СЕДЛАРКАТА

СЕДЛАРКАТА

Боян Трантеев

Пещерата Седларката се намира на 4 км югозападно от с. Садовец в местността “Езерото”. В пролома на река Садовска под скалния мост Седларката, в основата на венеца се откроява двуотворния и долен вход. До неотдавна той е служил за селска мандра, откъдето идва и второто име на пещерата-Мандрата.

На платото поройните води са издълбали слабо изразена и плитка долинка. На дъното и тече малко поточе, което се губи на десетина метра пред горния вход на пещерата. От пещообразния отвор започва невисока суха галерия, чийто под е осеян с ръбест чакъл и настлан с глина. След десетина метра галерията се разклонява на две. Вдясно водата си е проправила път в дълбочина. От разклонението напред извива суха глинеста галерия. Изследователят трябва да преодолее един четириметров праг и попада в къса, тясна и висока наклонена галерия. След няколко метра, тя като че свършва, но между вкаменения водопад и свода може макар и трудно да се провре и преодолявайки малък праг да излезе в една къса галерия. Не след дълго тя ще го изведе на долния етаж на пещерата.

В сухата част на пещерата образуванията се срещат рядко. Сталагмитите и сталактитите са къси, с кафяв цвят. Тук-там по пода се срещат сухи синтрови езерца. По свода на галерията има комини, запълнени с глина и камъни. В дясно пропастта не е дълбока-7,20 м.

От дъното и попадаме в широка и кална галерия. Негативните форми по пода са пълни с вода. След около 200 м. на пътя на прониквача се изпречва малък праг. След него галерията е сравнително суха. Още 200 метра и от сифон, намиращ се в къса галерия излиза поток, който преминава през останалата част от пещерата, за да се влее в река Садовска.

Първата цялостна, макар и неточна карта, която открихме в Главната картотека на българските пещери при БФПД е съставена от пещерняци от туристическо дружество “Иван Вазов”-София, през 1971 г. През 1982 г. имайки предвиди допуснатите груби грешки в картата, пещерен клуб “Хеликтит”-София прекартира пещерата и бе направено ново описание.

Пещерата “Седларката” е образувана в горнокредни (мастрихтски) варовици на сенона. Белите дебелослойни варовици всред които се намира пещерата образуват Марковата антиклинала. Тяхната мощност е 30-40 м. В тектонско отношение районът на с. Садовец се характеризира със съвсем незначителен наклон на пластовете едва 2-3 %. Той принадлежи към югозападния край на Мизийската плоча.

Образуването на пещерата е станало преди края на терциера. Под въздействието на епирогенни движения скалната маса е била надробена от пукнатини с посоки северозапад-югоизток и югозапад-североизток, които са почти перпендикулярни помежду си. Образуваните брахиклазни пукнатини са били разширени от действието на речните и валежни води. По силата на гравитацията водните потоци са се вдълбавали все по-дълбоко и са напуснали сухия етаж, едва когато местния ерозионен базис е слязъл по-ниско от входа на пещерата. Етажното разположение на галериите се дължи на неколкократното прекъсване на тектонския покой през квартернера. Сегашното състояние на релефа и подземната хидрографска мрежа в района говори за относителен покой.

Днес подземните води в пещерата се движат по-ниско от периодично сухите горни части. Сигурна, но непроследена е връзката между губилището на горния вход и реката протичаща в крайните части на пещерата. При поройни дъждове, когато губилището не може да поеме огромното количество вода, потокът тръгва по стария си път. Свързва се с подземната река и влива водите си в река Садовска. Садовската река принадлежи към хидрографската мрежа на река Вит.

Образуването на пещерата е започнало в края на терциера. Възрастта на пещерата Седларката може да бъде определена на около два милиона години.

По главната си ос, между двата входа, Седларката е дълга 880 м, а общата дължина на галериите е 1071 м. Средната широчина на галериите е 3,24 м, а средната височина е 3,43 м. Площта на пещерата е 3470 м ² , а площта на карстовия масив зает от пещерата е 73 158 м ² . Обемът на пещерата е 9284 м ³, като коефициента на напречното сечение е 0,78. Коефициентът на Корбел е 0,95. Това са само част от морфометрическите показатели, които биха причислили пещерата в една от генетичните групи и могат да послужат за анализ на условията за нейното образуване.

Постоянни климатични наблюдения в пещерата Седларката не са провеждани, което не дава възможност да изясним нейният микроклимат.

Биологичните наблюдения също не са системни. Досега събраният материал принадлежи към троглоксенната и троглофилна фауна. Определени са два вида бръмбари-единият троглоксен Trechus guadristriatus от разред Coleoptera, а другият троглофил Qedinus mesomelinus skoraszewskui от семейство Staphylinidae. Събрани са и две стоножки от семейство Diplopoda-Trachysphaera costata и Nopoinlus venustus.

Богатият на пещери и карстови явления малък пролом на р. Садовска е интересен не само за изследователите на подземния свят, но и за любителите на родната природа.

© Трантеев Б, Седларката, Българска спелеология, кн. 3, 1991, с. 15-17;

Картата на пещерата е съставена през 1982г. от членовете на пещерен клуб “Хеликтит”: Б. Трантеев-гл. картировач, В. Мустаков, М. Соколов, Р. Чупева, Л. Иванов.

ЦЪРКВАТА “ СВ . ГЕОРГИ “ В КРЕМИКОВСКИЯ МАНАСТИР


Владимира Трантеева-Митева
Изследователите на Кремиковския манастир и неговата църква защитават различни мнения за народностната принадлежност, произхода на ктитора, етапите на изграждане на храма и авторите на стенописите.
По време на археологическите проучвания през 1973 г. не са били открити следи от основите на по-ранна църква под тази, от края на 15 в. Вероятно върху оцелелите стени, след разрушенията през 1382 г., е била възобновена църквата в 1493 г. От триредовия ктиторски надпис става известно, че възстановявянeто на църквата е направено със средства на софийския болярин Радивой, в памет на децата му – Тодор и Драган.
Църквата е еднокорабна, едноапсидна. Планът и във форма на издължен правоъгълник, включва засводен наос и притвор, обединени от общ двускатен покрив. След археологически проучвания е установено, че притворът е бил по-дълъг от днес съществуващия. В началото на 17 в. от запад е бил прибавен нов втори притвор. Градежът на наоса напомня т. нар. клетъчен градеж-ломени камъни заградени с квадратни тухли. Тухли, като строителен материал са употребени и в изравнителните пояси на северната стена . Първоначално сводът е бил каменен, а в петите му са били вградени дървени сантрачи. Притворът на първоначалната църква е бил по-висок от наоса и покрит с двускатен покрив. Църквата и притвора са изградени неедновременно, за което говорят двата пласта мазилка под стенописите .
Вторият притвор, изписан според втория ктиторски надпис през 1611 г., е разрушен при изграждането на новата манастирска църква в началото на 20 в. По-късно са пробити прозорци върху южната стена в наоса и притвора. Късно е оформен и певника, нарушил дясната половина на декоративната ниша с изображението на св. Георги в наоса.
От стените в наоса са запазени само отделни фигури на прави светци: Меркурий, Теодор Тирон и Теодор Стратилат. В края на северната стена е представена композицията Дейсис. На южната стена в плоскодънна ниша, близо до олтарното пространство е изписан образът на св. Георги, а на западната стена до входната врата този на архангел Михаил. Северно от входа на наоса са представени св.Константин и св. Елена.
Декоративната система на църквата е единна по отношение на заложената в живописния ансамбъл идейна програма. Стенописите от наоса и притвора са дело на четирима майстори, вероятно принадлежащи към един зографски екип .
Живописта от този късносредновековен паметник е дело на една живописна школа от втората половина на 15 в. Стенописите от старата манастирска църква са обявени за паметник на изобразителното изкуство от национално значени.
Кремиковският манастир е възникнал в непосредствена близост до средновековно селище и крепост, функционирали в периода 12-16 в.
Манастирската църква е централен композиционен елемент около който в периода 18-19 в. е изградена полусключена жилищна застройка със стопанска част. В южното едноетажно крило, в старата трапезария е запазена, в каменната стена, ниша със заострена арка с образ на светец от края на 17 и началото на 18 в. Старото огнище е било в центъра на магерницата. В югозападната част, в жилищното крило с чардак са стайте за гости .
Археологически проучвания от Музея за история на София са извършени през 1987 г. Разкрити са 4 гроба, в наоса на църквата, принадлежащи на деца между 3 и 9 години. Вероятно два от тях са на децата на ктитора Радивой починали през август 1493 г., може би вследствие на чумна епидемия в София и Софийско. Освен фрагменти от тухли в гробовете са намерени три средновековни обеци, едната от който сребърна, а другите медни .
Консервационно-реставрацонните работи в църквата и по стенописите са извършвани през 1987 г. от НИПК–район София и през 2001 - 2002 г. от ,,Реставрация‘’ ЕАД , със средства отпуснати от Министерство на културата.
Литература
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007 и посочената там литература.
*Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.

РОТОНДАТА “ СВ . ГЕОРГИ “

По времето на султан Селим I (1512 – 1520 г.) църквата е била преустроена в джамия. Минарето е било изградено в югозападната част. Около сградата е бил изграден навес, а източно от нея - духовно училище. Сведения за нея намираме в съчиненията на пътешественика Стефан Герлах (1538 г. и 1578 г.). Евлия Челеби я описва, като “Гюл джамия” в съчинението си “ Из българските земи през средата на XVII в.” и напомня, че е била църква. След Освобождението е използвана от гимнастическо дружество “Балкански сокол”, а по-късно за склад на Върховния медицински съвет. Изоставена е в 1890 г. От 1893 г. до януари 1898 г. в нея се съхранява тялото на княз Александър Батенберг до пренасянето му в мавзолея. Преправките и преустройства от османския период са отстранени. До 1915 г. служи за църква.

Първите археологически разкопки започват през 1915 г. под ръководството на проф. Б. Филов и арх. Ал. Рашенов. Изследванията продължават до 1932 г. Изяснен е планът само на централното помещение (ротонда) и хипокауста под него. Направено е описание на стенописите в ротондата и надписите към тях. Богдан Филов допуска, че централното помещение (ротондата) е било горещо помещение на римска баня. Другите помещения, в двора и, са останали неразкрити. Целият първоначален комплекс според него бил построен през II в. или началото на III в.

Изследванията продължават в ротондата и околното и пространство през 1939-1940 г. под научното ръководство на арх. П. Карасимеонов. Извършена е частична реставрация и консервация на тухлената зидария на ротондата.

Петър Карасимеонов разкрива и изяснява по-пълно системата на хипокауста под сградата. Той определя сградата като църква. Датира я от VII-VIII в. или IX в. Според Б. Филов първоначално построената сграда е римска баня. По-късно това мнение споделя и арх. Ст. Бояджиев.

Църквата “Св. Георги”, като архитектурен комплекс, се състои от няколко отделения, групирани около централната кръгла зала. От запад на изток около ротондата са били изградени осем помещения.

Кръглата по план централна зала, върху квадратна основа, има по една полукръгла ниша в ъглите на квадрата. Съществува една правоъгълна по план ниша в източната страна. Полукръглите ниши в ъглите увеличават вътрешното пространство и улесняват прехода от квадратната основа към вътрешната кръгла форма. Вътрешното пространство на ротондата е покрито с купол, започващ от горния край на ъгловите ниши. От горния край на нишите се очертава кръгло пространство, от което нагоре започва и извивката на купола. Той се състои от две части, с два различни радиуса. Всички помещения на комплекса с изключение на ротондата са били засводени с полуцилиндрични ,масивни, тухлени сводове.

Археологическите проучвания продължават и през 1948-1949 г. През 50-те години XX век (1952 – 1955 г.) започват спасителни, археологически разкопки във връзка с реконструкцията на центъра на града и строежа на днешния хотел “Шератон” (“Балкан”). Разкрити са всички известни днес помещения от комплекса от екип на Археологическия институт в София. Тези изследвания са предприети с цел да се изясни предназначението на му , да се уточнят етапите и хронологията на неговото изграждане. Независимо от това първоначалното му предназначение, неговата архитектура и живопис продължават да предизвикват нови мнения и спорове.

Комплексът е бил изграден в началото на IV в., по времето на император Константин I Велики (306-337 г.), върху развалините на римски терми, построени при управлението на император Марк Аврелий-Каракала (211-217 г.). Той е построен като култова,старохристиянска сграда-мартирион. В последната четвърт на IV в. след извършени преустройства е превърната в кръщелня (баптистерий). В този си вид продължава съществуването си до хунското нашествие през 447 г., когато е разрушена. От края на V в. до IX-X в. просъществува като полусъборена църква. През средновековието кръглата зала (ротондата) и преддверието „Б” отново са били преустроени. Отстранен е хипокауста. Намалени са прозорците по големина. Централното помещение е покрито с живопис (ІX-XI в.). Така възобновената сграда функционира, като църква и до днес.

Консервационно-реставрационните работи започват в началото на 40-те години и продължават в периода 1974-1988 г. Завършена е реставрацията на купола и той е обшит с медна ламарина. Изградено е защитно покритие от стоманена конструкция, с покрив от медна ламарина, за защита на руините, около Ротондата. Извършена е частична реставрация на градежите в помещение „Е” и абсидата. Покрити са с “шапки” (обработени каменни плочи) външните зидове на комплекса.

От 1997 г. започва осъществяването на пилотен проект под ръководството на ст.н.с. д-р инж. П. Митанов (ОП “Стара София” със СИМ), със средства по програма Rafael към ЕС, Столична община и дарения от фирми. Проектът за реставрация на църквата е дело на арх. Стоян Янев, като проектант в Националния институт за паметници на културата-София. Изработени са: дървен, ажурен иконостас с иконите , декоративни врати, свещници, централен кръст, прозорци от алуминий с вентилация. С тези средства са извършени и други КРР: преработени са дървените подиуми, покривът е препокрит, поставени са охранителни решетки в притвора, укрепени и префугирани са оригиналните градежи, направена е фигурна паважна настилка в околното пространство и са сигнирани очертанията на западното предверие с плочи от червен пясъчник и павета. През 2004 г. е направена частична реконструкция на оригиналните градежи на помещенията.

Съществува мнение, че първоначалната живопис на купола е била унищожена в средата на VI в., когато са били разрушени и сградите около църквата.

Първият живописен слой е датиран в периода ІХ-ХІ в. Българската живопис е отнесена към втората половина на ХІVв. Реставрацията на стенописите в Ротондата започва през 1923-1924 г., когато те са укрепвани от специалисти от Археологически музей-София. Консервацията и реставрацията им продължава в периода 1960-1988 г. Профилактична реставрация на стенописите, като част от пилотния проект е извършена през 1997 -1998 г. Стенописите са бордирани и ретуширани, а мазилката е укрепена.

Църквата “Св. Георги”-Ротондата е обявена за паметник на културата от национално значение.

Владимира Трантеева-Митева

Литература

Алексиева Д., Ротондата “ Св . Георги “-днес и в литературата-В: Сердика – Средец – София , 3 , 1997 , с. 317 – 322;

Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007 и посочената там литература;

* Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи, предвидени в архитектурния проект и при оформяне на околното пространство, през периода 1998-2004г., е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.

Материалът се публикува със съкращения.

ДРАГАЛЕВСКИЯТ МАНАСТИР “ СВ . БОГОРОДИЦА ВИТОШКА “
Владимира Трантеева-Митева



Най-старото известно до днес сведение за манастира намираме във Витошката златопечатана грамота на цар Иван Шишман (1371-1393 г.). В нея се посочва, че манастирът “Пречиста богоматер Витошка” е ставропигиален и е основан от баща му цар Иван Александър около 1345 г. След османското нашествие манастирът запустява.
От седемредовия ктиторски надпис над входната врата научаваме, че храмът е бил обновен и изписан в 1476 г. В северозападния ъгъл на притвора се намира семейният портрет на ктитора Радослав Мавър. По време на османското господство манастира развива книжовна и просветителска дейност. Началото на книжовната традиция в манастира, поставя поп Никола с преписа на едно евангелие от 1469 г. През следващите два века той е средище на Софийската книжовна школа. Тук е написано Драгалевското евангелие (1469 г.), с посребрена и богато украсена обковка от 1648 г. От братя книжовници Данаил, Стоян и Владко през 1598 г. е съставен един илюстрован псалтир, който по-късно се съхранява в Иверския манастир на Света гора. Свидетелство, че в манастира е съществувало килийно училище откриваме в един датиран надпис от 1689 г.
По време на национално-освободителните борби манастирът става едно от средищата на борбата за Освобождение. Неговият игумен-йеромонах Генадий е знаменосец в четата на Ильо войвода и другар на В. Левски, от Първата българска легия. На него е възложена куриерската дейност на Софийския таен революционен комитет. След залавянето на Димитър Общи през 1872 г. отец Генадий заминава за Сърбия. Новият игумен на манастира-дякон Игнатий Рилски (1873 г.) възстановява тайния революционен комитет в София.
Църквата на манастира е еднокорабна, засводена с полуцилиндричен свод. Наосът е правоъгълен по план. Абсидата е полукръгла, а в олтарната част са оформени пастофории. Притворът е също с правоъгълен план и с две прозорчета на южната стена, които са преправяни и зазидани.
Около 1818 г. към северната фасада на църквата е била прибавена тясна постройка (параклис) с правоъгълен план, обновена в 1915 г. По същото време са били подбивани с бетон основите от северната и южната страна. В източната страна на пристройката е бил оформен олтар. В северната стена на наоса на старата църква е бил пробит голям засводен отвор за връзка с пристройката. През засводения отвор е преминавала и обща олтарна преграда. На северната част на пристройката е имало два прозореца, а входът е бил от запад.
През 1932 г. са съборени старите и изградени нови манастирски сгради. По същото време на мястото на параклиса, към северната стена на църквата е изградена нова еднокорабна култова сграда. Тя е с полукръгла по план абсида и два входа-от север и от запад. Комплексът от две църкви е обединен, не само от общ покрив, но и от изградения открит нартекс от северната и западната страна.
Стенописите в притвора на старата църква принадлежат към един запазен живописен слой от XV в. От тях интерес представлява обширният иконографски сюжет-Страшният съд. Под сцените на Страшния съд на западната и северната стена са образите на ктитора Радослав Мавър, на жена му Вида и синовете му – Страхия и Никола Граматик. В люнета на западната стена е патронажния образ на Богородица и отрока Христос, носен от ангели. Декоративният ансамбъл завършва в полуцилиндричния свод с бюстовете на пророците в надлъжни фризове и медальони на Христос Пантократор и Богородица Оранта в зенита.
В кораба са запазени множество фрагменти от стенописите от 1476 г. В най-ниската част на свода от изток към запад е разположен пояс на големите Христови празници, а под тях сцени от Христовите страдания. Стенописите от XV в. в предверието и част от тези в наоса са едни от първите опити да се продължи традицията на Търновската живописна школа от XIV в.
В края на XV и началото на XVI в. е изписана отново западната фасада на старата църква, със средства дарени от ктитора Краислав. В люнета над входа е патронажният образ на Богородица на престол с младенеца. В сегментите ограничени от контурните ленти са архангелите Михаил и Гавраил. На западната фасада са и житийните сцени на тримата светци-конници: св. Димитър, св. Меркурий и св. Георги.
В края на XVI в. и началото на XVII в., част от стенописите от XV в. са покрити от нови изображения. В северната олтарна ниша е отбелязан трети живописен слой от края на XVI в. и началото на XVII в. На северната външна стена на старата църква до 1925 г. са били съхранени образите на монаси-аскети и светци -отшелници, изписани около XVII в. със средства на ктитора Калист.
Църквата е обявена през 1927г. за народна старина, паметник от национално значение-1955г. и декларирана като художествен паметник-1980г.

* Материалът се публикува със съкращения.
* Супервайзер при изпълнение на консервационно-реставрационните работи, извършвани в старата църква през 1999-2000г., със средства осигурени от Министерство на културата, е арх. техн. Боян Трантеев.
ЛИТЕРАТУРА:
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община, СИМ, 2007г. и посочената там литература.

Развитие на шрифта в римските военни дипломи
намерени в България от І-ІІІ век от н. е.

Боян Трантеев

Езиковото и текстово изследване на римските военни дипломи, намерени в България, от периода І-ІІІ в., е предмет на епиграфиката. Тяхната правилна интерпретация е пряко свързана с точността на разчитането на буквените знаци, изписани върху плочките им.
Шрифтът използван при изписването на изследваните в тази публикация епиграфски паметници има своя история, развитие, естетически и практико-технически проблеми. Целта е да изясни тяхната същност и да се разкрие влиянието им за настъпилите многообразни преоформяния на буквените елементи и буквите като цяло.
В настоящата публикация е проследен пътят за развитието на шрифта, използван през І-ІІІв. в римските военни дипломи. Стремежът е с помощта на избрани образци от територията на България, да се илюстрират начините на изписване на формообразуващите елементи на буквите, по-важните етапи на тяхното изменение през вековете, под влияние на различни фактори: използваният инструмент, материалът върху който се пише, ограниченото време за изсичане на текста върху дипломните плочки, историческите закономерности и естетическите изисквания на времето. Това е осъществено с помощта на създадена методика, приложима за изследваните обекти.
Понеже разглежданата методика е специфична и е свързана със зрителни възприятия, а в историческото и теоритично изложение се говори за конкретни шрифтови форми е съставена сравнителна таблица от подбрани образци, от І-ІІІ в., с помощта на която се извършва анализът на отделните букви (табл.№4).
Изследването не би могло да изчерпи изцяло проблема за развитието на шрифта в дипломите през периода, но в него е достигнато до някои резултати, обясняващи законите на шрифта и функционалното изграждане на буквите при изписването на латинската азбука.
Някои наблюдения върху пространственото решение на изписваната площ, смяна в техниката на изсичане при вътрешните и външните страни на дипломните плочки, както и отсъствието на дадени елементи от буквите са отбелязани в публикациите на Д. Стоянова, С. Машов и В. Герасимова.
Римската империя обединявала огромни територии, включително днешните български земи, владеела различни народи, променила облика им. Наложената със сила власт трябвало да се поддържа с добре организирана и обучена армия.
Необходимостта от попълването на римската войска, с нови сили, наложила приемането на закони още по времето на римската република. В резултат на гражданските войни, през 90г. пр. н.е. бил гласуван закон (Lex Julia), с който се предлагало римско гражданство на федератите срещу военна служба. По време на управлението на Октавиан Август (16.І.27г.пр.н.е-19.VІІІ.14г.н.е.), в римската войска се приемали, по изключение и освободени роби. В замяна на военна служба в помощните войски, войниците получавали ограничени права, съобразно своя граждански статус-федерати, соции и провинциалии.
След изтичане на срока на военната служба, на почетно уволнените войници, били връчвани военни дипломи. Тогава те получавали някои права на римски граждани. Придобивали правото на законен брак с жени от неримски произход. Тези от тях, който не са имали правата на римски граждани, получавали римско гражданство и правото на законен брак.
Текстът на императорския указ, в който са изброени имената на войниците, е бил издълбаван върху бронзови плочки. Плочките са били закрепвани на стените на Държавния архив, на храма на Минерва или на жертвеника на Юлиевия род в Капитолия. Преписи от тези постановления са били изпращани във войсковите части и били връчвани на всеки един войник поотделно. Върху бронзовите плочки са изброявани имената на уволнените войници, а в дипломите е изписано само името на този, за когото е предназначен преписът.
Дипломите са съставени от две бронзови, дълги 13-21 см, широки 6-10 см и дебели 0.4-0.1 см. Всяка е имала в надлъжния си край две дупки за халки, свързващи плочките, като диптихон. През две дупки в средата на плочките е минавала тройна, усукана, бронзова тел, която е затваряла дипломата. Преписът на императорското постановление е изсичан по вътрешните стени на взаимно покриващите се плочки. Редовете от вътрешните страни са били разположени по дължина. За да не се отваря дипломата, текстът е повтарян и на външната страна на първата плочка. На нея редовете са разположени по широчина. Верността на преписа бил удостоверяван от седем свидетели с техните имена и печати, изсичани надлъжно по външната страна на втората плочка. Съхраняването на печатите, разположени в средата на плочките, било осигурявано от бронзови пръчици, прикрепвани отстрани на двете и средните дупки с олово.
При изследването на шрифта, с който са написани римските военни дипломи са използвани седем военни дипломи от І-ІІІ в. Дипломите от Мароко (№3) и от Унгария (№4) са включени в изследването за сравнение.
Четири от тях са избрани от т. нар. Corpus inscriptionum latinarum, vol. ХVІ, 1936:
№ 1. №158/ 80 г. от с. Каменово, Разградска област, съхранява се в Регионалния исторически музей
№ 2 № 35/ 88 г., от с. Мухово, Софийска област
№ 3 № 159/ 88 г. от Кралство Мароко,
№ 4. №179/ 148 г. от Унгария
Дипломите с № 5, №6 и № 7 са публикувани в списание „Археология” по различно време:
№ 5 от Nicopolis ad Istrum, от 162 г., съхранява се в Археологическия музей, София
№6 от с. Сухаче, Плевенска област от 236 г., съхранява се в Регионалния исторически музей гр. Враца
№ 7 от с. Лешко, Благоевградска област от 224 г., съхранява се в Регионалния исторически музей гр. Благоевград
Дипломата от с. Мухово (№ 2) е обнародвана за първи път от Иван Велков, а по-късно разчетена и коментирана от Д. Дечев.
Най-древните паметници на латинската писменост датират от VІ в. пр. н. е. Те представляват кратки надписи върху предмети от камък, метал и керамика. До ІV в. пр. н. е. посоката на писане още не била установена. Писането от ляво на дясно се наложило едва в края на ІІІ в. пр. н. е. В стария език се пишело само с главни букви. Писането било слято, думите не са били отделяни една от друга (scriptio continua). Рядко триъгълни точки отделят някои съкратени думи. Буквата К се среща в гръцката дума kalendae, календи, първото име на всеки месец, личното име Kaeso и някои други. С знака V са се означавали гласната U и съгласната V. Буквите Y и Z навлизат в латинската азбука през І в. пр. н. е. за гръцки заемки. Това обяснява отсъствието на буквите U и К и рядкото присъствие на Y и Z в изследваните дипломи.
Изборът на височината на шрифта е определян от площта, върху което ще се изписва или изсича текста и от неговото предназначение. Височината на буквите в дипломите са около 3-6 мм. За целта на изследването дипломите бяха увеличени. Увеличените букви са събрани в сравнителна таблица (№ 4). Във вертикалните колони са събрани буквени знаци от една диплома, а хоризонтално може да се проследи развитието им през разглеждания период. Всяка буква от хоризонталните редове, при изследването, е посочена с долен индекс, съобразно мястото си в тях. Последователността на изсичане на отделните елементи на буквите е илюстрирана в таблица №3.
Изследването на конструкцията и елементите на буквите налага да разгледаме тяхното развитие по групи, съобразно елементите, от които са съставени.
Буквите от латинската азбука, с шрифта с който са изсечени дипломните плочки, са съставени от съчетания на геометрични елементи: прави линии (хоризонтални, вертикални и наклонени) и части от овал.
Главните букви, с които са написани военните дипломи се разделят на: нормални, широки и тесни. Към последните се отнася Буквата І. Широчината на буквата М, винаги е равна или се доближава до нейната височина.
Първа група букви
Буквите от първа група – Е, Н, І, Т, L и F се състоят от съчетания на главни вертикални и хоризонтални греди. В буквите Е, Н и F, хоризонтални греди разделят вертикалните на две части.
Втора група букви
Буквите от втора група N, Z и Y се състоят от вертикални, хоризонтални и наклонени греди.
Трета група букви
Към третата група букви се отнасят буквите A, М, V и X състоящи се наклонени основни греди под определен ъгъл.

Четвърта група букви
Буквите от четвърта група O, Q, C, G и D са построени на основата на буквата О.
Пета група букви
Буквите B,P, R и S се състоят от вертикални греди и части от овала.

Развитие на шрифта от І-ІІІ век, по групи букви
Първа група
Е – В дипломите от Унгария (№4) и България (№5,6 и 7) се вижда, по-често, излизане в ляво на продължение на горната хоризонтална греда (Е-11,12, 16, 18, 20). Тя по правило се изписва след вертикалната греда (виж табл. №3). Наблюдава се наклон, на долните греди-надолу и на горните греди-нагоре, по вътрешните страни на диплома №4, от ІІ век (Е-13-15 ). В дипломите №4 и №6 от ІІ-ІІІ век, горната и долна греди са наклонени надолу (Е-12, 19). Тези явления се дължат на наклона на изписващия инструмент спрямо изписвана площ, скоростта и посоката на писане. Рядко се забелязват устойчиво изсечени букви (Е-6,16,17,20).
F - През І век е с наклонена вертикална греда, същото се забелязва и в диплома № 3 от 88 г. В по-късните дипломи вертикалната греда постепенно се изправя. През ІІ век забелязваме F (F-4 ) с горна хоризонтална греда, като дъга. В дипломите от Унгария и от България от ІІ-ІІІ век (№,4,5,6, и №7) личи оформянето на серифи, от продължението на горната хоризонтална греда и на основната шрифтова линия.
Н –В диплома №2 от края на І век е с наклонена ос и оформени разнопосочни, наклонени надолу и надясно серифи, оформени в двата края вертикалните греди (Н-3). Това е свързано, отново, с наклона на изписващия инструмент и посоката на писане. През ІІ век в диплома № 4, се забелязва стремеж към устойчивост, хоризонталната греда буквата е изписвана под средата на височината на реда ( Н-5,6,8). Буквите във всички изследвани дипломи са със серифи.
Т – През целия изследван период хоризонталната греда често е под наклон, надясно и надолу (Т-2,10,11,16-19). Вертикалната греда на някои букви в дипломата от Унгария (№4) е наклонена надясно(Т-10,11). В дипломи №2, №3 и по вътрешната страна на плочките на диплома № 4, се изписва само половината част от горната хоризонтална греда, което я прави трудна за разпознаване (Т-5,8,12,13 ). Наклоните на вертикалните и хоризонтални греди, изписването на част от хоризонталната греда можем да обясним с наклона на инструмента, посоката на писане и последователността на изписване .
L – Почти всички от образците са изсечени с изправени вертикални греди и са добре построени. Хоризонталните греди в дипломи №2,4,6 и 7 са наклонени. Значителна част от буквите са представени, като основни форми, без серифи (L-1-7,10,11-14,17,19) В редки случай, през разглеждания период, се забелязва оформянето на серифи на хоризонталната греда и в горния край на вертикалните греди (L-8,9,15,16,18,20). В дипломите №2 от с. Мухово (L-7,8), №4 от Унгария (L-13,14,15,16), №6 от с. Сухаче (L-18,19) и №7 от с. Лешко се наблюдава наклон на хоризонталната греда от ляво на дясно, съобразно посоката на изписване.
І – В повечето случай са поставяни серифи в горния и долния край на гредата (І-1-3,5,6-15,17). Рядко вертикалната греда е наклонена (І-,5,6,10) или изкривена (І-12,13).
Втора група
N – Рядко буквите са наклонени и без оформени серифи, както това се наблюдава само в диплома №2 от с. Мухово (N- 3,4). В останалите случай в двата края на вертикалните греди са оформени серифи. През ІІ-ІІІ в., наклонената греда е по-дебела (N- 7,8,11,12,13,14).
Z – Рядко срещана буква в изследваните дипломи. Нейната основна форма се среща само в диплома № 4 от Унгария (Z-1,2).
Υ – По правило, първо е изписвана горната лява наклонена греда. След нея горната дясна наклонена греда и накрая вертикалната греда. В изследваните дипломи, буквата се среща само в тази от с. Мухово. Наклонените греди са небрежно оформени с по две дъги (Υ-2,3)


Трета група
А – Значителни част от буквите, през периода, са наклонени наляво (А-4,5,6,7,10,12,13,14,15,16,17). Често се срещат букви, изсечени с две нееднакви по дължина греди (А-1,4,7,8,10,12,13,15). Хоризонталната греда се доближава към горната линия на средното поле или е значително под нея (А-1,7,10,1114,17). Характерната липса в шрифта, на хоризонталната греда, се забелязва в диплома №2 от с. Мухово, от края на І век (А-3,4,5,6) и диплома №6 от с. Сухаче (А-16). Рядко буквите са устойчиво са изписани (А-2). В повечето случаи са изписвани серифи в горния и долни краища на гредите.
М- През целия изследван период, І-ІІІ век, двойките наклонени греди сключват помежду си различен ъгъл (М-1,6,7,10,12,13,15). В дипломите №3 от Мароко и№4 от Унгария, върховете на наклонените греди не достигат до горната линия на реда (М-6,7,10,). В периода І-ІІІ в. рядко се срещат букви без оформени серифи (М-5,). В дипломите от І-ІІІ век, в някои случаи са оформени серифи, в долния и горния край на гредите (М- 2,910,11,1213,15,16).
V – В дипломи №2, № 3, №6 и №7, често срещаме букви с две нееднакви по дължина греди. (V-3,4,5,6,8,16,17). През целия разглеждан период се забелязва оформянето на серифи в краищата на наклонените греди (V-1-8,10,12-17).
Х – През разглеждания период значителна част от буквите имат наклон наляво, по посоката на изписване (Х-1,6,8,10,11,12). Рядко се срещат пропорционално и устойчиво построени букви (Х-9). Пресечната точка на двете наклонени греди, често, се доближава към горната линия на средното поле (Х-1, 3-5,), а в дипломите от ІІ-ІІІ в. е значително под геометричната среда (Х-7, 8,10,11,12).
Четвърта група
О – Буквите в дипломите от І век имат наклон на вертикалната ос близо и над 450 (О-1-5). През целия изследван период, І-ІІІв., очите на буквите имат характерното бадемовидно око, оформено от две свързани дъги. Наклонът на вертикалната ос, при по-късните форми постепенно намалява и през от ІІІ век тя е почти перпендикулярна на основната шрифтова линия (О-18-20). По вътрешните страни на дипломите от І и средата на ІІ век, очите са оформяни от две несключени дъги (О-3,4,13,14,15). Този начин на оформяне е характерен за дипломата от Унгария.
Q – Произлизаща от буквата О. През периода, тя е с око оформено от две сключени дъги. Наклонът на вертикалната ос, в повечето случаи, през І-ІІ в., се запазва (Q-1,2,4-8). През І-ІІІ век, в много случай, вертикалната и ос, е почти перпендикулярна на основната шрифтова линия (Q-3,5,6,10,11,12). Опашката и, през периода, често преминава долната компенсационна оптическа линия (Q-1,3,4-8,10,12). Понякога тя е силно извита (Q-3,4,5,12), а в периода І-ІІ век силно издължена (Q-1,2,4,6,7,8,10).
С – Окото на буквата има същото развитие като буквите О и Q. От разглежданите дипломи само в тази от Унгария, е направен опит, гръбнакът започне да оформя класическата си форма (С-12-14). Окото на повечето букви, обаче се доближава до кръглата форма (С-1-11,15,16,18). По вътрешните страни на плочките, рядко е изписвана като основна форма, с наклонени от ляво на дясно хоризонтални греди (С-17).
G – В края на І век се изписва с изкривен, в горната си част, гръбнак, неправилно оформено око и наклонена ос (G-2,3). В диплома № 4, скоростта на изсичане е довела до оформянето на трудно разчитаем знак (G-7, 8, 9).
D – В края на І век рядко се наблюдава силен наклон на вертикалната греда (D-6). В два случая, при бързото изсичане, не са затворени очите на буквите (D-3,13). По същата причина, в почти във всички изследвани дипломи, в горната част на вертикалната греда, от продължението на овала се оформят серифи (D-2-5,6,7,10-12,14,15).
Пета група
В - Обикновено състояща се от две полуокръжности прикрепени за отвесна греда. Срещат се пропорционално построени букви почти през целия период (В-1,7,10,17,). От края на І век, все по-често има стремеж към оформяне на серифи, като продължение на горната полуокръжност. В някои от буквите, двете полуокръжности са с еднаква големина на окото (В-11,15). Отвесната греда в повечето случаи е перпендикулярна на основната шрифтова линия.
Р – Някои от буквите са изсечени устойчиво и пропорционално построени (Р-1,2,3,7,8,17,18). Оформянето на окото, в останалите случаи, започва от геометричната среда нагоре. Отвесната греда, през периода, най-често е перпендикулярна на основната шрифтова линия По вътрешните страни на дипломите някои букви са с незатворено око (Р-12,14,15). Серифите се оформят в долния краища на отвесната греда или като продължение на горната част на окото.
R – През І-ІІ век, отделни букви са сравнително добре пропорционирани и със правилно оформено око (R-1,4,6,12). По вътрешните страни са изписани и букви с незатворени очи (R-13,16). Наклонената им греда е изсечена над основната шрифтова линия.
S – В някои случай горното око е по-малко и се доближава до по-късното изписване от ІV в. (S-8,12,13,17). Понякога очите са еднакви по големина (S-3,4,5,6,16).
В някои от буквите, изсичани още от Ів., се наблюдава характерният наклон на шрифта (F,N,V,X и S). Специфичният значителен наклон на вертикалните оси, при О се запазва през І-ІІІв., а при производната и Q, се запазва във времето І-ІІв. Буквите C и S са непропорционално построени и със закръглени или изкривени гръбнаци. Пропорциите при изграждане на значителна част от буквите B, P и R също са нарушени. Наблюдават се наклони на хоризонталните греди, надолу и надясно при буквите Е,Т и L през целия период. Това е свързано с наклона на гравьорската игла, спрямо изписвана площ, скоростта, посоката-отляво надясно и последователността на изсичане на съставните части на буквите. Бързината на изсичане се отразила и върху завършеността на съставните части на буквите. Някои от тях са изсечени с незатворени очи. Това явление се наблюдава, предимно по вътрешните страни на дипломните плочки, при буквите O, D, P, R и B.
По външните страни на плочките на дипломите, някои букви са изсичани с тънки и дебели греди и тънки и по-широки части от тях– A, D, L, M, N, O, P, Q, R, S и X. По-дебелите греди и части са изсичани с по-голям натиск и завъртане на иглата. Изменението на ъгъла, който гравьорския инструмент сключва с изсичаната повърхност, силата на натиска и скоростта на изсичане, водят до безстилие по вътрешните страни на дипломите. Тук повечето букви са изсичани с тяхната основна форма. В някои случаи липсват техни основни елементи и буквите трудно могат да бъдат разпознати.
Завършен и естетически вид, отделните букви придобиват с изсичането на серифи. Те са оформяни: като продължение на горната хоризонтална греда E F,P и R, в горните, долните или в двата края на вертикалните греди, близо до шрифтовата линия-I, F, H, N, P, R, L и T, в двата края на наклонените греди-A, M, V и X, в единия или в двата края на извивките-C и S. Серифите са небрежно завършвани с по-тънката част на гравьорската игла. Често получилата се триъгълна, едностранна форма следва посоката на изсичане. Това можем да обясним, като с неголямата височина на шрифта, средно 0,45 см, така и със скоростта на изсичане.
Външни страни на правоъгълните плочки са рамкирани с по две успоредни линии. С рамките е придадена завършеност на графичния материал. Това подсказва стремеж към предварително премерване на текста и определяне височината на буквите и междуредията. Обикновено шрифтът се нанася между две успоредни линии определящи височината на буквите. Предварителната подготовка на плочките влияе върху качеството на изсичания шрифт и скоростта на изпълнение. Върху изследваните дипломи личат следи от спомагателна хоризонтални линии за подреждане на редовете. Редовете на текста не започват и не завършват на една линия, поради което не съдържат еднакъв брой букви. Излизащите извън очертаното поле знаци са с по-малки размери-дипломи № 5, №6 и №7 .
С букви с по-голяма височина се изсичат имената на притежателя на дипломата (прим. диплома №6-редове 16,17 и 18). Това е свързано с начина на приготвяне на военните дипломи, както и формулите, които определят техния текст. Веднага след издаването на императорският указ е започвало изсичането му върху плочките на дипломите. По-късно са се попълвали датата, името на притежателя и пр.
По външните страни на дипломите от І век, в редовете се забелязват сравнително малки отклонения от хоризонтала. По вътрешните страни, редовете се изкривяват около отворите в средата на плочките. През ІІІ век, дори по външните страни на плочките, се наблюдават различни по височина междуредия и изкривени дъговидно редове около средните отвори. Междубуквените разстояния се запазват дотолкова, доколкото това е възможно да се постигне на око за външните плочки. По вътрешните страни на дипломите от І в. междубуквените разстояния се запазват. През ІІ-ІІІ век междубуквените разстояния са неравномерни.
При изсичане на текста в римските военни дипломи е избран шрифта капиталис рустика (capitalis rustica). Избран е икономичен, тесен по форма шрифт. Високите му и свити букви дават възможност да се събере повече текст и да се пести материалът от който са изработвани дипломите-бронзови плочки.
Късият срок за изработване на дипломите и височините на буквените редове, определени от размера на изсичаната площ, са оказали своето влияние върху устойчивостта на буквите и стремежа към пропорционалното им построяване. Изсичан с гравьорска игла, шрифтът е оформян бързо и небрежно. Скоростта на изсичане се отразила върху завършеността на буквите и украсяването със серифи. Стремежът при изсичането на текста с капиталис рустика е да спазят някои правила на шрифтовия ред. По външните страни на дипломните плочки са запазени индивидуалните, основни характерни особености на всяка буква и постигната известна завършеност на формите. По вътрешните страни се забелязва простота при изсичане на формите и отсъствието на излишни елементи.
Общата композиция е решена с избора на шрифта, определяне на неговата големина и разположението на текста. Впечатление от написаната площ е неспокойно, грубо-оттам и името му-селски груб. Четенето е напрегнато. Стремежът на буквите да излязат под и над шрифтовата линия е очебиен. Бързото изсичане с иглата, поставена под ъгъл е издърпвало надолу и надясно хоризонталните греди.
Майсторите-гравьори изсекли текстовете върху бронзовите плочки явно са владеели основните похвати на изсичане. Вероятно майстори-гравьори са изсичали текста по външните страни на плочките, а вътрешните са били дело на по-ниско квалифицирани техни колеги (прим. дипломата от с. Сохаче). Индивидуалният подбор на широчината на буквите, местата на свързване, дъгите, белите полета, придават на шрифтовете нещо специфично, лично. Изборът на конструкцията на шрифта и организацията на изписваната площ определят почерка на гравьора.
Капиталис рустика се появил около 50г. пр. н.е. Той е произлязъл като подражание на шрифта scriptura actuaria. Най-ранният запазен документ, написан с него, е от 45-54 г. Това е част от папирус намерен в египетската местност Оксиринхе. Шрифтът, употребяван за цели текстове от І в. пр. н. е. до VІ век, изглежда завършен, но небрежно оформен, макар и грижливо писан. Буквите станали ъгловати, по-тесни, набързо оформени и незадоволително построени. Наклона на перото постепенно намалявал и през V станал почти отвесен. От края на V в. нататък се чувствува влияние на унциала и полуунциала. През Х век се шрифтът се употребява, все още, в отделни страници, заглавия и цитати. Употребяван пестеливо, той оказва силно декоративно въздействие. От тази шрифтова форма се развил италиенът.
Бъдещите изследвания върху шрифта, с който са гравирани римските военни дипломи, трябва да обхванат всички запазени във фондовете на музеите образци, намерени на територията на България.

Литература
Стоянова Д, Римска военна диплома от с. Лешко -Археология, 1962, 4, с.52-54
Машов С, Римска военна диплома от с. Сохаче, Врачански окръг -Археология, 1971, 1, с.48-53
Герасимова-Томова В, Военна диплома от 162 г.-Археология, 1976, 1,с.50-53
Дечев Д, Военните дипломи у римляните - Прометей, 1937, 4, с.3-8
Георгиева Н,LΙNGUA LATINA, С, 1995
Йончев В, Шрифтът през вековете, С, 1964
Куцын Т, Начертание шрифтов, М, 1950
Poland F, Римската войска по време на империята-Прометей, 1939, 5, с. 16-19
Машкин Н, История древнего Рима, Л, 1950

Трантеев Б, Развитие на шрифта в римските военни дипломи намерени в България от І-ІІІ век от н. е., НБУ, 1996
Материалът се публикува със съкращения.

КУЛТОВ КОМПЛЕКС “ТОМБУЛ ДЖАМИЯ” В ГРАД ШУМЕН

Томбул джамия е построена от Халил Шериф паша през 1744 г. От южната и страна е построено медресе (висше духовно училище) с библиотека (китабхане), а от северната основно, мюсюлманско училище (мектеб). Трите обекта образуват голяма архитектурна композиция.  Изграждането на комплекса се отнася към класическия османски период от културното развитие на империята. Според някои изследователи джамията е късно отражение на стила “Ляле деври” (Период на лалетата).
Джамията се състои от един молитвен салон, с квадратна основа и входна аркада, с открита тераса. Минарето, като в повечето джамии, е разположено от дясната страна на входа и е с едно викало. То е високо 40 метра и профилирано във височина с канелури. Парапетът на викалото е орнаментиран. Долната част на балкона е със сталактитни форми. Шапката над куличката (петека) над викалото е с форма на висок заострен конус и облечен с олово, както и всички куполи в постройката. Входната аркада е с пет оси, затворена отстрани с оградните зидове на джамията. Тя е покрита с малки масивни куполи, носени от по четири масивни каменни колони.
Молитвеният салон е изграден върху квадратна основа.В привходната му част от двете страни има две симетрични стълби за харема, които е разположен в западната горна част на салона. Кръглата основа на сферичния купол лежи шестнадесетостенна призма, стъпваща върху тромпи. Естественото осветление, квадратният по форма салон, получава от прозорци, намиращи се стените му, но основно то идва от шестнадесетте прозорци в основата на купола.
В медресето студентите са изучавали основните догми на ислямската религия и нейният ритуал. Медресето е организирано около затворен квадратен двор. Дворът е ограден от три страни с приземните три крила на килиите на студентите. От четвъртата страна, той е залепен за южната фасада на молитвения салон. Пред килиите на студентите има покрита аркада. Над всяка килия, както и на съответстващата и част от аркадата се издигат отделни масивни куполки. Всяка студентска килия е квадратна по план, като влизането в нея става от вътрешния двор. Във всяка от тях има огнище на външната стена. Килиите имат по една врата и един прозорец върху стената откъм двора. Дворът е покрит с каменни плочи .В центъра му има шадраван, с формата на аркаден павилион. Върху част от западния блок е надстроена библиотеката. Тя се състои от две помещения-читалня и малко хранилище. Читалнята се осветява от прозорци от юг, североизток и откъм улицата. Двете части на библиотеката са покрити с балдахинови куполи.
Между югоизточната стена на джамията и оградата на комплекса се намира старо гробище.
Архитектурно заснемане на култовия комплекс е направено през 1987г. от арх. техн. Боян Трантеев на базата на фотограметрично заснемане. Значителна част от заснетите архитектурни детайли, придружаващи реставрационната документация, са дело на членове на Националния научно-експедиционен клуб, към Юнеско. Предложена е периодизация на базата на архитектурни проучвания. Първият строителен период обхваща изграждането на джамията с нейното предверие, вторият-медресето, а третият-основното училище.
През 2004 година комплексът е включен в съвместна Програма за опазване на недвижимото културно наследство, между министерство на културата на Република България и Министерство на културата на Република Турция.
През 2006 година за възстановяване на джамията е направено дарение от султана на Оман Кабус бен Саид. Консервационно-реставрационните работи по комплекса продължават и през 2009 година.
Владимира Трантеева-Митева



Литература:
Златев Т, Турската архитектура в България, лично съобщение
Бербенлиев, П. Архитектурното наследство по българските земи. С, 1987
Трантеев Б, Обяснителна записка на култовия комплекс “Томбул джамия”, гр
Шумен, 1987г.
Стайнова М, Османските изкуства на балканите ХV-ХVІІІ в, С, 1995

ИСТОРИЯ НА ПЕЩЕРНОТО ДЕЛО И СПЕЛЕОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ*

В историята на пещерното дело в България са вплетени много имена на учени специалисти и любители, всеки от който е дал на спелеологията своя принос, а на подземния свят част от сърцето си. Повече или по-малко тази история е намерила отражение в периодичния печат, в отделни книги и в наше време в редица документи свидетелствуващи за високото обществено признание и грижи.
Като оставим настрана народното творчество, в което твърде често истината се превръща в легенда, а страхът се смесва с любопитството, най-старото засега сведение за българска пещера се намира в ръкописа на Петър Богдан (1601-1674 г.), един от най-активните участници в българското освободително движение през ХVІІ век. В ръкопис намиращ се във Ватикана, писан от него като католически архиепископ на София (1640г.) се срещат и следните редове: “Посетих село Лъжани (сега Чавдарци, Ловешка област) разположено близо до р. Осъм под една планина, село не много плодородно … При това село има една пещера (Водната) в планината естествено направена, толкова дълга и широка, че биха влезли хиляди люде. Вътре има извор с вода, студена като лед и образува поток като кристал.“ Тридесет и две години след това П. Рико секретар на английския консул при султан Мехмед ІV, в книгата си “История на първата османска държава” пише: “Тръгнах нататък за към София и преминах планината, която римляните наричали Хемус, а сега на турски се казва Капидербент, сиреч врата на тесен път. Тази местност е много сгодна за разбойници, които се укриват в пещери и ями, толкова тайни и непристъпни, щото не могат да ги истребът, при всичко, че често испращат въоръжени хора да ги изгонат.” Много по-късно в брой 1 от 20.ІV. 1846 год. на първия български вестник “Български орел”, чийто собственик, редактор и списвател е бил всеизвестният книжовник възрожденец д-р Иван Богоров има няколко изречения за интересната пещера”Нириц” край гр. Котел и свързаното с нея поверие. Интересен факт е, че един от родоначалниците на революционното движение за Освобождението на България Г. С. Раковски, също не е пропуснал да отбележи в своята поема “Горски пътник”(1853г.), като част от своята биография пребиваването си в една от пещерите край гр. Котел, когато бил изгонен от турците. В поемата той отделя няколко стиха за тази пещера, сега наречена на негово име (пещерата на Раковски в местността Злостен).
Ровейки се в литературата преди Освобождението, в книгата на Стефан Захариев ”Географико-историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза”(Виена 1870 г.), ние намираме редове за една пещера край гр. Пещера: “Това село (днес гр. Пещера) види ся да е наречено така от многото пещери, дето ся намират в окружението му, от които двете са 1/2 час към югозапад от селото, наречени Шянтови (сега Ушатови) дупки и едната от тях има подземна ширина до 1/4 час, а другата побира до 2000 овци вътре. Друга една, 3/4 час към северозапад, наречена Страшинова дупка, в която има вечно лед, който смръзнува капчузите, които капят отгоре. Тези пещери са по-големите, а другите са по-малки.”
В големия си труд “Пътувания из България” френският пътешественик Гийом Лежан (1867г.) разказва интересни неща за Кайлъшката пещера край гр. Плевен, като пръв споменава и за пещерната фауна в България. Три най-важни за българската спелеология труда красят голямото дело на двамата братя чехи Херменгилд и Карел Шкорпил: “Изкопаеми богатства, изнамерени досега в целокупна България” (1882 г.), “Природни богатства на целокупна България” (1884 г.) и “Кражски явления в България” (1900 г.). Дошли у нас след Освобождението, те приемат България като своя втора родина и отдават силите, възможностите и умението си за разкриване тайните на българската природа и археология. Пещерите са намерили подобаващо място в техните трудове, които и до сега не са загубили своето значение като верен и точен справочник на много интересни явления в българския карст.
Интерес представлява и статията на етнографа Д. Маринов в сп. Труд (г. І, 1886 г.) под надслов “Рабишка Магура и пещерата”. Това е първото “туристическо” описание на пещера, макар че авторът не е навлязъл повече от 250 м навътре, предвождан от местен страхлив водач.
В последните двадесет години на ХІХ век данни за пещерите и карста на България се срещат и в трудовете на първия български зоолог проф. Георги Златарски (за изворите на Глава Панега, за пещери в Плевенско и Карлуково); в статията на писателя Цани Гинчев (за Глава Панега), на географа Д. Илков за пещерата Хан Маара, в пътеписа на В. Кънчов. В “Пътувания из България” на историка К. Иречек също се срещат имена и кратки бележки за пещери. Такива данни се намират и в статиите на географа проф. А. Иширков.
В началото на ХХ век двама български учени се заемат сериозно с изучаването на българските пещери-Рафаил Попов и Жеко Радев.
Извънредно плодовит, неуморен изследовател, Рафаил Попов започва своя научен живот още в студентските години. Изненада за колегите му студенти са били неговите първи реферати за геологията на търновските околности и разкопките му в търновските дервентски пещери. Над 80 научни и научно-популярни статии и трудове върху праисторията на България излизат под перото на проф. Рафаил Попов. Негово дело са: музей в Шумен, отдел по праистория в Народния музей в София, редица разкопки на пещери и могили. Той е деен член на Българското пещерно дружество, на Археологическото дружество, активен защитник на природните красоти. Последната му статия, написана седмица преди неговата смърт, е озаглавена “Завет към членовете на пещерното дружество” В нея Р. Попов с болка говори за унищожаване на природната красота под земята и съветва с общи усилия да се пази това национално богатство.
Богато илюстрираната, добре подредена и изпълнена с много данни и наблюдения монография на географа Жеко Радев “Карстови форми в Западна Стара планина” (1915г.) и днес представлява важен източник, ценен документ за множество природни явления в тази част на планината. Трябва само да се съжалява, че по-късно Ж. Радев отдава своите сили в друга област на географията.
В началото на 20-те години на ХХ век от пещерите започва да се интересува и директорът на тогавашните Природонаучни институти д-р Иван Буреш. Една случайност го насочва към цялостното проучване на българските пещери. Асисентът по геология В. Арнаудов при изследване във врачанския Леденик открива едно кафяво бръмбарче, което занася на д-р Буреш. Не било трудно да се разбере, че това е сляп пещерен бръмбар, по-късно причислен към групата “светломразци”. Така малкият “светломразец” става причина за създаването на биоспелеологията в България. Сам активен природоизпитател, д-р Буреш заразява с ентусиазма си своите сътрудници Пенчо Дренски, д-р Нено Атанасов, Ненко Радев. Още в първите години са обходени много пещери, събран е обилен материал, който започва да се изучава от наши и чужди специалисти. Заедно с това е поставено началото на усиленото търсене и откриване на пещери. На Ненко Радев дължим и започването на първия каталог на българските пещери, като всяко описание е придружено с повече или по-малко точна скица.
Времето между 20-те и 30-те години на миналия век е характерно не само с участието на повече учени в спелеоложката дейност, но и с навлизането на повече любители в подземния свят. В пещерата Темната дупка край Лакатник и във врачанския Леденик се заражда екскурзоводското дело у нас. Доброволци-алпинисти и любители на пещерите, като Ради Иванов, Пепи Енглиш, М. Аджаров и др., които освен проникването в крайните галерии развеждат първите “подземни” туристи из тези пещери. В пещерите вече работи специалистът по неолитната епоха В. Миков-вторият голям популяризатор на археологическата наука у нас, както и хидрогеологът-изследовател инж. Павел Петров (в Темната дупка край Лакатник, в Деветашката пещера и др.). Павел Петров е бил инициаторът за основаването на едно дружество за изследване на пещерите в страната. Събрани в една малка канцелария 31 учени и специалисти слагат своите подписи под първия протокол на Първото българско пещерно дружество. На 18 март 1929г. участниците в учредителното събрание избират за председател на дружеството известния български ботаник проф. Стефан Петков, за подпредседател д-р Рачо Рачев и за секретар чиновника П. Пенчев. Между първите членове-основатели единствената жена е учителката Светла Михайлова. Първите стъпки на избраното настоятелство следват още в първите месеци на 1929 г. Изготвен е устав на дружеството. В началото на 1930 г. дружеството има редовна бланка на български и френски език. Изработен е кръгъл печат на дружеството с разперен голям прилеп и надпис на околожката-Първо българско пещерно дружество-София. Направени са значка и членска карта. На 27 юли 1930 г. в дружеството пристига и протокол за основаване на клон на дружеството в с. Ракитово, Пещерска околия, с приложен към него списък на 18 членове-основатели. На 10. VІІІ. 1930 г. Деветашкият общински съвет “отпуща Деветашката пещера на Пещерското дружество в столица София за изучаване и модернизиране”. Членовете нямат много средства и се ограничават с изучаването на близките до София пещери, главно лакатнишките. На 5. ІV. 1931г. за пръв път е достигнато дъното на най-дълбоката известна пропаст по това време в България. Ненко Радев и Пепи Енглиш се спускат в Бездънния пчелин (-105 м.) при гр. Ябланица, Ловешко. Членове на дружеството извършват проучвания в карлуковските пещери, Леденика, Деветашката пещера, Духлата при Боснек , Лепеница, кипиловските пещери, Топля при с. Голяма Желязна, лесидренските пещери и др. В началото на 1933г. се основава клон на дружеството в гр. Ловеч, но той съществува твърде кратко. През 1934г. се взима решение за подготвяне на първия том от “Известия на българското пещерно дружество”. Първият том излиза през 1936г. и съдържа статии от видни наши учени и специалисти. Българското пещерно дружество кореспондира с някои чуждестранни организации и на първо място с професорите Жанел и Бернар Жез от Франция. През 1936г. благодарение на настойчивостта на Р. Попов и инж. Павел Петров се отпускат средства за електрифицирането на пещерата Бачо Киро. Излезлият през 1940г. втори том на известията на дружеството е посветен на покойния вече проф. Рафаил Попов. С наближаването на Втората световна война към Балканите работата на дружеството замира. Към началото на Втората световна война членовете на дружеството достигат 120. Проучват се предимно хоризонтални обекти, като най-дълбоката пропаст е Бездънният пчелин (-105 м.). Последното годишно събрание на Пещерното дружество е било на 30.І. 1942г.
Едва отминали бурните събития на първите дни на септември 1944г. и ентусиазираните български пещерняци събират около себе си голяма група младежи, като възстановяват дейността на пещерното дружество. Първото заседание на Настоятелството на дружеството е на 4.ХІІ. 1944 г. Годините 1945-1946г. са период на обновяване, вземане на нови решения и постъпки за увеличаване субсидиите на организацията. В началото на 1946 г. младите членове на дружеството са все още малко-Петър Трантеев, Йордан Загоров, Георги Загоров, Л. Обретенов, И. Александров, Д. Мусакова и др. През юли 1948г. и август 1949 г. под егидата на Българската академия на науките са организирани две студентски научно-изследователски бригади. Те работят в пещерите при г. Лакатник, района на с. Карлуково, в пещерата Магура и района на Златна Панега-Брестница-Румянцево. По време на втората бригада се прави опит за влизане в пропастта Птича дупка (-108 м.) при с Черни Осъм, Ловешка област. Изследвани са Рушовата пещера, с. Градешница, Лепеница, с. Ракитово и пещери в Добруджа. В края на 1949 г. всички малки дружества и съюзи по нареждане на Централния комитет на Българската комунистическа партия са ликвидирани като неефективни и нецелесъобразни. Ликвидирането на БПД не означава, че някои негови членове са престанали да изследват пещерите в България. Още по време на съществуването на дружеството в Настоятелството постъпват две писма, които будят интерес. Едното е с дата 21.Х. 1948 г. и е подписано от Петър Трантеев. Той предлага на Настоятелството да направи необходимото за оформяне на входа на пещерата Зиданка при гара Лакатник, като място за престои на групите, които работят в Темната дупка. В своето предложение Трантеев подчертава необходимостта от благоустрояване на пещерата Темната дупка и създаване на научноизследователска станция в нея, за изследване на пещерите. Второто писмо е съобщение, че е създаден научно-изследователски колектив “Млада гвардия” към Българското пещерно дружество, които си е поставил за цел изследването на пещерите в страната. Неговите основатели се събират в дома на Петър Трантеев на ул. “Радовиш” №15 в София. Още в началото на 1948г. членовете на колектива: Любомир Обретенов-председател, П. Трантеев-секретар, Йордан Загоров, Иван Александров и Десислава Мусакова, започват своята работа в Лакатнишкия карстов район. Те разполагат с картите на 100 български пещери изследвани от членовете на БПД. От един бележник на Петър Трантеев личи, че колектива разполага и със сведения за още 900 български пещери. През февруари 1949 г. те откриват нови части на “Новата галерия” в Темната дупка. Техните усилия са съсредоточени върху картировката на новооткритите части и събиране на фауна. П. Трантеев и И. Александров изследват и понорите по Дупнивръшкото плато и в местността Пашалъка. В края на юли Трантеев е изпратен от членовете на колектива в Тетевенска околия. Там той открива и картира красивата Рушова пещера при с. Градешница. По-късно изследва пещери в карстовите райони близо до селата Галата, Пещерна и Малка Желязна, Ловешко. Членовете на колектива съставят и карта на пещерата Зиданка при г. Лакатник. Работата в колектива постепенно замира, членовете му се заемат със своите собствени дела (20.VІ.1950 г). Остава само П. Трантеев, който продължава изследването на пещерите със свои колеги и приятели до влизането му алпийската секция при дружество “Торпедо” (по-късно “Урвич”). В нея създава научен отдел, който дава възможност на алпинистите: Енчо Петков, Епрем Папазян, Младен Тодоров и др., да участват в пещерни експедиции. Усилията им са насочени главно към пещерите в района на г. Лакатник (Темната дупка) и Карлуковския карстов комплекс (Банковица, Свирчовица и Айверковица). През октомври 1953 г. Трантеев изпраща писмо-предложение до министър-председателя на НРБ. В него той подчертава необходимостта от проучване на пещерите и създаване на специален закон за тяхната охрана. Предлага да бъде създадена научноизследователска станция, която да обединява усилията на хидрогеолози, етнографи, геолози и биолози за развитието на спелеоложката наука в България. Писмото е с копие до БАН. Въпреки,че писмото е разисквано, направени са констатации и предложения от представители на научни институти, предложението му е забравено.
При едно свое пътуване до Лакатник той се запознава с Вл. Бешков и М. Квартирников (1954 г.), а по-късно с П. Берон. Под негово ръководство се оформя една малка спелеоложка група, която започва изследването на близките до София пещери. По-късно към групата се присъединяват и интересуващи се от зоология младежи и търсещи връзки с известния български зоолог Николай Боев: Ст. Андреева, К. Спасов, П. Недков и В. Маринова. Те настояват пред Трантеев и Боев за уреждане на курс по зоология. Под ръководството на Зоолгическия музей е създаден първият Младежки зоологически кръжок (МЗК). Кръжочниците под ръководството на Трантеев и Боев обикалят не само различните биотопи, но и много пещери. МЗК просъществува до 1956 г. Трантеев продължава работата си в пещерите заедно с Вл. Бешков, М. Квартирников и П. Берон в пещерите край с. Белидие хан, с. Карлуково, г. Церово, г. Лакатник и др. Те заедно с негови стари приятели и нови съмишленици: художника-леководолаз Александър Денков, Васил Георгиев, Ст. Петрова, П. Недков и К. Спасов се събират в дома на Петър Трантеев всяка седмица, а и по-често. Тук не само споделят преживяното под земята, но и чертаят планове за нови изследвания. Към средата на 1957г. вече усилено се говори за възстановяването на Българското пещерно дружество. Това обаче се оказва невъзможно. Петър Трантеев се свързва с проф. Любомир Динев (негов преподавател от университета), акад. Иван Буреш, инж. Павел Петров и Никола Загоров. От всички се подписва едно писмо до току що възстановения туристически съюз, с предложение да се създаде Комитет за пещерен туризъм. На 14.VІІ. 1958 г. излиза решение на Бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз с което се утвърждава Комисия по пещерно дело. За членове на Комисията са определени: акад. Иван Буреш, проф. Л. Динев, П. Трантеев, Л. Обретенов, Енчо Петков, д-р Нено Атанасов, инж. Георги Загоров, Георги Икономов и Иван Вълчев. За неин секретар е избран Петър Трантеев (щатен секретар на РКПД от 12.ІІ. 1961-01.ІХ.1966г. и щатен зам. председател на БФПД от 02.VІІІ.1974-24.ХІ.1979г.). През януари 1959г той формулира осемте основни задачи на пещерното дело в България. Със създаването на Комисията са уточнени понятията пещерняк и спелеолог. Доколкото определени познания влизат в понятието спелеология, тези които се занимават с научните проблеми в нея, си остават спелеолози, а тези които като любители работят под земята и дават своя принос с научни наблюдения-пещерняци. Съответно спелеологията влиза в понятието на т. нар. пещерно дело с цялата негова техника и тактика на проникването, с материалната база, с обучението на кадри и не на последно място-с пещерния туризъм и охраната на пещерите, като национално богатство. Повече или по-малко специалистите в определени области на спелеологията оглавяват експедициите в различните краища на страната, а пещерняците любители помагат да се изясни богатството от обикновени и уникални явления в нашата подземна природа. Комитетът за пещерен туризъм прерасна в Републиканска комисия по пещерно дело и пещерен туризъм (1963 г.), а по-късно в Българска федерация по пещерно дело (1972 г.). Почетен председател на федерацията до смъртта си през 1980 г. остава патриарха на българската зоология академик Иван Буреш (15.ХІІ. 1885-8.VІІІ. 1980г.). Председател на федерацията, през разглеждания период е географа проф. Любомир Динев. От 1966г. до 1974г. щатен секретар на Републиканската комисия и зам. председател на БФПД е географа Петко Недков.
На 22. ХІ. 1958г. е основан и първият пещерен клуб към туристическо дружество “Академик”-София. До момента на създаване на Комисията, първи, русенските пещерняци организират своя секция по пещерно дело към Дома на планинаря, съществува и кръжок по пещерно дело в гр. Чепеларе. За разглеждания близо 20 годишен на съществуване Българската федерация по пещерно дело има безспорни успехи в организационната работа. След първия курс за обучение на педагогически кадри, проведен от Комисията през 1958 г., броят на пещерните клубове започва бързо да расте. Основават се клубове в София, Михайловград, Разград, Варна, Ямбол, Ямбол, Враца, Шумен, Габрово … През 1962г. те са 24, а към 1.V.1964г-37. През 1972г. техният брой почти се запазва-38, за да достигне през 1979 до 46 действуващи пещерни клуба и 2 пещерни групи в страната. За дванадесет годишната си дейност, като щатен секретар на комисията и заместник председател на федерацията П. Трантеев полага основите на над 35 пещерни клуба в страната, като пряко насочва тяхната дейност. В тях той успява да съчетае житейския опит и знания на по-старите спелелолози и пещерняци с енергията на по-младите. Основната негова идея е да се обучават млади хора, които не само да владеят добре техниката и тактиката на проникване, но и да притежават необходимите им познания в областта на спелеологията за извършване на научни наблюдения под земята. От информацията в Главната картотека на българските пещери за 2450 пещери, до началото на 1978г., в над 1500 от тях са проведени биоспелеоложки, хидроложки и метеорологични наблюдения.
Спелеологията през този период, в различните и аспекти се развива в някои от научните институти на Българската академия на науките, Софийския университет и други висши учебни заведения. Тази широка обществена изява, с определени цели и задачи, намира място в системата на Българския туристически съюз и по-точно в неговата федерация по пещерно дело. Тя обединява, както научните работници, специалисти в различни области на спелеологията, така и любителите-пещерняци.
През периода археологическите проучвания се провеждат от сътрудници на Археологическия институт при БАН и музеите, като са проучени около двадесет пещери.
Микроклиматични изследвания в българските пещери се правят по време на републикански и клубни експедиции, както и в някои пещери-туристически обекти и такива в процес на благоустрояване. При проучване на пещерите в Северозападна България особено внимание на подземния климат и ледените пещери в България обръща специалиста-спелеолог П. Трантеев (1966-1974 г.). Минераложки изследвания са правени върху калцит-арагонитовите съотношения и пещерното мляко.
По морфологията и генезиса на българските пещери от Географския институт-БАН и Комисия по защита на природата-БАН е работено върху пещерите-туристически обекти и при предпроектните проучвания за някои от благоустроените пещери.
Хидрогеоложки проучвания са правени в Западна Стара планина, Деветашкото плато, Котленския и Зеленичкия район, Централни Родопи и другаде .
Няколко научни труда са свързани с полиноложкото изследване на пещерите и микро и макроформите на повърхностния Старопланиниски, Родопски и Пирински карст.
В областта на биоспелеологията може да се твърди , че България е една от водещите страни в света ,както по броя на научните публикации ,така и по броя на откритите троглобионти и троглофили. Първите слепи организми от българските пещери са открити през 1878 г. от Eduard Merkl. При посещение на пещери в Централна Стара планина той е намерил троглобионтни твърдокрили насекоми. Системни и интезивни биоспелеологични проучвания, обаче започват след 1922 г. В продължение на няколко години д-р Иван Буреш и неговите сътрудници успяват да посетят около 100 пещери и да съберат много интересна фауна. В публикациите на д-р Буреш (1924, 1926, 1929 и 1936), се съобщават 44 вида, от които 31 типично пещерни (троглобионти). Десетина години по-късно Wolf в своя каталог на световната пещерна фауна посочва вече 126 вида организми от български пещери. Това трикратно увеличение на българската пещерна фауна става благодарение на системните проучвания от страна на колектива, ръководен от И. Буреш (П. Дренски, Н. Атанасов, Н. Радев, Д. Папазов, К. Тулешков и др.), както и на интереса, проявен от редица чуждестранни зоолози към своебразната българска подземна фауна.
По време на студентските, пещерни бригади (1948-1949 г.) е събран биологичен материал от пещерите по Искърския пролом, Карлуковските пещери и Магура.
След 1958г. е изграден колектив от млади ентусиазирани специалисти (П. Трантеев, П. Берон, Вл. Бешков, М. Квартирников, В. Георгиев, Т. Мичев, Ст. Адреев, Хр. Делчев и А. Попов), който проучва фаунистично над 600 пещери. Натрупаните данни позволяват да се пристъпи към съставянето на нов “Каталог на българската пещерна фауна” (1962г.). Резултатите от биоспелеологичните изследвания , провеждани в България, към 1976г., показват установяването на 664 вида организми, от които 113 троглобионти (94 сухоземни и 19 водни). Те са установени от изследването на около 600 пещери, покриващи всички карстови райони в България. Троглобионтната фауна от Балканския полуостров е предмет на една монография на В. Георгиев (Сухоземната троглобионтна фауна на Балканския полуостров, С, 1977).

Една от първите задачи на федерацията е подготовката на кадри. По време на курса, през 1958г. са обучени първите 9 младши инструктори по пещерно дело. Новосъздадената Комисия по пещерно дело има необходимост от педагогически кадри за пещерните клубове в България. Дългогодишен преподавател и ръководител на инструкторските курсове по пещерно дело е спелеолога-географ Петър Трантеев (1958-1979г.). Сам страстен изследовател на подземния свят той е и учител на няколко поколения спелеолози и пещерняци. Липсата на учебна литература го принуждава да подготви повече от 30 лекции. Организацията на курсовете и съдържанието на изнасяните беседи впечатляват унгарските му колеги и видни представители на водещата, тогава в света, съветска спелеология. В програмата влизат не малко елементи от познанията в различните клонове на науката, в това число най-вече на спелеологията. Може да се отчете фактът, че много научни сътрудници в различните институти на БАН са направили първоначалните си стъпки именно като обществени сътрудници-пещерняци. На тях и на мнозина други, чиито специалности са далеч даже от пещерното дело дължим множество открития и изследвания в областта на биоспелеологията, антропоспелеологията, хидрогеологията, на историческите факти, на спелеонимията и пр. От БФПД са организирани и подготвени три национални конфереции по спелеология съвместно с БАН. Започва и подготовката на Европейската конференция по спелеология, която трябва да се състой в София през 1980 г.
По идея на П. Трантеев, проект на арх. Масларски и немалко вложеният доброволен труд на българските пещерняци е построен и открит в края на 1981 г. Националния пещерен дом край с. Карлуково. Той е проектиран да функционира като Национален пещерен музей, научно-изследователска лаборатория и база за обучение на педагогически кадри. Националният пещерен дом не носи официално името на видния наш спелеолог Петър Трантеев, въпреки че за това има отдавна решение на Пленума на БФПД (1979г.). Единственият сега функциониращ Музей по спелеология и българския карст в гр. Чепеларе (от 1983г.) има през периода регионално значение. Музейната сбирка (от 1968г.) уредена в зала към читалище “Родопска искра” прераства през 1980г. в Музей на родопския карст.
От основаването си през 1958г., БФПД ежегодно провежда курсове за младши инструктори и инструктори по пещерно дело. В пещерните клубове се провеждат курсове за значката “Пещерняк-НРБ” и “Млад пещерняк”. В края на 1978г. инструкторите по пещерно дело са 678, а завършилите курсовете за значката “Пещерняк-НРБ” около 4000 човека. Към март 1978г. пещерняците, организирани в пещерните клубове в страната са 1356.
Особено внимание се отделя на тактиката и техниката на проникване в пещерите. Техниката на проникване през периода се развива динамично. Способът за спускане на рапел “Дюлфер” е заменен с употреба на такива способи, при които се използват няколко вида рогатки: “Георги Имов” (1963г.), “Пиер Ален” (1969г.), “Фамо” (1972 г.), “П. Петров” и “Рапел рак” (1977г.). В края на 60-те години започва употребата на първите плъзгачи тип “Дреслер”. Способите за изкачване също претърпяват еволюция, от първите пещерни стълби със стоманено въже и дрянови, а по-късно дуралуминиеви стъпенки (1958г.), до фабричните “Пиер Ален” (1972 г.). След конструирането и изработването на първите български самохвати “Делтра” (Хр. Делчев, П. Трантеев и В. Гяуров, 1964г.) започва използването на самохватите “Хиблер”(1968г.) и “Жумар” (1969г.) и “Дреслер” . Някои от самохватите намират приложение при самоосигуровка и като съставна част от няколкото вида полиспасти използвани при спасителни акции в пещерите. Посветено на техниката и тактиката на проникване е и първото “Ръководство по пещерно дело” (П. Недков, 1973г.). От 1974г. започва ежегодното провеждане на републикански, технически прегледи, на които пещерняците разменят информация, мерят сили за съставяне на прецизни карти, представят технически новости, стремят се по-правилно и по-бързо провеждат спасителни акции. През 1978 г. Аварийно-спасителният отряд при БФПД (официално основан през 1974г.) вече разполага с 70 спасители, значителна част от които в пещерните клубове.
Една от главните задачи на пещерното дело е картирането на пещерите в България. Картата на всяка пещера трябва да бъде не само пътеводител за бъдещите прониквачи или специалисти-спелеолози, но и един точно изработен документ придружен с научно описание.
Първите карти на параклиси и килии от Североизточна България намираме в труда на основателите на българската археология и музейно дело-Карел и Хермегилд Шкорпил “Североизточна България в географическо и археологическо отношение” публикувани в “Сборника за народни умотворения, наука и книжнина” (1892, кн. VІІ и VІІІ). Макар и малки карти на карстовите райони с означените върху тях пещери, губилища и пропасти намираме в една друга книга на братята чехи “Природни богатства из Българско. Кражски явления”, 1900. Картата на пещерата Топля при с. Голяма Желязна съставена от Илия Стоянов-асистент при Университета е приложена към труда му “Принос към предисторията на България-пещерата Топля при Горна Желязна” публикуван в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”,1904, кн. 2.
В многобройните трудове на неуморимия български археолог Р. Попов най-ранната карта на пещера се намира в публикацията му “Малката пещера при Търновския дервент” в списание “Естествознание”, 1911г., кн. 3 .
Значителен принос към картирането на пещерите, има известният български географ Жеко Радев. Изследвайки карста в Западна Стара планина той картира 12 пещери и ги отпечатва в една своя монография “Карстови форми в Западна Стара планина” ,1915г.
Зоологът Иван Буреш картира някои български пещери, но не ги публикува.
Ненко Радев, един от близките помощници на академик Буреш, започва да печата и първия каталог на българските пещери, от който излизат две поредици в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”, кн. 12/1926г и кн. 13/1928г. Твърде добре подреден, съдържащ 16 пещери, с добро изложение на особеностите, специализирано на фауната, каталогът би могъл след време да излезе в самостоятелна книга, но преждевременната смърт на автора прекъсва тази възможност
Друг от помощниците на академик Иван Буреш-д-р Ненко Атанасов, отпечатва карта на пещерата Долната мааза при село Бяла в “Известия на българското пещерно дружество”, 1936г., кн. 1, а по-късно и плана на Съева дупка. Доктор Нено Атанасов е най-точният картировач от старите изследователи. Той има и много непубликувани карти на пещери.
През 1928 г. излиза трудът на хидрогеолога инж. Павел Петров за Голямата водна деветашка пещера в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”, кн. 13/1928г и кн. 14/1929г. Павел Петров изследва и Темната дупка при гара Лакатник и съставя карта. Неговото изследване е публикувано в т. І на “Известия на българското пещерно дружество”.
В архива на БФПД се намира и една карта на пещерата Бачо Киро, изработена от инж. Радуш Радушев през 1934 г.
До преврата на 9. ІХ. 1944г. това е една част от малкото на брой карти на българските пещери.
В резултат на ентусиазма на придошлите млади хора в българското пещерно дружество и помощта на по-възрастните са уредени последователно през 1948-1949г. две студентски научно-изследователски пещерни бригади. В първата са картирани някои пещери, между които Темната дупка, Ражишката пещера край гара Лакатник, Банковица, Свирчовица и Хайдушката пещера край с. Карлуково, пещерата Магура и др.
По време на втората бригада се картират пещерите около извора Глава Панега и Съева дупка. Научният материал е публикуван в “Известия на Зоологическия институт”. Картират се 22 пещери и малки пропасти. Само част от картите на първата бригада след съответните поправки и допълнения излезе в книгата на Петър Трантеев “Пещери-туристически обекти”, 1965г. Много по-късно са предадени от проф. К. Тулешков 11 карти от втората бригада.
Някои карти на пещери в различни краища на страната са изработени от Петър Трантеев и негови приятели и колеги през годините 1954-1958 г.
До 1958 г. има няколко лични картотеки на българските пещери. Те съдържат информация и карти за около 250 обекта.
През 1974 г. Петър Трантеев и инж. Радуш Радушев, след 8 месечен труд, поставят основите на Главната картотека на българските пещери. За основа им служи личната картотека на Петър Трантеев, съдържаща карти и описания на над 900 пещери и пропасти. Към картотеката са съставени няколко справочници и картотеки: поименна картотека, поселищна картотека, справочник на пещерите по карстови райони, справочник на пещерите по окръзи, главен списък на пещерите. Подготвена е и картотека на спелеонимите. Р. Радушев завежда Главната картотека на българските пещери до смъртта си през 1991г. С увеличаване броя на картираните пещери възниква необходимостта от тяхното райониране. Петър Трантеев пръв предлага, в своя публикация, разделянето на територията на България на пет големи карстови района (1965г.). По-късно разглежда разпространението на карста и пещерите, така както са разглеждани в физическата география (Разпространение на карста и пещерите в България, 1969 г.). През 1976г. територията на страната е разделена на четири карстови области и петдесет карстови района (Попов Вл, Карстовите райони в България, 1976). Установени са границите на спелеологичните райони и са нанесени на карта в мащаб 1: 600 000. Всеки изследван и картиран обект има свой шестцифрен кодов номер. Дело на П. Трантеев са както “Въпросника за описание на пещери”, така и знаците за картиране на пещери. Заедно с утвърдените в неговата практика знаци той предлага за обсъждане на Третата национална конференция по спелеология през 1976 и “Терминология на карста и спелеологията в България” (1977г.). На конференцията те са одобрени и стават задължителни за всички пещерни клубове в страната. На проблема на картирането е посветено и едно ръководство от П. Трантеев и Ю. Велинов “Картиране на пещери и пропасти” (1981 г.). В началото на 1978 г. списъкът на пещерите, в страната, с дължина над 1000 м. съдържа над 30 пещери.

Експедиционната дейност на Комитета за пещерен туризъм започва още през 1959 г. Организирани са първите експедиции за изследване на пещерата Каленска пещ, с. Кален, Темната дупка, с. Калотина, Лепеница, с. Ракитово. Съставена е и първата на карта на пещерата Цаконички печ, Врачанско. През есента е проведена и първата леководолазно-пещерна експедиция в Темната край г. Лакатник за изследване на сифона на Мрачното езеро (А. Денков и Т. Мичев). Първата международна пещерна експедиция през 1960 г. има за цел изследването на пещерата Понора при с. Чирен. От 10 до 14 юли 1964 г. се провежда и първият международен пещерен сбор в района на с. Карлуково с гости от СССР, Франция, Югославия, Унгария и Чехословакия. Постепенно се усъвършенства техниката и тактиката на проникването. Още в първите години започва изследването на едни от най-дълбоките български пещери : Радолова яма, с. Гинци, Джебин трап с. Градешница, Дружба с. Добростан, Голямата хумба гр. Котел, Иванова вода с. Добростан, Ледника гр. Котел, Академик гр. Котел и др.
Бюрото на Българската федерация винаги се е стремяло да не се чувствува превес на спортното проникване. Ето защо нашите пещерняци са показвали винаги своята висока класа на картировачи, изследователи и прониквачи. В повечето експедиции участвуват научни работници, извършват се конкретни научни наблюдения.
Пещерните клубове извършват комплексни и дългосрочни проучвания в отделни карстови район или пещери: Парниците, с. Бежаново (“Еделвайс-София, 1962 г.), Духлата с. Боснек(“Академик”-София-от 1965 г.), Триградски район (“Студенец”-Чепеларе от 1965 г.) гр. Котел (“Академик”-София от 1965 г.), в пещерата Темната дупка и Свинската пещера, гара Лакатник (“Планинец”-София, 1966г.), Тошова дупка, Враца (“Академик”-София, 1968г.), Душника с. Искрец (“Академик”-София от 1968 г.), с. Габаре (“Академик”, 1968 г.), комплексно етапно изследване на Магура (“Академик”-София , 1969г., ), района на Ломовете (пещерен клуб “Буйна гора”-Разград, 1975-76г.). Много клубни експедиции се провеждат със специалисти от: Зоологическия институт-БАН Окръжните: исторически музей, Комисия по защита на природата-БАН, Географския институт-БАН и Висшият минно-геоложки институт. Пещерен клуб “Академик”-София заедно с Научно-експедиционният клуб-Юнеско провеждат комплексни експедиции “Славянка-71”, “Странджа” (през 1975, 1976 и 1977 г.) , за изследване на нишите, надписите и гравюрите при с. Царевец, Врачанско (от 1979г.) и другаде.
През 1976 г. БФПД по идея на П. Трантеев, се поставя началото на постоянно действащата републиканска експедиция ”Пещери и история на България“. Тя има за цел не само изследване на пещерите свързани с нашата история, но и възпитанието на младите български пещерняци в дух на патриотизъм и родолюбие.
Федерацията организира и експедиции за комплексно изследване българските пещери и по договори с институти и други държавни организации. През 1975г. за изследване на пещерата Магура с Научно-изследователския проектантски институт по градоустройство и архитектура и съвместно с Националния институт за паметниците на културата (1975 г.), на Дяволското гърло (1976г.), на пещерите в Разградски окръг по договор с Окръжен исторически музей- гр. Разград (1976-77г.) и др.
До края на 1979 г. са организирани от БФПД 17 международни експедиции и 5 международни пещерни сбора с участието на 133 чужди гости от цяла Европа. През периода федерацията провежда над 60 републикански пещерни експедиции в карстовите райони в страната. Ако клубните експедиции в първите години могат да се изброят на пръсти, то в годините до края на 1979 г., всяка неделя в българските пещери има по няколко експедиции, прониквания, тренировки…
Българската федерация по пещерно дело и пещерните клубове участват по покана на свои колеги, както и организират и провеждат експедиции в експедиции извън страната. По-значителни са експедициите за изследване на едни от най-дългите и най-дълбоки пещери и пропасти в света: Крим (1965г.), Айсризенвелт (Австрия,1968г.), Оптимистическая и Голубые озера, Украйна (Академик-София, 1967 и 1969г., 1971г.-Градска секция по пещерно дело-София), Снежна, Западни Татри, Полша (1968г.-по покана и 1969г. експедиция на БФПД, 1976г.-Еделвайс-София и др.), Гуфър Берже- Франция(1969г.-Планинец-София), Пиер Сен Мартен (1973г.-Планинец-София), Франция Сплуга де ла Прета и Микеле Гортани,Италия (Градска секция по пещерно дело-София, 1979г.) и др.
След постановление на Министерския съвет от 1960 г.(№205/25.VІІІ.1960г.) започва благоустрояването и на първите пещери в България. Обявени са първите пещери-национални туристически обекти: Магура, Понора, Леденика, Рушовата, Съева дупка, Темната дупка-г. Лакатник, Карлуковския карстов комплекс (9 пещери), Лепеница, Моровица, Бачо Киро, Куманица, Леденицата-Смолянско, Леденика-Котленско, Орлова чука, и Духлата. С Министерско разпореждане за развитие на пещерния туризъм (№ 26/31.І.1964г.) на Българския туристически съюз се възлага експлоатацията и стопанисването на пещерите в НРБ. До края на 1979 г. са благоустроени и открити за посещение пещерите: Магура (1961 г. ), Леденика (1961 г.), Бачо Киро (1964г.), Снежанка (1966 г.), Съева дупка (1967 г.), Орлова чука (1970 г.), Дяволското гърло (1977 г.).
Проучването на пещерите в България е поставено на здрави основи, за което говорят и цифрите. В Главната картотека на българските пещери, в края на 1979г., има карти и научна документация за над 2800 пещери. Това е резултат от себеотрицателна научна работа, често пъти при най-трудни условия-газене в ледено студена вода, шеметни пропасти, опасни каменопади, стотици метри пълзене, понякога в тиня и кал.

Съставила: Владимира Трантеева-Митева

* Историята обхваща периода на развитието на пещерно дело и спелеологията в България до края на 1979 г.

Литература:
Трантеев П, Пещери-туристически обекти, С, 1965
Трантеев П, В. Георгиев, Тайната на пещерите, С, 1968
Делчев Х, В. Георгиев, Преглед на биоспелеологичните изследвания в България и бъдещите им проблеми-В: Сб. Доклади на спелеоложката конференция, 1976, БАН-БФПД, С, 1977, с. 82-85.
Трантеев П, К. Косев, Пещерите в България, С, 1978
Трантеев П, Картиране на пещери и пропасти, С, 1981
Трантеев Б, Четиридесет години под земята, С, 2005

Източници:
Архив на Българското пещерно дружество
Архив на Българската федерация по пещерно дело
Архив на научно-изследователската комисия при алпийска секция на ДСО “Торпедо”
Дневник на научно-изследователския колектив “Млада гвардия” при българското пещерно дружество (1948-1950 г.)
Тодорова Ст, История на пещерното дело в България, ВИФ, 1979, рец. П. Трантеев
Личен архив на Петър Трантеев
Личен архив на Боян Трантеев