д. Димитрова в екип със сътрудници от Музея за история на София. От 1991 г. започва изпълнението на дългосрочна програма за цялостно археологическо проучване, реставрация, консервация и експониране на интериора и подподовите пространства. Археологическите изследвания през 1991-1993г., 1997-1999 г., 2002-2003 г., 2009 г. са от екипи на специалисти от ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.
През 1996 г. е изготвен, а в 2005 г. е актуализиран проект за експониране на сутеренното “археологическо ниво” на базиликата от колектив с ръководител арх. В. Китов.
Археологическите проучвания през втората половина на XX в. и началото на XXI в. допълниха тези направени от проф. Б. Филов. Освен откритите по-късно гробни съоръжения са изяснени строителните периоди на първата църква и е доказано построяването на три църкви под обема на днешната.
След последните археологически проучвания бяха изяснени трите строителни периода на първата църква :
I-ви период
Мартирион – еднокорабен, едноаспиден с квадратен план. Построен е в периода от втората половина на 311 г. до първата половина на 313 г.
II-ри период
След 313 г. е издължен наоса от западната му страна. В този си вид той е просъществувал до времето на управлението на император Юлиан II Философ (361 – 363 г.).
III-ти период
При император Валентин (364 – 378 г.) подът на мартириона е бил покрит с мозаечни пана. В този вид е просъществувал до готските нашествия от 376 – 382 г.
Втората църква е трикорабна с абсида скрита в общия обем. Тази втора църква е била построена в първите години на управлението на император Теодосий (379 – 395 г.) и разрушена при поредното готско нашествие и бунта на Аларих (396 г.) в края на IV в.
Третата църква е трикорабна, с притвор и вписана, уголемена абсида в източния зид. Тя е изградена след разрушаването на втората, в края на IV в. и началото на V в. Краят на нейното съществуване се свързва с времето на хунското и готските нашествия- 450 г.-473 – 488 г.
В края на V и началото на VI в. е изградена и съхранената до днес трикорабна кръстокуполна базилика. Конструкцията на днешната базилика е масивна каменна зидария в основните стени и тухлена зидария на варов разтвор в надземната част. Като конструктивни елементи са използвани: вътрешни колони, кръстовидни стълбове в западната част, стени, дъги, сводове и купол. Напречния кораб е съставен от две крила, издаващи се северно и южно от куполния квадрат. Те са покрити с бъчвовидни сводове, опиращи се на стени и два реда вътрешни колони. Намиращия се между тях полусферичен купол се носи от четири арки, почиващи върху масивни стълбове. В сегашния си вид куполният квадрат се издига над билото на централния кораб. От тази точка нагоре квадрата преминава в осмостен.
Абсидната част се състои от удължено предабсидно пространство, покрито със свод и абсида, покрита с полусферичен купол. Трите кораба на базиликата са отделени с кръстовидни стълбове. Северният е покрит с кръстати свода. Десният Южният кораб е по-нисък и покрит с три кръстати свода.
Преддверието на църквата е достигнало до нас в най-лошо състояние. Две кули са фланкирали двуетажният притвор от запад, засводен с бъчвовидни сводове. Пространството на галерията днес е разделено от две масивни арки на три части. Западната половина на преддверието е разрушена от земетресение през 1858 г.
В архитектурния облик четвъртата поред църква-базилика от V-VI в., не настъпват съществени изменения по време на византийското господство и Второто българско царство. През средновековието-X-XIV в. “Св. София” става място за погребения.
При археологическите разкопки направени от Б. Филов, в малка ниша, в западната стена на южния кораб са открити следи от стенопис, датирани между X – XIV в.
Името на града София се свързва с името на базиликата от V-VI в. Потвърждение за това обаче намираме в писмени паметници от края на XIV в. В една приписка на Средецкото евангелие (1328 г.) и Витошката грамота на цар Иван Александър дадена на Драгалевския манастир (1382 г.), тя е спомената като митрополитска. Към средата на XVI в. турците я обсебват. Първоначално за култа на исляма е използван само притвора, а останалите помещения се превръщат в складове за трофеи. В края на века потурченият хърватин и велик везир Сиявуш паша я превръща в джамия. “Св. София” функционира като джамия повече от два века.
Земен трус събаря източното кръстно рамо през 1818 г., абсидата и минарето. Втори земен трус поразява северната половина на притвора, част от средния кораб и горната част на преизграденото минаре (1858 г.). Южния кораб започва да функционира като военен склад.
След Освобождението известно време църквата служи за склад за петрол на градското осветление, а около 1892 г. върху купола е построена наблюдателна пожарникарска кула.
Параклисът в южния кораб започва да функционира в началото на XX в., а през 1914 г. е преизградена абсидата. По време на първата реставрация извършена под ръководството на арх. Ал. Рашенов, през 30-те години на XX в. е достроена абсидата, премахнати са преустройствата от османския период, възстановени са стените и сводовете в западната част на базиликата.
През 1981 г. започва реставрацията на фасадите и сградата е покрита наново. За богослужение е отворен само южния кораб.
През 1999 г. приключва един от основните етапи на реставрацията на базиликата. Завършена е реставрацията на фасадите и интериорите, укрепена е масивната и конструкция. Благодарение на усилията на специалистите от ОП “Стара София” със СИМ и средствата отпуснати от Столична община днес функционира цялото реставрирано пространство на храма.* Продължава изпълнението на проекта за реставрация и експониране на археологическото ниво.
Базиликата “Св. София” е един от редките запазени паметници на византийската архитектура. Тя е обявена за археологически паметник на културата от национално значение.

Литература
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007
*Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи, предвидени в архитектурния проект, през периода 1998-2004г., е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.

Полковник Стаменко Владимиров Стаменков

Димитринка Стаменкова-Трантеева






Роден e на 10 май 1925 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Баща му Владимир Стаменков е подофицер от Граничната стража (Гранична полиция), а майка му Рилка се занимава със земеделие. Семейството е многодетно-четирима братя и три сестри. Основното си образование завършва в с. Ковачевци. През 1934г. баща му е изпратен на служба в гр. Петрич. В града Стаменко завършва гимназиалното си образование (1936-1942г.). Чичо му-подполковник Стоян Димов Стаменков, оръжеен техник на летище Божурище, успява да запали у него любовта към авиацията и мъжествената професия на летците.
Ненавършил 17 години напуска, без разрешение семейния дом в гр. Петрич и заминава за София. На 24 март 1942г., чрез Инспекцията по труда, заминава на работа в Германия. Тази авантюра е породена от надеждата да учи там в авиотехническо училище. Работата в Германия се оказва безплатен труд на малолетни в завод за претопяване на старо желязо (24.ІІІ.1942-4.VІ.1942г.). Заедно с други лагерници се опитва се да избяга. Заловена е цялата група бегълци и изпратена в лагер, в околностите на Виена. Близо месец лагерниците са измъчвани, тормозени, и лошо хранени. След намеса на българското посолство, заедно с останалите е изпратен по етапен ред в България.
В София е задържан за 4 дни в Дирекция на полицията. Завръща се в Петрич и помага на семейството си в тютюнопроизводството (20.VІ.1942-25.VІІ.1942г.). Полицията е информирана и трябва да напусне града. В София, с помощта на познати си намира работа, като продавач в „Електродом” на инж. Иванови (28.VІІІ.1942-15.ХІ.1942г.). След проверка в Инспекцията по труда е уволнен е като неблагонадежден (избягал от Германия). Учителствува в Петричко, като начален учител (1945-1946г.). На 1 април 1946г. заминава в казармата. През септември е вече в щаба на Военновъздушните сили. На 29 септември 1947г. кандитатствува и приет за курсант НВВУ (Народно военно въздушно училище „Георги Бенковски”). Изпратен е в изтребителна школа във Федеративна народна република Югославия. След изключване на югославската комунистическа партия от Коминерна (28. VІ. 1948г.). се завръща в България. На 29. ІV. 1950г. завършва с отличие военното училище за щурмани и пилоти. Със заповед №279/ 27.ІV.1950г. е произведен в първи офицерски чин (младши лейтенант).
Преведен е на служба в поделение № 25230, летище Враждебна (1.V.1950-8.VІ.1955г.). От 1950г. до 1967г. е летец-пилот във военнотранспортна авиация. Със заповед от 12.ІІІ.1951г. е назначен на длъжността старши пилот. През 1963г. е първият военен летец посетил Китай и Монголия. Награден е за отлични постижения по време на ученията, проведени от армиите на социалистическите страни. На 22.І.1964г. защитава квалификацията си-военен летец І клас. Това му дава възможност да лети при всички метеорологични условия.
Като летец от военновъздушните сили лети на: едноместен тренировъчен биплан Focke-Wulf FW-44 „Врабче”, свързочните самолети-Фоке Вулф-58 „Гълъб”, Физелер-Щорх „Дрозд”, многоцелевите военно-транспортни самолети-По-2, Як-12, Ю-52 (тримоторен биплан), Ли-2 и Ил-14. До 19.Х.1967г. има пролетени 2543 часа, от които на самолет Ил-14-1313ч. Нощните му полети са 313 часа.
Тримата му братя: Крум Стаменков, Карамфил Стаменков и Евгени Стаменков и зет им Стилян Пеев, също са първокласни летци. В свое писмо до министъра на отбраната на Съветския съюз-маршал Родион Малиновски от 1963г. изявените летци споделят своето желание да станат космонавти и молят да бъдат предадени поздрави на летците-космонавти Юрий Гагарин и Герман Титов. През 1964г. те са приети в Москва от Министъра на отбраната на Съветския съюз-маршал Родион Малиновски. От това време датират личните контакти на Стаменко Стаменков с космонавтите: Ю. Гагарин, Г. Титов, А. Николаев, П. Попович, В. Быковски, В. Терешкова, П. Беляев, А. Леонов и инж.-конструктора Сергей Корольов-бащата на съветската космическа програма. През 1967г. своите пожелания към летците за успехи, добро здраве и лично щастие отправя в официално писмо и маршал А. Гречко-Министър на отбраната на Съветския съюз
През 1968г. братята Стаменкови и Стилян Пеев празнуват юбилей-100 години служба общо в авиацията и изпълнението на над 40000 полета. Подполковник Стаменко Стаменков до 30.ІХ.1968г. има пролетени 3338 часа и е изпълнил 6682 полета. Поздравленията, по този повод от Министъра на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров и министър-председателя на Народна република България Тодор Живков, намират място в ежедневния печат. Към началото на 1977г. летците имат общо 87728 полета на самолетите: Врабче, Синигер, Чучулига, Врана, Гарван, Сойка, Дрозд, Фазан, Лаз-7, Гълъб, Брюнкер Бесман, Ю-52, По-2, Ли-2, Ил-2, Ил-10, Ил-14, Ан-2, Як-9, Як-11, Як-12, Як-17, Як-23, УМиГ-15, МиГ-15, МиГ-17, МиГ-19, Ан-24, Ил-18 и вертолетите Ка-26 и Ми-4.
На 15. ХІІ. 1967г. Стаменко Стаменков започва работа, като летец-пилот в Българска гражданска авиация „Балкан”, дирекция „Транспортна авиация”. В гражданска авиация лети на двудвигателния Ил-14 и на Ил-18, с 4 турбовинтови двигателя АИ-20. С постъпването си в БГА е назначен на длъжността командир на самолет Ил-14. В началото на 1968г. вече е летец-инструктор. През 1969г. завършва с отличие Висшата летателна школа за подготовка, по специалността командир на кораб Ил-І8 в гр. Уляновск, СССР (11.ІІ.1969-12.ІV.1969г.). В гражданската авиация защитава отново квалификацията си на летец първи клас (19.04.1972г.). На 1.Х.1973г. е назначен за летец-пилот в отряд Ил-14 и Ил-18. След тренировъчни полети през 1973г. са му присвоени командирски права на самолет Ил-18 и вече е допускан до самостоятелни полети. Със заповед от 12.Х.1973г. е преназначен за летец-пилот на тежък тип самолет в отряд Ил-18. От началото на 1974г. е командир на самолет Ил-18 от авиоотряд 28 (правителствено звено).
Макар и в редки случаи, изпълнява полети по вътрешните линии, поддържани от БГА”Балкан”, до Бургас, Варна и Търговище. Извършва полети по основните външни линии: Атина, Берлин, Будапеща, Брюксел, Варшава, Копенхаген, Ларнака, Лондон, Москва, Мюнхен, Париж, Прага и Цюрих. Стаменков познава добре и летищата на: Абу Даби, град Алжир, Аман, Амстердам, Багдат, Барселона, Бейрут, Белград, Бенгази, Бордо, Бремен, Вроцлав, Генуа, Грац, Дакар, Дамаск, Джеда, Дюселдорф, Кайро, Кьолн, Лион, Лисабон, Линц, Луксор, Мадрид, Манчестер, Нант, Риад, Рим, Стокхолм, Техеран, Триполи, Тулуза, Франкфурт, Хелзинки, Цюрих и Щутгард.
За заслуги към родната военна и гражданска авиация полковник Стаменко Стаменков е отличаван многократно с: медалите „За боева заслуга”, 1955г., „За 15 години безупречна служба ІІ степен”-1963г., „За безупречна служба І степен”, Юбилеен медал „20 години БНА”- 1964г., „25 години БНА”-1969г, „30 години от победата над фашистка Германия”-1975г., орден „Червено знаме” -1956г (за заслуги при спасяване на самолет презвозващ деца), от БГА „Балкан”: значка”Милионник” (три пъти), първата 1971г. (един милион километра във въздуха), бронзова значка „Безаварийник, 1976г., сребърна значка „Безаварийник, 1977г. (за пролетени безааварийно 4000 часа.) и др.

Публикации за Стаменко Стаменков и неговото семейство:
Писмо до маршал Родион Малиновски- министър на отбраната на СССР, Четирима братя мечтаят да летят в космоса, в-к Народна армия, 5.І.1963г.
Робертов Л, Среща с трета ескадрила, сп. Български воин, кн.9, 1963г.
Марков А, Воздушные братья, в-к Красная звезда, 16.VІІІ.1964г. (за мечтата на братята Стаменкови да летят в космоса)
Изява на сърдечна дружба, Писмо на маршал А. Гречко-министър на отбраната на СССР, в-к Народна армия, 28.VІ.1967г.
Колев Д, Фамилия смелых, сп. Болгария, кн. 6, 1967г., с.10-11
Майка на соколи, в-к Работническо дело, бр. 25, 25.І.1968г.
100 години в служба на авиацията, 40000 полета-13600 часа във въздуха, До авиационното семейство братя Стаменкови, София, Министър на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров, в-к Българска армия, бр. 6208/15.02.1968г.
Четиримата братя решават да станат космонавти, в-к Работническо дело, 25.І.1968г.
Синовна обич към България, Писмо на Тодор Живков до българските летци братя Стаменкови и и зет им Стилян Пеев Пеев по случай 100 години общо служба в редовете на българската армия;Станоев Я, Живот на криле, в-к „Работническо дело” бр. 243/ 16.Х.1968г.
Родът Стаменкови, сп. Наша родина, бр. 1, 1969, с. 26-27
Георгиев И, Семеен юбилей, сп. Наша родина, кн. 4-5, 1977, с.46-47
Дафинкчиев П, Д. Пелов, Семейство на смели орли, в-к Народна армия, 17.Х.1982г.

Снимката към статията е взета от блог в интернет.

На 1 март 2011 г. след дългогодишно, мъчително и тежко боледуване ни напусна завинаги, приятелят на нашето семейство, колегата, историка-пещерняк ЦАНИ СТЕФАНОВ ГЕНЧЕВ.

СБОГОМ ПРИЯТЕЛЮ!!!

Скърбим заедно с членовете на неговото семейство, пещерните му другари и колегите му от Регионалния исторически музей-Разград.
Боян Петров Трантеев
Димитринка Стаменкова Трантеева
Владимира Трантеева-Митева

ЦАНИ СТЕФАНОВ ГЕНЧЕВ
(5..ХІІ. 1944-1.ІІІ. 2011)

Цани Генчев произхожда от стария български Килифаревски род. Всред представителите на рода от разградски интелектуалци срещаме имената на: оперна певица (Раля Килифареска-Тончева-сопран), Христо Килифаревски-естественик и толстоист, цигуларките-Милка Бахнева (Разградски симфоничен оркестър) и Светла Килифаревска (Плевенски симфоничен оркестър), атомният физик к.ф.м.н. Диана Генчева и др. Трите му имена съвпадат с тези на дядо му учителят и цигулар Цани Стефанов Генчев. Той е инициатор и основател на едно от първите читалища в града, след Освобождението, в разградския квартал Доброски през 1901г.
Пъстро е началото на неговата професионална биография-строител, а после електротехник. Следва археология в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов”. Усложненията с приравняване на дипломата му в България го принуждават да завърши, задочно Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” специалност история. Учителствува в разградското село Дянково и гр. Разград (кв. Поройще). През 1975г. започва работа, като екскурзовод в Окръжния исторически музей гр. Разград. До пенсионирането си през 2007 г. е уредник на отдел „Фондове” в Регионалния исторически музей-гр. Разград.
Немалък, но неизвестен е приносът на Цани Генчев към археологията и развитието на пещерното дело в Разградски окръг. В края на 60-те години той е вече запален пещерняк и активен член на пещерния клуб към туристическо дружество „Буйна гора”-гр.Разград. В периода 1968-1970г. е основен двигател на работа на клуба и негов председател. През 1973 г. заема длъжността учебно-спортен инструктор в туристическото дружество.
През 1975-76г. заедно с колегата си археолога Ара Маргос работи за попълване на материалите за „Археологическата карта на България”. Под неговото ръководство, като опитен алпинист и инструктор по пещерно дело, група пещерняци от клуба при туристическо дружество „Буйна гора”-Разград проучва и картира параклиси и килии по р. Бели Лом. Като главен картировач съставя карти на: скалния манастир „Св. Димитър” в масива Шанлък канара, с. Сеново; монашеска килия в. мест. Сиври канара, гр. Сеново; комплекс от скални килии в масива „Чакър канара”, с. Кривня; комплекс от скални килии в мест. „Манастира” , с. Кривня; манастирски комплекс от параклис и килия в мест. „Дядо Иванова чука”; скални килии в масива „Срещу Чакър канара”, с. Кривня и „Чеснова карана”, с. Кривня.
Ръководената от Цани Генчев група прави естампажи на гравюрите и надписите от: скалния манастир в мест. „Дядо Иванова чука”, гр Вятово, скалния манастир „ Св. Димитър”, гр. Сеново, килиите в масива „Чакър канара”, с. Кривня и килиите в масива „Чеснова канара”, с. Кривня.
Проучени и картирани са средновековните обители при селата: Писанец, Щръклево и Нисово ( Русенска област) и Дряновец (Разградска област).
През 1976-1977г., като добър картировач и вещ гид Цани Генечев участвува в 4 последователни експедиции на Българската федерация по пещерно дело, под ръководството на спелолога-карстовед Петър Трантеев. Изследвани са 108 обекта-пещери и скални обители на територията на бившия Разградски окръг.
Резултатите от тези изследвания са обнародвани многократно от археолога Ара Маргос и отразени в незавършения и непубликуван труд на спелеолога П. Трантеев.
През 1981г. и 1983г. Цани Генчев участвува в пещерни експедиции организирани от пещерен клуб „Сталактон”-гр. Червен бряг в района с. Драшан, Врачанско. В окритата през 1981г. пещера Лабиринта са открити останки от древни морски влечуги, всред които и мозозавърски (Mososaurus cf. hoffmanni) и плезиозавърски находки. Те датират пластовете в късномастрихтска възраст.
С Цани Генчев се запознах в края на 1979г., при една моя командировка до гр. Разград. Между многото му задължения в Окръжния музей бе му вменена и отговорността на инспектор по недвижими паметници на културата. Така с реставрацията на къщата-музей на Станка и Никола Икономови започна нашето дългогодишно сътрудничество във връзка с реставрацията на възрожденския квартал „Вароша” и паметниците на културата в окръга. Неусетно нашите служебни отношения прераснаха в дългогодишно приятелство. Свързваха ни общи мечти и планове. Двамата или заедно с моето семейство обикаляхме средновековните параклиси и килии по р. Бели Лом. През 2008г. излезе и книгата за средновековните скалните обители.
Той бе с широка култура, с тънко чувство за хумор, с безпределно родолюбие, природолюбие и забележителен професионализъм. Като музеен работник, рядко съм виждал така добре устроени и подредени с любов, с лично отношение и вкус фондове на един не особено заможен регионален музей. Цани Генчев, като всички нас, бе заразен от жестоката страст да види невидяното, да изпита неизпитваното.
Човешкият живот не следва да бъде оценяван по неговата продължителност, а по неговото съдържание. Животът на Цани Генчев бе посветен на музейното дело, опазване на нашето културно наследство и проучването на българските пещери.



Петър Трантеев и Цани Генчев, картират
килиите в масива Чакър канара, с. Кривня, 1977г.
















Експедиция „Разград-76”. На снимката от ляво на дясно: четвърти-Цани Генчев, седми-Ара Маргос Маргос и девети-Петър Трантеев.











Цани Генчев и Димитринка Трантеева, с. Недоклан, 2008г.

СЕДЛАРКАТА

Боян Трантеев

Пещерата Седларката се намира на 4 км югозападно от с. Садовец в местността “Езерото”. В пролома на река Садовска под скалния мост Седларката, в основата на венеца се откроява двуотворния и долен вход. До неотдавна той е служил за селска мандра, откъдето идва и второто име на пещерата-Мандрата.

На платото поройните води са издълбали слабо изразена и плитка долинка. На дъното и тече малко поточе, което се губи на десетина метра пред горния вход на пещерата. От пещообразния отвор започва невисока суха галерия, чийто под е осеян с ръбест чакъл и настлан с глина. След десетина метра галерията се разклонява на две. Вдясно водата си е проправила път в дълбочина. От разклонението напред извива суха глинеста галерия. Изследователят трябва да преодолее един четириметров праг и попада в къса, тясна и висока наклонена галерия. След няколко метра, тя като че свършва, но между вкаменения водопад и свода може макар и трудно да се провре и преодолявайки малък праг да излезе в една къса галерия. Не след дълго тя ще го изведе на долния етаж на пещерата.

В сухата част на пещерата образуванията се срещат рядко. Сталагмитите и сталактитите са къси, с кафяв цвят. Тук-там по пода се срещат сухи синтрови езерца. По свода на галерията има комини, запълнени с глина и камъни. В дясно пропастта не е дълбока-7,20 м.

От дъното и попадаме в широка и кална галерия. Негативните форми по пода са пълни с вода. След около 200 м. на пътя на прониквача се изпречва малък праг. След него галерията е сравнително суха. Още 200 метра и от сифон, намиращ се в къса галерия излиза поток, който преминава през останалата част от пещерата, за да се влее в река Садовска.

Първата цялостна, макар и неточна карта, която открихме в Главната картотека на българските пещери при БФПД е съставена от пещерняци от туристическо дружество “Иван Вазов”-София, през 1971 г. През 1982 г. имайки предвиди допуснатите груби грешки в картата, пещерен клуб “Хеликтит”-София прекартира пещерата и бе направено ново описание.

Пещерата “Седларката” е образувана в горнокредни (мастрихтски) варовици на сенона. Белите дебелослойни варовици всред които се намира пещерата образуват Марковата антиклинала. Тяхната мощност е 30-40 м. В тектонско отношение районът на с. Садовец се характеризира със съвсем незначителен наклон на пластовете едва 2-3 %. Той принадлежи към югозападния край на Мизийската плоча.

Образуването на пещерата е станало преди края на терциера. Под въздействието на епирогенни движения скалната маса е била надробена от пукнатини с посоки северозапад-югоизток и югозапад-североизток, които са почти перпендикулярни помежду си. Образуваните брахиклазни пукнатини са били разширени от действието на речните и валежни води. По силата на гравитацията водните потоци са се вдълбавали все по-дълбоко и са напуснали сухия етаж, едва когато местния ерозионен базис е слязъл по-ниско от входа на пещерата. Етажното разположение на галериите се дължи на неколкократното прекъсване на тектонския покой през квартернера. Сегашното състояние на релефа и подземната хидрографска мрежа в района говори за относителен покой.

Днес подземните води в пещерата се движат по-ниско от периодично сухите горни части. Сигурна, но непроследена е връзката между губилището на горния вход и реката протичаща в крайните части на пещерата. При поройни дъждове, когато губилището не може да поеме огромното количество вода, потокът тръгва по стария си път. Свързва се с подземната река и влива водите си в река Садовска. Садовската река принадлежи към хидрографската мрежа на река Вит.

Образуването на пещерата е започнало в края на терциера. Възрастта на пещерата Седларката може да бъде определена на около два милиона години.

По главната си ос, между двата входа, Седларката е дълга 880 м, а общата дължина на галериите е 1071 м. Средната широчина на галериите е 3,24 м, а средната височина е 3,43 м. Площта на пещерата е 3470 м ² , а площта на карстовия масив зает от пещерата е 73 158 м ² . Обемът на пещерата е 9284 м ³, като коефициента на напречното сечение е 0,78. Коефициентът на Корбел е 0,95. Това са само част от морфометрическите показатели, които биха причислили пещерата в една от генетичните групи и могат да послужат за анализ на условията за нейното образуване.

Постоянни климатични наблюдения в пещерата Седларката не са провеждани, което не дава възможност да изясним нейният микроклимат.

Биологичните наблюдения също не са системни. Досега събраният материал принадлежи към троглоксенната и троглофилна фауна. Определени са два вида бръмбари-единият троглоксен Trechus guadristriatus от разред Coleoptera, а другият троглофил Qedinus mesomelinus skoraszewskui от семейство Staphylinidae. Събрани са и две стоножки от семейство Diplopoda-Trachysphaera costata и Nopoinlus venustus.

Богатият на пещери и карстови явления малък пролом на р. Садовска е интересен не само за изследователите на подземния свят, но и за любителите на родната природа.

© Трантеев Б, Седларката, Българска спелеология, кн. 3, 1991, с. 15-17;

Картата на пещерата е съставена през 1982г. от членовете на пещерен клуб “Хеликтит”: Б. Трантеев-гл. картировач, В. Мустаков, М. Соколов, Р. Чупева, Л. Иванов.

ЦЪРКВАТА “ СВ . ГЕОРГИ “ В КРЕМИКОВСКИЯ МАНАСТИР


Владимира Трантеева-Митева
Изследователите на Кремиковския манастир и неговата църква защитават различни мнения за народностната принадлежност, произхода на ктитора, етапите на изграждане на храма и авторите на стенописите.
По време на археологическите проучвания през 1973 г. не са били открити следи от основите на по-ранна църква под тази, от края на 15 в. Вероятно върху оцелелите стени, след разрушенията през 1382 г., е била възобновена църквата в 1493 г. От триредовия ктиторски надпис става известно, че възстановявянeто на църквата е направено със средства на софийския болярин Радивой, в памет на децата му – Тодор и Драган.
Църквата е еднокорабна, едноапсидна. Планът и във форма на издължен правоъгълник, включва засводен наос и притвор, обединени от общ двускатен покрив. След археологически проучвания е установено, че притворът е бил по-дълъг от днес съществуващия. В началото на 17 в. от запад е бил прибавен нов втори притвор. Градежът на наоса напомня т. нар. клетъчен градеж-ломени камъни заградени с квадратни тухли. Тухли, като строителен материал са употребени и в изравнителните пояси на северната стена . Първоначално сводът е бил каменен, а в петите му са били вградени дървени сантрачи. Притворът на първоначалната църква е бил по-висок от наоса и покрит с двускатен покрив. Църквата и притвора са изградени неедновременно, за което говорят двата пласта мазилка под стенописите .
Вторият притвор, изписан според втория ктиторски надпис през 1611 г., е разрушен при изграждането на новата манастирска църква в началото на 20 в. По-късно са пробити прозорци върху южната стена в наоса и притвора. Късно е оформен и певника, нарушил дясната половина на декоративната ниша с изображението на св. Георги в наоса.
От стените в наоса са запазени само отделни фигури на прави светци: Меркурий, Теодор Тирон и Теодор Стратилат. В края на северната стена е представена композицията Дейсис. На южната стена в плоскодънна ниша, близо до олтарното пространство е изписан образът на св. Георги, а на западната стена до входната врата този на архангел Михаил. Северно от входа на наоса са представени св.Константин и св. Елена.
Декоративната система на църквата е единна по отношение на заложената в живописния ансамбъл идейна програма. Стенописите от наоса и притвора са дело на четирима майстори, вероятно принадлежащи към един зографски екип .
Живописта от този късносредновековен паметник е дело на една живописна школа от втората половина на 15 в. Стенописите от старата манастирска църква са обявени за паметник на изобразителното изкуство от национално значени.
Кремиковският манастир е възникнал в непосредствена близост до средновековно селище и крепост, функционирали в периода 12-16 в.
Манастирската църква е централен композиционен елемент около който в периода 18-19 в. е изградена полусключена жилищна застройка със стопанска част. В южното едноетажно крило, в старата трапезария е запазена, в каменната стена, ниша със заострена арка с образ на светец от края на 17 и началото на 18 в. Старото огнище е било в центъра на магерницата. В югозападната част, в жилищното крило с чардак са стайте за гости .
Археологически проучвания от Музея за история на София са извършени през 1987 г. Разкрити са 4 гроба, в наоса на църквата, принадлежащи на деца между 3 и 9 години. Вероятно два от тях са на децата на ктитора Радивой починали през август 1493 г., може би вследствие на чумна епидемия в София и Софийско. Освен фрагменти от тухли в гробовете са намерени три средновековни обеци, едната от който сребърна, а другите медни .
Консервационно-реставрацонните работи в църквата и по стенописите са извършвани през 1987 г. от НИПК–район София и през 2001 - 2002 г. от ,,Реставрация‘’ ЕАД , със средства отпуснати от Министерство на културата.
Литература
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007 и посочената там литература.
*Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.

РОТОНДАТА “ СВ . ГЕОРГИ “

По времето на султан Селим I (1512 – 1520 г.) църквата е била преустроена в джамия. Минарето е било изградено в югозападната част. Около сградата е бил изграден навес, а източно от нея духовно училище. Сведения за нея намираме в съчиненията на пътешественика Стефан Герлах (1538 г. и 1578 г.). Евлия Челеби я описва, като “Гюл джамия” в съчинението си “ Из българските земи през средата на XVII в.” и напомня, че е била църква. След Освобождението е използвана от гимнастическо дружество “Балкански сокол”, а по-късно за склад на Върховния медицински съвет. Изоставена е в 1890 г. От 1893 г. до януари 1898 г. в нея се съхранява тялото на княз Александър Батенберг до пренасянето му в мавзолея. Преправките и преустройства от османския период са отстранени. До 1915 г. служи за църква.

Първите археологически разкопки започват през 1915 г. под ръководството на проф. Б. Филов и арх. Ал. Рашенов. Изследванията продължават до 1932 г. Изяснен е планът само на централното помещение (ротонда) и хипокауста под него. Направено е описание на стенописите в ротондата и надписите към тях. Богдан Филов допуска, че централното помещение (ротондата) е било горещо помещение на римска баня. Другите помещения, в двора и, са останали неразкрити. Целият първоначален комплекс според него бил построен през II в. или началото на III в.

Изследванията продължават в ротондата и околното и пространство през 1939-1940 г. под научното ръководство на арх. П. Карасимеонов. Извършена е частична реставрация и консервация на тухлената зидария на ротондата.

Петър Карасимеонов разкрива и изяснява по-пълно системата на хипокауста под сградата. Той определя сградата като църква. Датира я от VII-VIII в. или IX в. Според Б. Филов първоначално построената сграда е римска баня. По-късно това мнение споделя и арх. Ст. Бояджиев.

Църквата “Св. Георги”, като архитектурен комплекс, се състои от няколко отделения, групирани около централната кръгла зала. От запад на изток около ротондата са били изградени осем помещения.

Кръглата по план централна зала, върху квадратна основа, има по една полукръгла ниша в ъглите на квадрата. Съществува една правоъгълна по план ниша в източната страна. Полукръглите ниши в ъглите увеличават вътрешното пространство и улесняват прехода от квадратната основа към вътрешната кръгла форма. Вътрешното пространство на ротондата е покрито с купол, започващ от горния край на ъгловите ниши. От горния край на нишите се очертава кръгло пространство, от което нагоре започва и извивката на купола. Той се състои от две части, с два различни радиуса. Всички помещения на комплекса с изключение на ротондата са били засводени с полуцилиндрични ,масивни, тухлени сводове.

Археологическите проучвания продължават и през 1948-1949 г. През 50-те години XX век (1952 – 1955 г.) започват спасителни, археологически разкопки във връзка с реконструкцията на центъра на града и строежа на днешния хотел “Шератон” (“Балкан”). Разкрити са всички известни днес помещения от комплекса от екип на Археологическия институт в София. Тези изследвания са предприети с цел да се изясни предназначението на му , да се уточнят етапите и хронологията на неговото изграждане. Независимо от това първоначалното му предназначение, неговата архитектура и живопис продължават да предизвикват нови мнения и спорове.

Комплексът е бил изграден в началото на IV в., по времето на император Константин I Велики (306-337 г.), върху развалините на римски терми, построени при управлението на император Марк Аврелий-Каракала (211-217 г.). Той е построен като култова,старохристиянска сграда-мартирион. В последната четвърт на IV в. след извършени преустройства е превърната в кръщелня (баптистерий). В този си вид продължава съществуването си до хунското нашествие през 447 г., когато е разрушена. От края на V в. до IX-X в. просъществува като полусъборена църква. През средновековието кръглата зала (ротондата) и преддверието „Б” отново са били преустроени. Отстранен е хипокауста. Намалени са прозорците по големина. Централното помещение е покрито с живопис (ІX-XI в.). Така възобновената сграда функционира, като църква и до днес.

Консервационно-реставрационните работи започват в началото на 40-те години и продължават в периода 1974-1988 г. Завършена е реставрацията на купола и той е обшит с медна ламарина. Изградено е защитно покритие от стоманена конструкция, с покрив от медна ламарина, за защита на руините, около Ротондата. Извършена е частична реставрация на градежите в помещение „Е” и абсидата. Покрити са с “шапки” (обработени каменни плочи) външните зидове на комплекса.

От 1997 г. започва осъществяването на пилотен проект под ръководството на ст.н.с. д-р инж. П. Митанов (ОП “Стара София” със СИМ), със средства по програма Rafael към ЕС, Столична община и дарения от фирми. Проектът за реставрация на църквата е дело на арх. Стоян Янев, като проектант в Националния институт за паметници на културата-София. Изработени са: дървен, ажурен иконостас с иконите , декоративни врати, свещници, централен кръст, прозорци от алуминий с вентилация. С тези средства са извършени и други КРР: преработени са дървените подиуми, покривът е препокрит, поставени са охранителни решетки в притвора, укрепени и префугирани са оригиналните градежи, направена е фигурна паважна настилка в околното пространство и са сигнирани очертанията на западното предверие с плочи от червен пясъчник и павета. През 2004 г. е направена частична реконструкция на оригиналните градежи на помещенията.

Съществува мнение, че първоначалната живопис на купола е била унищожена в средата на VI в., когато са били разрушени и сградите около църквата.

Първият живописен слой е датиран в периода ІХ-ХІ в. Българската живопис е отнесена към втората половина на ХІVв. Реставрацията на стенописите в Ротондата започва през 1923-1924 г., когато те са укрепвани от специалисти от Археологически музей-София. Консервацията и реставрацията им продължава в периода 1960-1988 г. Профилактична реставрация на стенописите, като част от пилотния проект е извършена през 1997 -1998 г. Стенописите са бордирани и ретуширани, а мазилката е укрепена.

Църквата “Св. Георги”-Ротондата е обявена за паметник на културата от национално значение.

Владимира Трантеева-Митева

Литература

Алексиева Д., Ротондата “ Св . Георги “-днес и в литературата-В: Сердика – Средец – София , 3 , 1997 , с. 317 – 322;

Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007 и посочената там литература;

* Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи, предвидени в архитектурния проект и при оформяне на околното пространство, през периода 1998-2004г., е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.

Материалът се публикува със съкращения.

ДРАГАЛЕВСКИЯТ МАНАСТИР “ СВ . БОГОРОДИЦА ВИТОШКА “
Владимира Трантеева-Митева



Най-старото известно до днес сведение за манастира намираме във Витошката златопечатана грамота на цар Иван Шишман (1371-1393 г.). В нея се посочва, че манастирът “Пречиста богоматер Витошка” е ставропигиален и е основан от баща му цар Иван Александър около 1345 г. След османското нашествие манастирът запустява.
От седемредовия ктиторски надпис над входната врата научаваме, че храмът е бил обновен и изписан в 1476 г. В северозападния ъгъл на притвора се намира семейният портрет на ктитора Радослав Мавър. По време на османското господство манастира развива книжовна и просветителска дейност. Началото на книжовната традиция в манастира, поставя поп Никола с преписа на едно евангелие от 1469 г. През следващите два века той е средище на Софийската книжовна школа. Тук е написано Драгалевското евангелие (1469 г.), с посребрена и богато украсена обковка от 1648 г. От братя книжовници Данаил, Стоян и Владко през 1598 г. е съставен един илюстрован псалтир, който по-късно се съхранява в Иверския манастир на Света гора. Свидетелство, че в манастира е съществувало килийно училище откриваме в един датиран надпис от 1689 г.
По време на национално-освободителните борби манастирът става едно от средищата на борбата за Освобождение. Неговият игумен-йеромонах Генадий е знаменосец в четата на Ильо войвода и другар на В. Левски, от Първата българска легия. На него е възложена куриерската дейност на Софийския таен революционен комитет. След залавянето на Димитър Общи през 1872 г. отец Генадий заминава за Сърбия. Новият игумен на манастира-дякон Игнатий Рилски (1873 г.) възстановява тайния революционен комитет в София.
Църквата на манастира е еднокорабна, засводена с полуцилиндричен свод. Наосът е правоъгълен по план. Абсидата е полукръгла, а в олтарната част са оформени пастофории. Притворът е също с правоъгълен план и с две прозорчета на южната стена, които са преправяни и зазидани.
Около 1818 г. към северната фасада на църквата е била прибавена тясна постройка (параклис) с правоъгълен план, обновена в 1915 г. По същото време са били подбивани с бетон основите от северната и южната страна. В източната страна на пристройката е бил оформен олтар. В северната стена на наоса на старата църква е бил пробит голям засводен отвор за връзка с пристройката. През засводения отвор е преминавала и обща олтарна преграда. На северната част на пристройката е имало два прозореца, а входът е бил от запад.
През 1932 г. са съборени старите и изградени нови манастирски сгради. По същото време на мястото на параклиса, към северната стена на църквата е изградена нова еднокорабна култова сграда. Тя е с полукръгла по план абсида и два входа-от север и от запад. Комплексът от две църкви е обединен, не само от общ покрив, но и от изградения открит нартекс от северната и западната страна.
Стенописите в притвора на старата църква принадлежат към един запазен живописен слой от XV в. От тях интерес представлява обширният иконографски сюжет-Страшният съд. Под сцените на Страшния съд на западната и северната стена са образите на ктитора Радослав Мавър, на жена му Вида и синовете му – Страхия и Никола Граматик. В люнета на западната стена е патронажния образ на Богородица и отрока Христос, носен от ангели. Декоративният ансамбъл завършва в полуцилиндричния свод с бюстовете на пророците в надлъжни фризове и медальони на Христос Пантократор и Богородица Оранта в зенита.
В кораба са запазени множество фрагменти от стенописите от 1476 г. В най-ниската част на свода от изток към запад е разположен пояс на големите Христови празници, а под тях сцени от Христовите страдания. Стенописите от XV в. в предверието и част от тези в наоса са едни от първите опити да се продължи традицията на Търновската живописна школа от XIV в.
В края на XV и началото на XVI в. е изписана отново западната фасада на старата църква, със средства дарени от ктитора Краислав. В люнета над входа е патронажният образ на Богородица на престол с младенеца. В сегментите ограничени от контурните ленти са архангелите Михаил и Гавраил. На западната фасада са и житийните сцени на тримата светци-конници: св. Димитър, св. Меркурий и св. Георги.
В края на XVI в. и началото на XVII в., част от стенописите от XV в. са покрити от нови изображения. В северната олтарна ниша е отбелязан трети живописен слой от края на XVI в. и началото на XVII в. На северната външна стена на старата църква до 1925 г. са били съхранени образите на монаси-аскети и светци -отшелници, изписани около XVII в. със средства на ктитора Калист.
Църквата е обявена през 1927г. за народна старина, паметник от национално значение-1955г. и декларирана като художествен паметник-1980г.

* Материалът се публикува със съкращения.
* Супервайзер при изпълнение на консервационно-реставрационните работи, извършвани в старата църква през 1999-2000г., със средства осигурени от Министерство на културата, е арх. техн. Боян Трантеев.
ЛИТЕРАТУРА:
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община, СИМ, 2007г. и посочената там литература.

Развитие на шрифта в римските военни дипломи
намерени в България от І-ІІІ век от н. е.

Боян Трантеев

Езиковото и текстово изследване на римските военни дипломи, намерени в България, от периода І-ІІІ в., е предмет на епиграфиката. Тяхната правилна интерпретация е пряко свързана с точността на разчитането на буквените знаци, изписани върху плочките им.
Шрифтът използван при изписването на изследваните в тази публикация епиграфски паметници има своя история, развитие, естетически и практико-технически проблеми. Целта е да изясни тяхната същност и да се разкрие влиянието им за настъпилите многообразни преоформяния на буквените елементи и буквите като цяло.
В настоящата публикация е проследен пътят за развитието на шрифта, използван през І-ІІІв. в римските военни дипломи. Стремежът е с помощта на избрани образци от територията на България, да се илюстрират начините на изписване на формообразуващите елементи на буквите, по-важните етапи на тяхното изменение през вековете, под влияние на различни фактори: използваният инструмент, материалът върху който се пише, ограниченото време за изсичане на текста върху дипломните плочки, историческите закономерности и естетическите изисквания на времето. Това е осъществено с помощта на създадена методика, приложима за изследваните обекти.
Понеже разглежданата методика е специфична и е свързана със зрителни възприятия, а в историческото и теоритично изложение се говори за конкретни шрифтови форми е съставена сравнителна таблица от подбрани образци, от І-ІІІ в., с помощта на която се извършва анализът на отделните букви (табл.№4).
Изследването не би могло да изчерпи изцяло проблема за развитието на шрифта в дипломите през периода, но в него е достигнато до някои резултати, обясняващи законите на шрифта и функционалното изграждане на буквите при изписването на латинската азбука.
Някои наблюдения върху пространственото решение на изписваната площ, смяна в техниката на изсичане при вътрешните и външните страни на дипломните плочки, както и отсъствието на дадени елементи от буквите са отбелязани в публикациите на Д. Стоянова, С. Машов и В. Герасимова.
Римската империя обединявала огромни територии, включително днешните български земи, владеела различни народи, променила облика им. Наложената със сила власт трябвало да се поддържа с добре организирана и обучена армия.
Необходимостта от попълването на римската войска, с нови сили, наложила приемането на закони още по времето на римската република. В резултат на гражданските войни, през 90г. пр. н.е. бил гласуван закон (Lex Julia), с който се предлагало римско гражданство на федератите срещу военна служба. По време на управлението на Октавиан Август (16.І.27г.пр.н.е-19.VІІІ.14г.н.е.), в римската войска се приемали, по изключение и освободени роби. В замяна на военна служба в помощните войски, войниците получавали ограничени права, съобразно своя граждански статус-федерати, соции и провинциалии.
След изтичане на срока на военната служба, на почетно уволнените войници, били връчвани военни дипломи. Тогава те получавали някои права на римски граждани. Придобивали правото на законен брак с жени от неримски произход. Тези от тях, който не са имали правата на римски граждани, получавали римско гражданство и правото на законен брак.
Текстът на императорския указ, в който са изброени имената на войниците, е бил издълбаван върху бронзови плочки. Плочките са били закрепвани на стените на Държавния архив, на храма на Минерва или на жертвеника на Юлиевия род в Капитолия. Преписи от тези постановления са били изпращани във войсковите части и били връчвани на всеки един войник поотделно. Върху бронзовите плочки са изброявани имената на уволнените войници, а в дипломите е изписано само името на този, за когото е предназначен преписът.
Дипломите са съставени от две бронзови, дълги 13-21 см, широки 6-10 см и дебели 0.4-0.1 см. Всяка е имала в надлъжния си край две дупки за халки, свързващи плочките, като диптихон. През две дупки в средата на плочките е минавала тройна, усукана, бронзова тел, която е затваряла дипломата. Преписът на императорското постановление е изсичан по вътрешните стени на взаимно покриващите се плочки. Редовете от вътрешните страни са били разположени по дължина. За да не се отваря дипломата, текстът е повтарян и на външната страна на първата плочка. На нея редовете са разположени по широчина. Верността на преписа бил удостоверяван от седем свидетели с техните имена и печати, изсичани надлъжно по външната страна на втората плочка. Съхраняването на печатите, разположени в средата на плочките, било осигурявано от бронзови пръчици, прикрепвани отстрани на двете и средните дупки с олово.
При изследването на шрифта, с който са написани римските военни дипломи са използвани седем военни дипломи от І-ІІІ в. Дипломите от Мароко (№3) и от Унгария (№4) са включени в изследването за сравнение.
Четири от тях са избрани от т. нар. Corpus inscriptionum latinarum, vol. ХVІ, 1936:
№ 1. №158/ 80 г. от с. Каменово, Разградска област, съхранява се в Регионалния исторически музей
№ 2 № 35/ 88 г., от с. Мухово, Софийска област
№ 3 № 159/ 88 г. от Кралство Мароко,
№ 4. №179/ 148 г. от Унгария
Дипломите с № 5, №6 и № 7 са публикувани в списание „Археология” по различно време:
№ 5 от Nicopolis ad Istrum, от 162 г., съхранява се в Археологическия музей, София
№6 от с. Сухаче, Плевенска област от 236 г., съхранява се в Регионалния исторически музей гр. Враца
№ 7 от с. Лешко, Благоевградска област от 224 г., съхранява се в Регионалния исторически музей гр. Благоевград
Дипломата от с. Мухово (№ 2) е обнародвана за първи път от Иван Велков, а по-късно разчетена и коментирана от Д. Дечев.
Най-древните паметници на латинската писменост датират от VІ в. пр. н. е. Те представляват кратки надписи върху предмети от камък, метал и керамика. До ІV в. пр. н. е. посоката на писане още не била установена. Писането от ляво на дясно се наложило едва в края на ІІІ в. пр. н. е. В стария език се пишело само с главни букви. Писането било слято, думите не са били отделяни една от друга (scriptio continua). Рядко триъгълни точки отделят някои съкратени думи. Буквата К се среща в гръцката дума kalendae, календи, първото име на всеки месец, личното име Kaeso и някои други. С знака V са се означавали гласната U и съгласната V. Буквите Y и Z навлизат в латинската азбука през І в. пр. н. е. за гръцки заемки. Това обяснява отсъствието на буквите U и К и рядкото присъствие на Y и Z в изследваните дипломи.
Изборът на височината на шрифта е определян от площта, върху което ще се изписва или изсича текста и от неговото предназначение. Височината на буквите в дипломите са около 3-6 мм. За целта на изследването дипломите бяха увеличени. Увеличените букви са събрани в сравнителна таблица (№ 4). Във вертикалните колони са събрани буквени знаци от една диплома, а хоризонтално може да се проследи развитието им през разглеждания период. Всяка буква от хоризонталните редове, при изследването, е посочена с долен индекс, съобразно мястото си в тях. Последователността на изсичане на отделните елементи на буквите е илюстрирана в таблица №3.
Изследването на конструкцията и елементите на буквите налага да разгледаме тяхното развитие по групи, съобразно елементите, от които са съставени.
Буквите от латинската азбука, с шрифта с който са изсечени дипломните плочки, са съставени от съчетания на геометрични елементи: прави линии (хоризонтални, вертикални и наклонени) и части от овал.
Главните букви, с които са написани военните дипломи се разделят на: нормални, широки и тесни. Към последните се отнася Буквата І. Широчината на буквата М, винаги е равна или се доближава до нейната височина.
Първа група букви
Буквите от първа група – Е, Н, І, Т, L и F се състоят от съчетания на главни вертикални и хоризонтални греди. В буквите Е, Н и F, хоризонтални греди разделят вертикалните на две части.
Втора група букви
Буквите от втора група N, Z и Y се състоят от вертикални, хоризонтални и наклонени греди.
Трета група букви
Към третата група букви се отнасят буквите A, М, V и X състоящи се наклонени основни греди под определен ъгъл.

Четвърта група букви
Буквите от четвърта група O, Q, C, G и D са построени на основата на буквата О.
Пета група букви
Буквите B,P, R и S се състоят от вертикални греди и части от овала.

Развитие на шрифта от І-ІІІ век, по групи букви
Първа група
Е – В дипломите от Унгария (№4) и България (№5,6 и 7) се вижда, по-често, излизане в ляво на продължение на горната хоризонтална греда (Е-11,12, 16, 18, 20). Тя по правило се изписва след вертикалната греда (виж табл. №3). Наблюдава се наклон, на долните греди-надолу и на горните греди-нагоре, по вътрешните страни на диплома №4, от ІІ век (Е-13-15 ). В дипломите №4 и №6 от ІІ-ІІІ век, горната и долна греди са наклонени надолу (Е-12, 19). Тези явления се дължат на наклона на изписващия инструмент спрямо изписвана площ, скоростта и посоката на писане. Рядко се забелязват устойчиво изсечени букви (Е-6,16,17,20).
F - През І век е с наклонена вертикална греда, същото се забелязва и в диплома № 3 от 88 г. В по-късните дипломи вертикалната греда постепенно се изправя. През ІІ век забелязваме F (F-4 ) с горна хоризонтална греда, като дъга. В дипломите от Унгария и от България от ІІ-ІІІ век (№,4,5,6, и №7) личи оформянето на серифи, от продължението на горната хоризонтална греда и на основната шрифтова линия.
Н –В диплома №2 от края на І век е с наклонена ос и оформени разнопосочни, наклонени надолу и надясно серифи, оформени в двата края вертикалните греди (Н-3). Това е свързано, отново, с наклона на изписващия инструмент и посоката на писане. През ІІ век в диплома № 4, се забелязва стремеж към устойчивост, хоризонталната греда буквата е изписвана под средата на височината на реда ( Н-5,6,8). Буквите във всички изследвани дипломи са със серифи.
Т – През целия изследван период хоризонталната греда често е под наклон, надясно и надолу (Т-2,10,11,16-19). Вертикалната греда на някои букви в дипломата от Унгария (№4) е наклонена надясно(Т-10,11). В дипломи №2, №3 и по вътрешната страна на плочките на диплома № 4, се изписва само половината част от горната хоризонтална греда, което я прави трудна за разпознаване (Т-5,8,12,13 ). Наклоните на вертикалните и хоризонтални греди, изписването на част от хоризонталната греда можем да обясним с наклона на инструмента, посоката на писане и последователността на изписване .
L – Почти всички от образците са изсечени с изправени вертикални греди и са добре построени. Хоризонталните греди в дипломи №2,4,6 и 7 са наклонени. Значителна част от буквите са представени, като основни форми, без серифи (L-1-7,10,11-14,17,19) В редки случай, през разглеждания период, се забелязва оформянето на серифи на хоризонталната греда и в горния край на вертикалните греди (L-8,9,15,16,18,20). В дипломите №2 от с. Мухово (L-7,8), №4 от Унгария (L-13,14,15,16), №6 от с. Сухаче (L-18,19) и №7 от с. Лешко се наблюдава наклон на хоризонталната греда от ляво на дясно, съобразно посоката на изписване.
І – В повечето случай са поставяни серифи в горния и долния край на гредата (І-1-3,5,6-15,17). Рядко вертикалната греда е наклонена (І-,5,6,10) или изкривена (І-12,13).
Втора група
N – Рядко буквите са наклонени и без оформени серифи, както това се наблюдава само в диплома №2 от с. Мухово (N- 3,4). В останалите случай в двата края на вертикалните греди са оформени серифи. През ІІ-ІІІ в., наклонената греда е по-дебела (N- 7,8,11,12,13,14).
Z – Рядко срещана буква в изследваните дипломи. Нейната основна форма се среща само в диплома № 4 от Унгария (Z-1,2).
Υ – По правило, първо е изписвана горната лява наклонена греда. След нея горната дясна наклонена греда и накрая вертикалната греда. В изследваните дипломи, буквата се среща само в тази от с. Мухово. Наклонените греди са небрежно оформени с по две дъги (Υ-2,3)


Трета група
А – Значителни част от буквите, през периода, са наклонени наляво (А-4,5,6,7,10,12,13,14,15,16,17). Често се срещат букви, изсечени с две нееднакви по дължина греди (А-1,4,7,8,10,12,13,15). Хоризонталната греда се доближава към горната линия на средното поле или е значително под нея (А-1,7,10,1114,17). Характерната липса в шрифта, на хоризонталната греда, се забелязва в диплома №2 от с. Мухово, от края на І век (А-3,4,5,6) и диплома №6 от с. Сухаче (А-16). Рядко буквите са устойчиво са изписани (А-2). В повечето случаи са изписвани серифи в горния и долни краища на гредите.
М- През целия изследван период, І-ІІІ век, двойките наклонени греди сключват помежду си различен ъгъл (М-1,6,7,10,12,13,15). В дипломите №3 от Мароко и№4 от Унгария, върховете на наклонените греди не достигат до горната линия на реда (М-6,7,10,). В периода І-ІІІ в. рядко се срещат букви без оформени серифи (М-5,). В дипломите от І-ІІІ век, в някои случаи са оформени серифи, в долния и горния край на гредите (М- 2,910,11,1213,15,16).
V – В дипломи №2, № 3, №6 и №7, често срещаме букви с две нееднакви по дължина греди. (V-3,4,5,6,8,16,17). През целия разглеждан период се забелязва оформянето на серифи в краищата на наклонените греди (V-1-8,10,12-17).
Х – През разглеждания период значителна част от буквите имат наклон наляво, по посоката на изписване (Х-1,6,8,10,11,12). Рядко се срещат пропорционално и устойчиво построени букви (Х-9). Пресечната точка на двете наклонени греди, често, се доближава към горната линия на средното поле (Х-1, 3-5,), а в дипломите от ІІ-ІІІ в. е значително под геометричната среда (Х-7, 8,10,11,12).
Четвърта група
О – Буквите в дипломите от І век имат наклон на вертикалната ос близо и над 450 (О-1-5). През целия изследван период, І-ІІІв., очите на буквите имат характерното бадемовидно око, оформено от две свързани дъги. Наклонът на вертикалната ос, при по-късните форми постепенно намалява и през от ІІІ век тя е почти перпендикулярна на основната шрифтова линия (О-18-20). По вътрешните страни на дипломите от І и средата на ІІ век, очите са оформяни от две несключени дъги (О-3,4,13,14,15). Този начин на оформяне е характерен за дипломата от Унгария.
Q – Произлизаща от буквата О. През периода, тя е с око оформено от две сключени дъги. Наклонът на вертикалната ос, в повечето случаи, през І-ІІ в., се запазва (Q-1,2,4-8). През І-ІІІ век, в много случай, вертикалната и ос, е почти перпендикулярна на основната шрифтова линия (Q-3,5,6,10,11,12). Опашката и, през периода, често преминава долната компенсационна оптическа линия (Q-1,3,4-8,10,12). Понякога тя е силно извита (Q-3,4,5,12), а в периода І-ІІ век силно издължена (Q-1,2,4,6,7,8,10).
С – Окото на буквата има същото развитие като буквите О и Q. От разглежданите дипломи само в тази от Унгария, е направен опит, гръбнакът започне да оформя класическата си форма (С-12-14). Окото на повечето букви, обаче се доближава до кръглата форма (С-1-11,15,16,18). По вътрешните страни на плочките, рядко е изписвана като основна форма, с наклонени от ляво на дясно хоризонтални греди (С-17).
G – В края на І век се изписва с изкривен, в горната си част, гръбнак, неправилно оформено око и наклонена ос (G-2,3). В диплома № 4, скоростта на изсичане е довела до оформянето на трудно разчитаем знак (G-7, 8, 9).
D – В края на І век рядко се наблюдава силен наклон на вертикалната греда (D-6). В два случая, при бързото изсичане, не са затворени очите на буквите (D-3,13). По същата причина, в почти във всички изследвани дипломи, в горната част на вертикалната греда, от продължението на овала се оформят серифи (D-2-5,6,7,10-12,14,15).
Пета група
В - Обикновено състояща се от две полуокръжности прикрепени за отвесна греда. Срещат се пропорционално построени букви почти през целия период (В-1,7,10,17,). От края на І век, все по-често има стремеж към оформяне на серифи, като продължение на горната полуокръжност. В някои от буквите, двете полуокръжности са с еднаква големина на окото (В-11,15). Отвесната греда в повечето случаи е перпендикулярна на основната шрифтова линия.
Р – Някои от буквите са изсечени устойчиво и пропорционално построени (Р-1,2,3,7,8,17,18). Оформянето на окото, в останалите случаи, започва от геометричната среда нагоре. Отвесната греда, през периода, най-често е перпендикулярна на основната шрифтова линия По вътрешните страни на дипломите някои букви са с незатворено око (Р-12,14,15). Серифите се оформят в долния краища на отвесната греда или като продължение на горната част на окото.
R – През І-ІІ век, отделни букви са сравнително добре пропорционирани и със правилно оформено око (R-1,4,6,12). По вътрешните страни са изписани и букви с незатворени очи (R-13,16). Наклонената им греда е изсечена над основната шрифтова линия.
S – В някои случай горното око е по-малко и се доближава до по-късното изписване от ІV в. (S-8,12,13,17). Понякога очите са еднакви по големина (S-3,4,5,6,16).
В някои от буквите, изсичани още от Ів., се наблюдава характерният наклон на шрифта (F,N,V,X и S). Специфичният значителен наклон на вертикалните оси, при О се запазва през І-ІІІв., а при производната и Q, се запазва във времето І-ІІв. Буквите C и S са непропорционално построени и със закръглени или изкривени гръбнаци. Пропорциите при изграждане на значителна част от буквите B, P и R също са нарушени. Наблюдават се наклони на хоризонталните греди, надолу и надясно при буквите Е,Т и L през целия период. Това е свързано с наклона на гравьорската игла, спрямо изписвана площ, скоростта, посоката-отляво надясно и последователността на изсичане на съставните части на буквите. Бързината на изсичане се отразила и върху завършеността на съставните части на буквите. Някои от тях са изсечени с незатворени очи. Това явление се наблюдава, предимно по вътрешните страни на дипломните плочки, при буквите O, D, P, R и B.
По външните страни на плочките на дипломите, някои букви са изсичани с тънки и дебели греди и тънки и по-широки части от тях– A, D, L, M, N, O, P, Q, R, S и X. По-дебелите греди и части са изсичани с по-голям натиск и завъртане на иглата. Изменението на ъгъла, който гравьорския инструмент сключва с изсичаната повърхност, силата на натиска и скоростта на изсичане, водят до безстилие по вътрешните страни на дипломите. Тук повечето букви са изсичани с тяхната основна форма. В някои случаи липсват техни основни елементи и буквите трудно могат да бъдат разпознати.
Завършен и естетически вид, отделните букви придобиват с изсичането на серифи. Те са оформяни: като продължение на горната хоризонтална греда E F,P и R, в горните, долните или в двата края на вертикалните греди, близо до шрифтовата линия-I, F, H, N, P, R, L и T, в двата края на наклонените греди-A, M, V и X, в единия или в двата края на извивките-C и S. Серифите са небрежно завършвани с по-тънката част на гравьорската игла. Често получилата се триъгълна, едностранна форма следва посоката на изсичане. Това можем да обясним, като с неголямата височина на шрифта, средно 0,45 см, така и със скоростта на изсичане.
Външни страни на правоъгълните плочки са рамкирани с по две успоредни линии. С рамките е придадена завършеност на графичния материал. Това подсказва стремеж към предварително премерване на текста и определяне височината на буквите и междуредията. Обикновено шрифтът се нанася между две успоредни линии определящи височината на буквите. Предварителната подготовка на плочките влияе върху качеството на изсичания шрифт и скоростта на изпълнение. Върху изследваните дипломи личат следи от спомагателна хоризонтални линии за подреждане на редовете. Редовете на текста не започват и не завършват на една линия, поради което не съдържат еднакъв брой букви. Излизащите извън очертаното поле знаци са с по-малки размери-дипломи № 5, №6 и №7 .
С букви с по-голяма височина се изсичат имената на притежателя на дипломата (прим. диплома №6-редове 16,17 и 18). Това е свързано с начина на приготвяне на военните дипломи, както и формулите, които определят техния текст. Веднага след издаването на императорският указ е започвало изсичането му върху плочките на дипломите. По-късно са се попълвали датата, името на притежателя и пр.
По външните страни на дипломите от І век, в редовете се забелязват сравнително малки отклонения от хоризонтала. По вътрешните страни, редовете се изкривяват около отворите в средата на плочките. През ІІІ век, дори по външните страни на плочките, се наблюдават различни по височина междуредия и изкривени дъговидно редове около средните отвори. Междубуквените разстояния се запазват дотолкова, доколкото това е възможно да се постигне на око за външните плочки. По вътрешните страни на дипломите от І в. междубуквените разстояния се запазват. През ІІ-ІІІ век междубуквените разстояния са неравномерни.
При изсичане на текста в римските военни дипломи е избран шрифта капиталис рустика (capitalis rustica). Избран е икономичен, тесен по форма шрифт. Високите му и свити букви дават възможност да се събере повече текст и да се пести материалът от който са изработвани дипломите-бронзови плочки.
Късият срок за изработване на дипломите и височините на буквените редове, определени от размера на изсичаната площ, са оказали своето влияние върху устойчивостта на буквите и стремежа към пропорционалното им построяване. Изсичан с гравьорска игла, шрифтът е оформян бързо и небрежно. Скоростта на изсичане се отразила върху завършеността на буквите и украсяването със серифи. Стремежът при изсичането на текста с капиталис рустика е да спазят някои правила на шрифтовия ред. По външните страни на дипломните плочки са запазени индивидуалните, основни характерни особености на всяка буква и постигната известна завършеност на формите. По вътрешните страни се забелязва простота при изсичане на формите и отсъствието на излишни елементи.
Общата композиция е решена с избора на шрифта, определяне на неговата големина и разположението на текста. Впечатление от написаната площ е неспокойно, грубо-оттам и името му-селски груб. Четенето е напрегнато. Стремежът на буквите да излязат под и над шрифтовата линия е очебиен. Бързото изсичане с иглата, поставена под ъгъл е издърпвало надолу и надясно хоризонталните греди.
Майсторите-гравьори изсекли текстовете върху бронзовите плочки явно са владеели основните похвати на изсичане. Вероятно майстори-гравьори са изсичали текста по външните страни на плочките, а вътрешните са били дело на по-ниско квалифицирани техни колеги (прим. дипломата от с. Сохаче). Индивидуалният подбор на широчината на буквите, местата на свързване, дъгите, белите полета, придават на шрифтовете нещо специфично, лично. Изборът на конструкцията на шрифта и организацията на изписваната площ определят почерка на гравьора.
Капиталис рустика се появил около 50г. пр. н.е. Той е произлязъл като подражание на шрифта scriptura actuaria. Най-ранният запазен документ, написан с него, е от 45-54 г. Това е част от папирус намерен в египетската местност Оксиринхе. Шрифтът, употребяван за цели текстове от І в. пр. н. е. до VІ век, изглежда завършен, но небрежно оформен, макар и грижливо писан. Буквите станали ъгловати, по-тесни, набързо оформени и незадоволително построени. Наклона на перото постепенно намалявал и през V станал почти отвесен. От края на V в. нататък се чувствува влияние на унциала и полуунциала. През Х век се шрифтът се употребява, все още, в отделни страници, заглавия и цитати. Употребяван пестеливо, той оказва силно декоративно въздействие. От тази шрифтова форма се развил италиенът.
Бъдещите изследвания върху шрифта, с който са гравирани римските военни дипломи, трябва да обхванат всички запазени във фондовете на музеите образци, намерени на територията на България.

Литература
Стоянова Д, Римска военна диплома от с. Лешко -Археология, 1962, 4, с.52-54
Машов С, Римска военна диплома от с. Сохаче, Врачански окръг -Археология, 1971, 1, с.48-53
Герасимова-Томова В, Военна диплома от 162 г.-Археология, 1976, 1,с.50-53
Дечев Д, Военните дипломи у римляните - Прометей, 1937, 4, с.3-8
Георгиева Н,LΙNGUA LATINA, С, 1995
Йончев В, Шрифтът през вековете, С, 1964
Куцын Т, Начертание шрифтов, М, 1950
Poland F, Римската войска по време на империята-Прометей, 1939, 5, с. 16-19
Машкин Н, История древнего Рима, Л, 1950

Трантеев Б, Развитие на шрифта в римските военни дипломи намерени в България от І-ІІІ век от н. е., НБУ, 1996
Материалът се публикува със съкращения.