петък, 29 юни 2012 г.

НАКРАТКО ЗА ИСТОРИЯТА  НА КНИГАТА С „ТРИ СВЕЩИ ПОД ЗЕМЯТА” И ЕПОХАТА ОТРАЗЕНА В НЕЯ


 На Петровден, точно преди 80 години (1932 г.), в пещерата Темната дупка при гара Лакатник, започва “пещерната кариера” на Петър Трантеев.  Едва ли родителите му предполагат, че това детско приключение ще предопредели съдбата му. Науката спелеология се превръща в негова професия и смисъл на целия му живот.
  Книгата е предложена от автора на издателство “Медицина и физкултура”, в началото на 1966г., с работно заглавие “Светлини под земята” и илюстрации от неговия пещерен другар-художника Александър Денков. Специализираното в областта на туризма издателство преценява, че тя не отговаря на специфичните изисквания към издаваната от него литература и книгата е спряна от печат. Три години след това (през 1969г.) същото издателство отпечатва една негова книжка от поредицата „Малка туристическа библиотека” със заглавието “Лакатник”. В нея липсват, както забавните описания на подземните приключения на автора, нетрадиционно поднесените знания за “раждането и смъртта” на пещерите, така и значителна част от интересните научни данни за лакатнишките пещери. Първата глава от нея намери своето място в бюлетина “Българска спелеология”( кн.1, 1989г., с. 106-113). Съдържание на книгата се допълва от картинните, живи, подробни описания на пещерите и лакатнишкия пещерен район. Те са изпъстрени с увлекателни разкази за преживяванията на автора под земята, научни наблюдения върху карста, фауната, археологията, легендите и историята на проучването на района.
 Посещенията си в пещерата Темната дупка при г. Лакатник, Петър Трантеев започва през 1938г. След приемането му за редовен член на Българското пещерно дружество и участието му студентската бригада “Тодор Павлов” те вече са поставени на нова, научна основа. Това личи от един доклад на научноизследователската бригада “Тодор Павлов”, за пещерата Темната дупка, четен от него в Българското пещерно дружество през октомври 1948г. От дневника на колектива “Млада гвардия” към Българско пещерно дружество (1948-1950г) става известно, че работата му в пещерата и Лакатнишкия карстов район продължава с членовете на  колектива. Усилията на членовете на създадената от него научно изследователска комисия, при дружество “Торпедо” (по-късно тур. д-во “Урвич”), са насочени и към проучване на пещерите в района на Лакатник. Своите дългогодишни наблюдения и изследвания върху лакатнишкия карст той периодично публикува още от началото на 1949г. С изследванията му върху пещерните бисери и от лакатнишката пещера Зиданка са свързани неговите доклади пред V-ия Международен конгрес по спелеология в Щутгард през 1969г. и конференцията по спелеология в гр. Зул през 1970г. * В неговата колекция от вторични пещерни образувания, пещерните бисери от българските пещери заемат значително място. В  края на  2007г. се появи и каталогът на “Колекция Петър Трантеев”.
 Книгата на Петър Трантеев „С три свещи под земята” е неподправен разказ, както за първите му приключения под земята, така и за първите “частни”, а по-късно и организирани от Републиканската комисия по пещерно дело и пещерен туризъм експедиции.
 От тази негова книга, както и от всичко написано от Петър Трантеев, личи, че канавата на  неговата писателска дейност е натрупването на значителна информация, работа на терена и последващите ги научни изследвания. В неговите книги  и многобройни публикации в печата има едно градивно усъвършенстване на присъщия му научно популярен литературен стил. Зад лекотата на това повествование прозира вещото перо на надарения с въображение изследовател на българския карст и пещерите в него. Книгата на Петър Трантеев “С три свещи под земята” има и историко-документална стойност, позволява по нея да се изучава един начален, вече малко познат, период от историята на модерната българска спелеология.
         2012 г.                                                                                   Боян Трантеев
       * Трантеев Б. Четиридесет години под земята, 2005.  
                                                 



ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ
С ТРИ СВЕЩИ ПОД ЗЕМЯТА
СОФИЯ
1966



                                                                      И без да си починем, нагоре
                                            вървяхме, аз след него, той напред.
                                                                  Съзрях през проход, който се отвори
                                   тез хубости с кои небе блести.
                                                                   Излязохме тогава в ширните простори
                                     и пак видяхме светлите звезди

                                                                                                      ДАНТЕ, АД

  Тази книга не е роман-в романите няма толкова много герои; при това тук някои от героите или не могат да говорят или са невъодушевени. Или по-добре: техният “език” разбират само тези, които умеят да четат голямата книга на природата и които обичат красотата, но не само красотата по земната повърхност, но и … под нея.
 Тази книга не е и научно произведение, въпреки че в нея има някои научни данни. Последното се дължи на това, че наред с приключението са вървяли рулетката, планшета, термометърът и … бележникът.
 Тази книга е в същност един опит да се сближат два свята, които преди 3-4 хиляди години са се разделили не без съжаление. Светът на човека, обичащ светлината, топлината и уюта на сегашното си домашно огнище от тухли и железобетон и светът на вечната тъмнина, на влагата на тишината, на безсловесните слепци. Два свята, отдавна разделени, но не чужди един на друг. Единият търсещ и любознателен, другият ту тържествено спокоен, ту гръмотевично опасен, но винаги очакващ своите изследователи .
  Моят скромен принос в това сближаване не би бил възможен без съдействието на моята сега покойна МАЙКА, която дълги години с мъка отделяше стотинки от скромната си пенсия, за да осигури моите скитания; без присъствието на моята СЪПРУГА, която години наред търпеливо понася моята “двойна” любов и без моите пещерни другари, с които съм делил и все още деля опасностите на проникването и радостта на откритията...
   НА ВСИЧКИ ТЯХ ПОСВЕЩАВАМ ТАЗИ МОЯ КНИГА С БЛАГОДАРНОСТ
                                                                                  АВТОРЪТ
                                                                     * * *

ГЛАВА ПЪРВА
от която читателят ще разбере, защо авторът на книгата избяга на Петровден от дома си, как започна пещерната си “кариера” в пещерата Темната дупка и как в същия този ден завърши неговото приключение
       - Къде си тръгнал, бе момче?
       - Аз малко … ей до там, да видя …
       - Я се връщай, там е опасно ! Не е за тебе, много си малък !
       - Ама аз само до тука ...
       - Добре де, ама да не съжаляваш после! …
 Сърцето ми туптеше силно .. ех, че мрачно! И страшно … ами какво ли пък може да е страшно? Но защо тия чичковци ми казаха да не влизам, било опасно. Не, не е опасно … я да запаля и свещта, тогава ще е по-светло …
  Джобовете ми бяха пълни с кибрит и свещи. В едната ръка държах електрическо фенерче, в другата запалената свещ. На няколко крачки наоколо се виждаше жълтеникава, напукана и пъпчива стена. Зад мен остана като широко отворена паст големият отвор, а отвън-топлото слънце. Стиснал зъби, озъртайки се малко страхливо встрани, все пак имах кураж бавно да се движа напред с протегнати ръце; може би с тях търсех опора в мрака, както слепците правят това, за да се предпазят от внезапен удар? В такъв миг като че ли главата на едно дете може да бъде запълнена само с две осезаеми неща-страх от неизвестното и силното желание да види верно ли е това, което е подслушал. А аз подслушах преди двадесетина дни такъв разговор между моя баща и негов приятел ловец:
- Абе Иване, знаеш ли, че на Лакатник имало голяма пещера с подземно езеро и река? Езерото наричали Дяволско, защото от дупките му извирала водата. И водопади имало и какви ли не други чудеса!
- И аз чувах за това, но разбрах, че имало и някакъв лабиринт, та можело да се загуби там човек.  Да ти кажа ли, хич не ме привличат тия пещери, все ми се струва, че човек няма да излезе жив отвътре …Бяхме веднаж на Леденика, ех че студ … Ами ти какво си се опулил, бре?-обърна се баща ми към мен, защото бях застанал незабелязано насред стаята и се бях заслушал в спокойния им разговор .
- Татко, хайде заведи ме да видя тази пещера, аз не зная и не съм виждал такова нещо?
- Ха, малко ли ти е, че те водя всеки път на лов, ами и по пещери ще тръгна. Я иди си гледай уроците!
 Моите молби и увещания не помогнаха, баща ми беше непреклонен. Сам страстен турист и ловец, на него му беше неприятно да слуша даже за пещери. Оставаше само едно разрешение-да избягам, па макар и само за един ден!
 Беше 12 юли 1932 година и моят имен ден (празникът е отбелязан по стар стил). Бях син на железничар, затова пътуването ми не беше проблем. Още по-малко ме затрудни обяда, защото по Петровден се правеха навремето толкова много неща, че една шепа от тях нямаше да се забележи. Останалото се състоеше в това да стана много рано и да се измъкна, което и сторих.  А от дома до гарата са не повече от триста крачки.
 …В ръката ми потръпваше парафиновата свещ, а светлината и играеше и образуваше потайни движещи се сенки, което още повече усилваше чувството ми за несигурност. Да продължавам ли  или да се върна? Погледнах назад-от входа едва се виждаха блестящи ивици отразена светлина. Беше тихо и прохладно. Да или не? Какво можех да измисля? След няколко мига в едната ми ръка горяха вече три свещи, а в другата стисках запаленото фенерче. Няма нищо страшно, светло е. Да! Тъмнината отстъпваше пред светлината, но стръвно и плътно се затваряше зад гърба ми. Ех, ако тук грееше слънцето!  Всъщност, нищо страшно нямаше. По стените имаше някакви черни и бели стрелки, които създаваха интимна обстановка. Те ме караха да мисля, че няма да се заблудя и същевременно да се озъртам на всички страни.  Галерията изведнаж свърши. Появи се някаква тясна и висока напречна пукнатина, по стените на която светлата точка на батерията не можеше да пробие тъмнината. На метър два насреща зееше отвор, в който се вмъкнах. Сега вече светлината от входа не се виждаше, но и мен не ме беше  страх, защото стените бяха близко една до друга и ръцете ми можеха да ги допират. Бях направил едва двадесетина крачки и за малко не паднах в една удивително правилна кръгла дупка, наполовина пълна с вода. После прескочих някакъв праг и попаднах в ниско и широко място, изпълнено с големи камъни и пясък. Стресна ме някакво буботене, което идваше от отсрещната страна. Ами сега накъде? Светлината явно не стигаше. Страхът отново се върна, оня хубав човешки страх, примесен често с малко отчаяние-какво да се прави? Но докато главата се колебаеше, краката продължаваха да вървят, бавно наистина, но все пак напред, по паднали от свода каменни плочки. Те звънтяха при всяко допиране и звънът им се разнасяше като радостна вест всред усилващото се бумтене. Разбрах, че това ще да е подземната река, за която бях подслушал, но не мислех че ще стигна така бързо до нея, защото всеки момент бях готов да се върна. Със завидно усърдие очите ми шареха по силно надупчените стени, по дупките по пода, по плоския свод. Стараех се да запомня всичко, защото встрани зееха разни отвори, дупки, пукнатини. Това беше първата ми борба с мрака, но не мога да се похваля, че отстоявах тази борба с чест. Много ми се искаше да се върна, тичешком, презглава, даже мислено си представях колко бързо ще тичам, докато изляза навън, под палещите лъчи на юлското слънце. А краката търсеха опора и вървяха напред, докато силното буботене не се превърна в тревожна шумотевица. Късно беше вече да се бяга, водата беше под краката ми. Стоях на края на галерията по която бях дошъл, изнемощял от напрежение и тревога в тази черна каменна кутия. Тогава лъчът на фенерчето и трите свещи осветиха това чудновато място и пред изумените ми очи блесна чисто, прозрачна вода в езеро, на което едва виждах отсрещните стени. На дъното зееха ясно или неясно очертани дупки, всичко беше залято с вода, мрачно, черно, страшно, но и великолепно. Струваше ми се, че съм попаднал в центъра на земята, че съм изминал хиляди километри и съм се изправил като победител. Но нима треперят победителите? А аз треперех и не знаех защо треперя-вече не ме беше страх, не, даже бях доволен. Изкачих се по скалите над езерото, минах покрай една кръгла дупка в пода и се зарових в пясъка над нея. Той беше чист, приятно влажен, миришеше на глина. Но да погледна втори път в дупките на езерото не се реших. Дълги години след този случай тези дупки ме караха да ги чувствувам като нещо непоносимо потайно и опасно. После открих, че мога да направя нещо хитро: в джоба си имах още четири свещи-запалих ги всичките наоколо и черната кутия заприлича на някакъв мистичен храм. На инките или на майте? Вече бях чел много от романите на Майн Рид и Фенимор Купер, не, не ме беше страх! С фенерчето и една свещ в ръка обикалях из тясните галерийки наоколо и се почуствувах като у дома си. Сега всичко ми беше интересно, но най-вече ме забавляваха дупките по пода и стените, които приличаха на някакви грамадни черпаци-почнах ги да меря на педи. Скоро тази занимавка ми омръзна. Реших да си тръгна. Прибрах свещите, махнах с ръка и внимателно тръгнах обратно. Като стигнах до ниското място с голямите камъни видях, че може се продължи по едно разклонение, но най-напред трябва да се слезе надолу метър-два. Пътят за връщане ми беше ясен вече, но реших на това място да поставя една запалена свещ докато се върна. След петнадесетина крачки трябваше да се изкача по стръмен наклон от хубав жълт пясък. Макар че вече бях виждал морето, за пръв път виждах такъв хубав и сух пясък. Но не ми беше вече до игра, бях изпълнен с невиждана смелост и готов за подвизи. Нима не беше подвиг това, че минах покрай някакво зейнало каменно гърло, надзърнах в него и даже извиках насреща му, за пръв път откак бях влязъл в пещерата. После се промъкнах през някакво тясно място и попаднах в някакъв хаос от скали и камъни. Между тях и върху тях извиваше несигурна пътечка, по която се движех боязливо и все пак храбро. Изведнаж буботенето, което ме беше изоставило, отново се увеличи и пак започна да ме мами напред. Но тази шум се различаваше от предишния; той беше като чели по-зъл по-жесток или…поне на мен така ми се струваше. Продължих с двете ръце напред и в тях свещите и фенерчето, сякаш те бяха моята опора в мрака и увеличаващия се шум. Най-сетне всичко това се обърна в нетърпим хаос от звукове, шумове, гръм. Стоях на влажен ръб от скалата, под мен беше адът, черен, мрачен, ужасен. На няколко метра по-ниско хиляди дяволи играеха и плачеха, хапеха се и виеха непоносимо, до прегракване. А аз нямах сили да преместя краката си, да вдигна обувките си, да преместя ръцете си, в които трепкаха трите свещи и фенерчето. Но нито един дявол не посмя да скочи нагоре, сякаш между тях и мен имаше някаква наелектризирана мрежа. Тогава, малко успокоен се сетих, че в джоба ми има сладкиши, увити в хартия. Пожертвувах я, за да я запаля и да я хвърля под мен в зейналата, алчна тъмнина. Хартията се полюшна, пламна цялата и потъна във вълните, които заливаха жълтеникав праг и изчезваха още по-надолу. Зърнах, че водата всъщност не е никак много, но силите ми не стигаха за да сляза до там. Бавно, като се озъртах и вслушвах в отдалечаващия се шум на водата, тръгнах без желание обратно. В главата ми бучеше същия водопад от въпроси, съмнения, възхищение и мъничко страх. Нямах доверие на тази мизерна светлина в протегнатите си ръце, тя ми пречеше да виждам добре, трептеше, смущаваше ме. Бях покапал с парафин и изпрашил новия си костюм, приготвен за имения ден. Стигнах някак си до галерията изпълнена с пясък и дочух гласове на живи хора, които се смеят. Изведнъж край мен профучаха няколко момчета и едно момиче, носещи особени лампи  в ръцете си; стана изведнъж толкова светло! Единият ме изруга и блъсна надолу по пясъка с думите: -“Тоя па  хлапак какво търси тука”, после изчезнаха весели и шумни в тъмнината. Тогава изведнъж ме обхвана някакъв бяс и злоба, плачеше ми се от яд, че тези весели батковци имаха толкова много светлина, а аз се мъчех с трептящите свещи и мижавото фенерче в ръцете си, крачка по крачка из тая непрогледна тъмнина. Оставената запалена свещ липсваше. Почнах да бързам, сякаш някой ме плашеше, че никога няма да изляза от тук и по бузите ми паднаха първите горещи, горчиво солени сълзи. Но не можех да тичам, защото свещите бяха угаснали, а аз трябваше да виждам, да виждам! Още петдесетина крачки и през мокрите стъкла на очилата видях да свети лъч дневна светлина, а после гърлото на пещерата, огряно от обедното слънце. На входа беше тихо, нямаше никои; долу покрай Искра се къпеха хора и се смееха, а на мен ми беше тъжно. С яд изгасих свещите и фенерчето, извадих бисквитите и другите петровденски сладки и захванах да обядвам, ако това можеше да се нарече обяд. После слязох до реката и попитах в една компания за часа. Беше един и това ме уплаши-толкова ли много съм стоял в пещерата? После се заиграх около тръбите край големия извор и забравих за часа. Воденичката до извора не тракаше, беше празник и вратата и беше заключена. Прецапах Искъра и вече със свито сърце тръгнах към гарата. Сега започна да действа не страха от водата и тъмнината, а от наказанието. Но все пак бях щастлив, че всеки път щом се обърна мога да виждам тъмния полукръгъл отвор на пещерата. И от влака дълго време го виждах, докато се превърна в петно и се сля с чудноватите извивки и кукли по скалите.
 Какво можех да очаквам сега в къщи? Беше Петровден, моят имен ден …
  - А ти, магаре такова, ще знаеш: помислиш ли още веднъж да избягаш, по-добре е да не се връщаш. Винаги да си спомняш зачервения си задник и да знаеш какво те очаква! По пещери ще ми ходи! И за какво? Интересно било, хубаво било! Малко ли са ти планините и морето, та ще се завираш по дупките?
 Аз подсмърчах и ужасно ме болеше отзад, но мълчах. Спасиха ме някакви роднини, които пристигнаха с куп подаръци и на които беше подробно разказано какъв разхайтен син съм бил и че нищо не съм  заслужавал. Но пред очите ми бяха не подаръците и не тортите, а някакъв полумрак, от който не се измъкнах седмици наред. Всъщност, сърдит беше само баща ми. Добрата ми майка, колкото и да и беше неприятно моето поведение и упоритост, се опитваше да ме защити. Но една още по-сигурна защита дойде неочаквано след няколко седмици. Пристигна приятелят на баща ми ловецът,  разбра за моите патила и вътре в десет минути му разказах цялата история. Можех ли да се противя на толкова приятния му глас и на големите му мустаци, които се движеха така смешно като показалци нагоре надолу, когато говореше! И му разказах и му се оплаках. А той се смееше презглава, пък накрая поверително и тихо ме попита: “Ама ти наистина ли искаш да отидеш пак? Аз кимнах. “Ама със свещи тая работа не става! Добре аз ще уредя тая работа!“ Какво е говорил с моите родители, не разбрах. Минаха два месеца и аз се бях отчаял, че някога ще осъществя моята мечта. Пък и летуването край морето поизбледни спомените и преживяното под земята. По брега събирах и пълнех джобовете си с цветни и хубави камъчета. Малко преди да започнем училище, татковият приятел пристигна и донесе нещо тежко, увито във вестник. “Това моето момче, се нарича карбидна лампа. Тя се употребява ей така …“ И започна да развива хартията, като измъкна от нея  една чудно хубава, лъскава като злато лампа: тя беше направена от месингова гилза от оръдие, имаше рефлектор и стъкло отпред, а от двете страни по едно зелено и червено стъклено око. Бях готов да се разплача от умиление, от благодарност, но забелязах строгите очи на баща ми да гледат с недоверие и несъгласие. Уплаших се. Няма да ми разрешат? После видях, че около мустаците му имаше тънка, хитра усмивка и разбрах, че победата е близка, но не и лесна.
 “А сега ти се позволява да ходиш в Лакатник, но винаги с възрастни хора. Сам-в никакъв случай!”
 Пред мен са старите ми, измачкани бележници от първите години на моите скитания, скъпи спомени от много години насам. Някои страници съвсем не се четат, защото са киснали в мокри джобове и кални галерии, други са напръскани с различни цветове глина. Трети са изпокъсани от съжителството с каменни образци  или обгорени от карбидните лампи или петромаксите. На едно малко тефтерче, със зелени корици има изписани само няколко странички, които започват с думите:  “Днес 12 юли 1932 г. (стар стил) бях в Лакатник и влязох във  водната пещера. Стигнах до едно езеро с дупки по дъното и до един водопад …”. Едно малко, невинно приключение роди един непрестанен интерес към подземния свят, такъв какъвто е-мрачен и черен или безкрайно цветен и красив, лесно достъпен или непоносимо труден. Полека лека станах много “богат”-книги, картотека на пещерите, а заедно с това  се препълни и сандъка с фенерчетата и свещите, допълни се не само с лъскавата карбидна лампа, появиха се (пък и често изчезваха) газени фенери, петромакси, пещерен “комбинезон” от старо яке и панталон, какви ли не дреболии. Появиха първите “пещерни приятели”, някои за кратко време, други едва ли не за цял живот. Скитах до насита, понякога до преумора, от която името си не можех да кажа, но винаги доволен, че съм видял повече, отколкото съм очаквал. И само от време на време, когато във въртележката на живота остана за малко сам, поглеждам с умиление и усмивка към малкото зелено тефтерче, което аз старателно крия, както стара мома-писмата от неизживяна някога любов. И ми се струва, че съм направил една голяма грешка-просто трябваше да скрия и запазя някъде дълбоко и ония три свещи от далечното минало. Може би те още по-силно ще ми напомнят, че моят “пещерен” живот започна с тях и то в една от най-тайнствените пещери в България-Темната дупка, на която съм посветил толкова много години и  КОЯТО ВСЕ ОЩЕ ТОЛКОВА МАЛКО ПОЗНАВАМ.
                                                                                            Петър Трантеев
                                                                * * *

НАКРАТКО ЗА ТЕЗИ, НА КОИТО Е ПОСВЕТЕНА КНИГАТА И НЯКОИ ДРУГИ НЕИЗВЕСТНИ И НЕПОЗНАТИ ФИГУРИ



Мария Катрова със сина си, 1932 г.


МАРИЯ ИВАНОВА  КАТРОВА – ТРАНТЕЕВА
                                (1885-14.ІV.1960г.)     

  Майката на Петър Трантеев-Мария е родена и живяла известно време в Севлиево. Завършва стопанска гимназия. Като учителка по шев, кройка и домакинство преподава в Първа девическа гимназия-София. Първоначално семейството и е живяло на ул. “Искър”. По-късно, когато сключва брак с Иван Христов Трантеев (1872-1947), си построяват къща на ул. “Радовиш” № 15 в София, срещу кино Освобождение, до Централна гара. Иван Трантеев е бил Главен касиер на Български държавни железници. Баща и Иван Петров Катров (27.ІІ.1853-19.ХІІ. 1920) е член на тайния революционен комитет в гр. Севлиево и опълченец. Брат и майор Петър Иванов Катров (15.ІІІ. 1888г.-13.Х. 1915 г.ст.ст.) загива в първите дни на І-та световна война при връх Дрянова глава, Пиротско.
                                                                                                        Б. Трантеев
                                                  * * *

На всеки мъж, който се е издигнал, му се иска да вярва, че го е постигнал сам, а съпругата му се усмихва и не възразява. Това е единствената ни шега. Всяка жена го знае.
                                                                             Сър Джеймс Бари
                                                                                (1860-1937 г.)
                                                                    „Какво знае всяка жена” (1908 г.)




МАРГАРИТА ТОДОРОВА ТРАНТЕЕВА
          (16. VІІ.1927-29.ІV.2007)
 Родена е в гр. Видин, където завършва и  гимназиалното си образование. През ваканциите работи в художествения отдел на първата порцеланова фабрика в България-„Георги Младенов и сие”-гр. Видин, където баща и е съсобственик до национализацията и през 1947 г. По време на следването си в Софийския университет-Геологогеографски факултет се запознава с Петър Трантеев. След сватбата си двамата заминават на работа в с. Бояджик, Ямболска област (1951-1952г.). През 1952г. е технически ръководител в Ямболската проучвателна бригада към Главната дирекция на геоложките и минни проучвания. В края на 1952 г. семейството се завръща в София. Със съпруга си участва в изследването на българските пещери. Това са експедиции организирани,от ръководения от Петър Трантеев, научен отдел при дружество “Торпедо” (“Урвич”) и Младежки зоологически кръжок към Зоологическия музей (МЗК- 1950-1956 г.). Работата в МЗК постепено замира.
Работата под земята продължава заедно с приятелите и съмишлениците на съпруга и. Обикалят се близките до София пещери, (г. Лакатник, с. Белидие хан, с. Зимевица), Карлуковския карстов район и др. (1950-1961г.). В “Петров хан”-дома на Трантееви на ул. “Радовиш” № 15 се събират всяка седмица (а и по-често) стари приятели и нови съмишленици на съпруга и. Тук те споделят преживяното под земята и чертаят планове за нови изследвания.
 По това време Трантеев трудно си намира работа. Клеветници-негова състудентка-комсомолска деятелка и негов преподавател от СУ,   съчиняват една легенда. Бил е в редовете на немската армия по време на Втората световна война (?) и на своя глава е отишъл на пещерна бригада (студентска научноизследователска бригада “Тодор Павлов”-1948 г.). Бащата на Маргарита Трантеева-Тодор Младенов, след 9-ти септември 1944г., е обявен от комунистическата власт за “реакционер, фашист, кулак и народен враг”. Тази нейна “интересна” биография, не само и създава трудности в университета, а по-късно и семейството и има дългогодишни житейски проблеми.
 В двора на къщата ни, в топлите дни, кипеше трескава работа. Подготвяше се поредното проникване или експедиции. В дъното на двора на къщата имаше работилница, където Петър Трантеев работеше по частни или кооперативни поръчки, в трудните за семейството години (1952-1961 г.). С оскъдните лични средства и труд на ентусиастите се сглобяваха първите пещерни стълби, конструираха се на първите български самохвати, подземен телефон... Ежеседмично се кърпеха, раници, лодки или ремонтираха някои от многобройните петромакси на Хера (П. Трантеев).
Този бурна деятелност не би била възможна без участието и подкрепата на съпругата-Маргарита Младенова, не само за Петър, но и за неговите съмишленици, повечето голобради-момчета. Пътуванията и заедно със съпруга, се разреждат чак след 1961 г., когато идват многобройните ангажименти на Трантеев, като секретар на Републиканската комисия по пещерно дело и пещерен туризъм.  Пък и нарастналите грижите за семейството изискват време. В началото на 1960 г. семейството се лишава от помощта на майката на Петър-Мария Катрова. През 1963 г. баща и Тодор Младенов и майка и-Стефка, след като разпродават ненационализираните си имоти във Видин идват в София.
 Като нередовен преподавател по география, учителства, за кратко в софийските училища. От 20.V. 1960 г. в Маргарита Трантеева започва работа в Разпространение на печата Министерство на ПТТ („Български пощи”). Първоначално като инспектор, а по-късно ревизор (1.І. 1967 до 15.ІХ.1986г.). За заслугите си към развитието на пещерното дело и спелеологията е наградена със „Сребърен прилеп” (18.ІІІ. 1979г.).
                                                                                                                  Б. Трантеев


                                                                 * * *



МЛАДЕН ТОДОРОВ МЛАДЕНОВ
      ( 10.ХІІ.1929-30.І. 1994г.)
 Младен Младенов, брат на Маргарита Трантеева, е роден в гр. Видин, където завършва гимназиалното си образование. Следва право в Софийския университет. Като алпинист в дружество “Торпедо” участва в дейността на научната  комисия при дружество “Торпедо” (“Урвич”). Взема участие в пещерни експедиции в района на г. Лакатник (Темната дупка) и Карлуковския карстов комплекс (Банковица, Свирчовица и Айверковица). * След  Втората световна война от юридическия факултет са отстранени много преподаватели и студенти. Юридическото образование и правната наука са идеологизирани. Студентите се утвърждават централно и се подбират политически. Кандидат-членовете на адвокатските колективи, където младите юристи трябва да стажуват, за да добият правосопособност  се избират на принципа на политическата лоялност. Лишен от възможността за реализация, Младенов започва работа. Първоначално като работник-строител, а по-късно като технически ръководител по софийските строежи. Двадесет и осем години от неговия 34 годишен трудов стаж преминават, като ръководител на арматурна бригада в Завода за стоманени конструкции „Кремиковци”. Въпреки “неблагонадеждната” си биография (син на фабрикант, кулак, фашист и пр.), успява да завоюва престижни, за това време, награди за работническия си труд. Една от най-значителните, между които, е орден “Червено знаме на труда”.
Трантеев Б. Четиридесет години под земята, 2005, 2
Трантеева М. Спомени, 2007 г.
                                                                                                     

  Б. Трантеев


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Важно е мнението Ви!