РАФТИНГ И ПЕЩЕРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК

р. Искър при гара Лакатник

Стилът на разказа на Петър Трантеев за това речно приключение, още от оригиналното заглавие, напомня за творчеството на английския писател-хуморист и драматург Джером К. Джером. От краткото повествование става известно, че този екстремен спорт-рафтинга в България, съвсем не започва от днес. Успоредно с емоционалното плаване по река Искър „моряците” изследват и някои пещери около реката. Вероятно тази е и последната „частна” пещерна експедиция на Петър Трантеев и неговите съмишленици и приятели, преди образуването на Комисията по пещерно дело към Българския туристически съюз на 14. VІІІ.1958г.
Това първо пътешествие през 1958г., както и множество по-късни плавания по р. Искър ставаха с две „бракувани” армейски понтонни, надуваеми лодки със силует на резен диня.* Бордовете и дъната са от гумиран плат. Върху дъното лежи дървена скара. Бордовете са разделени на 4 камери и свързани с клапани. Надлъжно, по външната страна на камерите, към гумени халки е закрепено спасително въже. На носа и кърмата си лодките имаш вентили, откъдето лодките се надуват, с ръчно изработена, мехова крачна помпа. Греблата са изработени от „приватизиран„ от Трантеев дуралуминий от летище Враждебна. Лодката ,на която капитан е П. Трантеев, е наречена „Еретик” на името на лодката на френския биолог Ален Бомбар, преплава Атлантика през 1952г. Лодката на неговите спътници-„Кон-Тики”, носи името на сала, с който норвежкия морският биолог Тор Хейрдал пресича Тихия океан през 1947г. По-късно във „флотилията” се появиха два надуваеми западногермански кану-каяка. Едно от двете канута се наричаше „Бабуш”, на името на българският сал „Бабуш” (пеликан). Сглобеният от дървени каси и варели сал плава по р. Дунав през 1965г. Интересен факт, е че боцман е известният пещерняк, препаратор в Природонаучния музей в гр. Русе Иван Иванич. Членове на екипажа са Петър Антонов, Мария Паспалева, пещернякът-биолог Таню Мичев и художникът-леководолаз Александър Денков.
В началото на 60-те години, аз самият имах вълнуващи преживявания, свързани с едно от многобройните им плавания по р. Искър. С надянатата ми възголяма, американска ,спасителна риза често пътувах в една от лодките, която яростно се бореше с коварните бързеи и водовъртежи.
В края на 50-те и през 60 години, любителите на природата и приключенията получаваха твърде оскъдна информация, особено такава отвъд „Желязната завеса”. Тя идваше от добре подбрана и цензурирана, предимно преводна съветска литература и малкото филми гледани в киносалоните на кино „Култура”. На особен интерес се радваха изследователите-пътешественици Тор Хейрдал, Ален Бомбар, Жак-Ив-Кусто, защитниците на дивите животни в Африка-проф. Бернхард и Михаел Гжимек, алпиниста Гастон Ребюфа, спелеолога Норбер Кастере , вулканолога Гарун Тазиев…
Статията на Петър Трантеев е публикувана в едни от първите книжки на списание „Турист”-кн.№4, с. 7 и кн. 5, с. 18-19 от 1959г.
Боян Трантеев

С лодки по Искъра
или
Четирима в две лодки
(без да се брои Коцето)

През една гореща, юлска утрин миналата година столичани изумени наблюдаваха няколко огромни денка да се движат върху пет чифта голи крака. Около краката се размахваха ръце, заети с пособия, известни и неизвестни на слисаната публика. Над един от денковете се зеленееше тиролска шапка, а под нея бляскаха елегантните очила на Георги Загоров. Под втория от денковете едва се мяркаше една сериозна физиономия с увиснал на каишка фотоапарат. След известно колебание в тая физиономия можеше да се познае вторият мой приятел Михаил Квартирников. Пъстра риза и страшно къдрава коса бяха отличителните белези на другия наш пътешественик –Дидо. Удивително тънките крака поддържаха четвъртия от денковете; в същност, освен тия крака от Коцето едва ли се виждаше нещо повече. Авторът на тия редове не се виждаше въобще, ако не смята помпончето на плетената му шапка.
Всички тия денкове, крака и отличителни особености се бяхме втурнали към варненския влак с намерение да завземем някое купе и да си отдъхнем от теглото и горещината.
На гара Курило бяхме изпратени от погледи с различно значение-едни гледаха със завист, други с високомерие-„тия пък”!, трети с безразличие-„е”, виждали сме и такива!”. Това не попречи, разбира денковете да се понесат от преплитащите се крака в посока към Искъра, съпровождани от случайно присъстващия проф. Москов.
След половин час близо до мостчето на реката едно огромно пространство бе заето от разхвърляни вещи: кутии с юфка, алпийски въжета, приключенски романи, географски карти, полуголи мъже и две нови, съветски ,гумени лодки, гордостта и радостта на нашата експедиция-и всичко това заобиколено от тълпа бърборещи куриловски дечурлига.
Настъпи този особено труден момент, когато нарежданията не се изпълняват поради нервна възбуда, когато не знаеш какво си сложил на дъното на найлоновия чувал, когато същият този чувал си натъпкал догоре, а остават още стотина вещи, които се нуждаят от непромокаема опаковка. Но и такива моменти са преодолими. Щом чухме свистящия шум на крачното духало и видяхме как гумираното платно послушно се оформя и заприличва на резен диня с удобна вдлъбнатина в средата и усетихме топлата лепкава тиня, около брега, всички се укротихме и засияли се наместихме в двете лодки-мъченици. Те горките са натоварени с „до гуша”. Заедно с нашите особи в тях е наблъскан още 500 кг. багаж, но за обща радост и двете „газят” само няколко сантиметра във водата. Заставам на предницата на флагманската лодка, Загоров заема мястото си на втората. Всички сме готови. Последен прощален поглед, ръкостискания с професора, взаимни благопожелания, както се следва при всяко отплуване,у силен удар на веслата и двете красавици „Еретик” и „Кон- Тики” се плъзват по мръснокафявите искърски води със скорост 5 Мили в час. На добър път! Към Дунава!

Ние сме първите „моряци” по този воден път. От желанието за една малка разходка по Искъра се появи идеята за една експедиция по реката с цел: измерване на средната дълбочина, температурата и скоростта на водата, евентуално събиране на зоологически материал, преглед или изследване на набелязани пещери край бреговете, снимки и …15 дневно безплатно използване на родното слънце! Много спорове-горещи или смразяващо ледени-бяха вмъкнати в подготовката на това пътешествие. Много неща ни липсваха, много изоставихме, взехме и излишни, но бяхме все пак искрено уверени, че ще допринесем нещичко и за спорта, и за науката, най-вече с надеждата , че и други ще ни последват-и по Искъра, и по всички големи български реки. Това ни даваше повод -да говорим с особен патос за експедицията и намеренията си.
Първите минути на всяко пътуване, без разлика на превозното средство, са еднакви. Нужно е известно врем, за да наредиш багажа си, да се настаниш удобно, да се огледаш, да прецениш критически спътниците си (санким, всичко става, дали можеш да си кажеш думата с тези хора): едва после започваш да се оглеждаш навън и според скоростта да си съставиш мнение за мяркащите се природни хубости. У нас се получи нещо друго-докато се наместим удобно, изпуснахме управлението на лодката. Отзад „помощник-капитанът” се зазяпал в природата; колегата отпуснал веслото и се наканил да снима някаква забележителност. И докато се „преценяваме” критически, зад нас се носи с 5 мили в час „Кон –Тики”. След секунда той тика меката си муцуна във веслата ни и двете лодки се носят върху искърските вълни право срещу десния бряг, където има бързей. Няколко минути ние изливаме нервното си напрежение в десетки излишни ръкомахания и словобърканици, а това за малко не стана причина да се изкъпем в сутрешностудените води на реката. Но как да е лодките успяват да тръгнат с носа напред, веслата пляскат ритмично.
През това време се приближиха вече първите каменисти хълмове на Стара планина, голи, червени, бляскащи в лъчите на предобедното слънце. Реката тук е широка, бавна . Това е повод да кръстосаме веслата и Коцето да ни подаде по цигара от непромокаемия запас. Сам той с отоманско величие се е изтегнал върху найлоновия чувал, а раменете му стържат стоманения самар на една раница. В очите на всички се чете някаква особена радост, присъща впрочем на всички пътешественици от всички времена. Хладината на реката, фактът, че експедицията се е „понесла” по вълните на родната река, отдавна намали нервното напрежение. Сега вниманието ние насочени не само към умелото управление, но и към търсене на „клинове”-тихи места сред вълни, предшествуващи всеки бързей.
Към спирка Томпсън няколко големи бързея разнообразяват със сложността си нашето пътуване. Всред водната шир се чува доволния глас на Дидо: „Напред нещо шумотряска!”. Гърбовете се изправят, погледът търси удобното място, веслата са готови в свитите ръце. Клин! Удар, още удар, лодката послушно поема път по гребена на вълните, но …насреща има два камъка, които се приближават със страхотна бързина и …последен удар, десният борд лизва с ръмжене и стържене на бордовото въже влажната каменна повърхност, всичко шеметно се наклонява на ляво. Но „Еретик” е чудна лодка. Тя се върти, тръгва със задницата си напред, без да се обърне! Обръщат се само сърцата ни, и то заради Коцето, който не знае да плува, а се срамува да сложи спасителната риза. Още няколко такива сърдечни свивания и пред нас е спирка Томпсън. „Хвърляме котва” в близкия ресторант и се наслаждаваме на солени ястия и великолепна гледка-реката, разпенена и бързаща, лодките до брега, палещото слънце и лекия вятър, горещ и шепнеш в листата на тополите. Поздравяваме се по случай успешното пристигане, изстискваме мокрите дрехи и отново на път…
Искър е капризна река. На всеки сто метра спокоен ход следва бързей, кога приятен, кога не. Няма нищо по-лошо от плитък бързей с голям наклон. Началото на такъв бързей сякаш нарочно е набодено с остри камъни, отзад реката напира, а още трябва да се слезе и подпирайки се с веслата, да държим побеснелите върху вълните лодки, да вървим пред тях, блъскани от тъпите им муцуни. Ходенето по такова дъно е наистина „ходене по мъките”!
Този първи ден е изпълнен с радост, отбрани проклятия и весели истории. Пред Своге подобна радост ни доставя растящата всред върбата върба. „Кон-Тики” отминава благополучно грозно пенещия се бързей и отлита далеч напред. Но „Еретик” забива носа си точно във върбата, извива обратно и в тоя момент Мишо изпуска заплелото се в клоните весло. В миг се хващаме за тънките вейки, които се чупят в ръцете ни. Мишо влиза до гърди в блъскащата го вода, измъква веслото, връща се по корени и клони, мята се измъчен върху багажа и тръгваме…зашеметени от преживяното и смеха, с гърбове напред. След десетина минути спираме под селото и в близката горичка устройваме първия „мокър” лагер. Едва ли се намира сухо място по нас А юфките са станали като втасали козунаци. Кафето пък има вид на мокра пръст. Следва сушене край голям огън. Шумните разговори стихват едва след полунощ.
(Следва в кн. 5)
Всички речни дяволи са се събрали по теснината между Своге и Желен. Тук на триста метра по реката голямото желенско свлачище яростно е запратило грамадни блокове по дъното, за да пречат на речното плаване. Но в ожесточената схватка между скалите, водата и младостта, печели разбира се, младостта. Претоварените лодки се подчиняват на силните удали на веслата в уморените ръце, лицата ни са напрегнати, но все пак остават секунди за хумор, когато виждаме „Кон-Тики” забоден върху остър камък и отчаяно-смешните движения на Гошо и Дидо. „Надянаха се давай, Мишо!” И в същия момент „Еретик” изръмжава с всичките си гумирани части върху следващата скала. Сега е наш ред да повтаряме движенията на приятелите си от „Кон-Тики”. Последни усилия, последни метри на теснината. Неволно се обръщаме назад-заслужава си! Поздравления, ръкостискане: „Ами! Жалко, че няма още такива места”
Оттатък Церово се разполагаме на лагер. Рано е, но „Еретик” се нуждае от поправка; зъбите на искърската камъни са оставили вече няколко белега по мекото му дъно.
Щастие е, че лодките са гумени, лесноуправляеми и „газят” много малко. Но качете се на една от тях и вие ще изпитате цялата красота и напрежение на едно такова пътуване по водата...По неволя капитанът на лодката седи на предната част, върху багажа, а краката му обути в стари кецове, са педя във водата: това се налага заради доброто управление и гребане и за да може бързо да се скача от лодката при плитки бързеи. Помощник-капитанът седи върху задния връх, краката му са вътре в лодката измежду багажа, което му създава редица неприятности при слизане. Но той е душата на управлението, нему е възложено да дава силните тласъци. На лодката към спасителната „чиста” вода Такива места между Церово и Лакатник има твърде малко, а твърде много са острите и гладки камъни. За да лавираме тук, нужно е голямо изкуство.
Иначе ще се случи „надяване”, което е колкото опасно, толкова и смешно: стоиш безпомощен и в усилията си да измъкнеш лодката от коварното шило, правиш и весели фокуси.
Километър-два след гара Бов реката се събира в 4-метров улей-отляво скален бряг със заливана от водата площадка, вдясно огромен блок, а между двете и малко ниско пред тях друга скала. Силната струя подхваща „Еретик”, качва я на площадката и я заблъсква с поредица вълни. „Кон Тики” попада в улей, друга вълна грабва „Еретик”, спуска я стремглаво надолу. Всред адския шум се чува вик: „Мишо, в ляво!” и след миг послушната лодка тръгва по накъдрения бързей. Още няколко такива улея и двете лодки препълнени с вода, се доближават към рибарската хижа пред гара Лакатник за удивление на група къпещи се девойки. Ергените от експедицията с удоволствие биха сложили палци на тирантите си, ако имаха такива...Следват плахи въпроси и особено дълбокомислени отговори. Да изсушим всичко мокро и да спим, да спим...
Мирно се полюшват по пясъчния бряг двете наши красавици, отново натоварени и готови за път. Какво удоволствие е да се изтегнеш на нагретия от слънцето борд и да съзерцаваш 200-метровите скали на Лакатник! Върховете им сякаш се люлеят в синята бездна на юлското небе! Днес пътят ни е кратък, но бурен. След каменния мост ни очакват с хладна прегръдка няколко бързея, от които се измъкваме с чест. Лагер-оттатък Оплетня. „Младите” търсят по височините входа на една прехвалено дълга пещера, но намират само една десетина метрова дупка. Двамата капитани събират дърва, готвят, кърпят. Скоро всички блажено разговаряме край огъня, съпровождани от хилядогласното свирене на комарите.
Към обед на другия ден учудваме жителите на Елисейна. Край десния бряг близката фабрика излива в Искъра сиви кални потоци, които гонят рибата на километри далеч. Гребем усилено, но не забравяме да се порадваме и на приближаващите се черепишки красоти. Завоите на реката са нещо забележително в навигационно отношение. Тук всяка извивка отпраща водата под остър ъгъл, право в скалистия бряг. На един такъв завой „Еретик” се изплъзва от ръцете на Мишо и той пада всред вълните и освен това събаря и мен. Картината е весела: двама мъже, хванати за бордовото въже на „Еретик” , с димящи цигари в уста се мъчат да яхнат непокорната лодка.
Пред първия черепишки мост няколко главоломни бързея поглъщат цялата ни енергия. В дена изоставена къщичка, срещу гарата, се разполагаме като у дома си. Скоро наоколо заприличва на изложба-базар. Всички мокри вещи са закачени където трябва и не трябва. Вечеряме с пържени филии и изследваме околните пещери. Сънят ни е кошмарен, някакви невидими гадинки ни тормозят до полуда цяла нощ...
*
Топлата юлска утрин с нищо не подсказваше бедата, която ни очаква. Вечерта Загоров между другото спомена, че близкият бързей е опасен, сутринта пак повтори същото, но моето навигаторско сърце не отстъпваше. Уви! Едва на ръба на бързея, когато беше късно да се бяга, видях, че на десетина метра напред реката влиза в подмол и вътре в него прави завой. Между водата и скалата имаше 30 см разстояние. Отчаяните опити да излезем вдясно не помогнаха. Разпенената река този път успя да ни излъже. На пълен ход тя натика лодката в празното място под скалата и я заля с високи вълни. „Еретик”, притиснат и безпомощен, пълен с вода, се обърна, аз политнах напред с веслото в ръце. След 3-4 секунди се измъкнах от водата и видях Мишо, закотвен в една пукнатина на скалата, и лодката, блъскана от опасните вълни. Мисъл по-остра от нож преряза мозъка ми-Коцето! Той не знае да плува а е отнесен!
-В следващите секунди „Кон-Тики” спря на близкото островче. Гошо разплете едно катерачно въже, върза се и тръгна към лодката. След него със стиснати зъби тръгнах и аз. С крака и ръце С крака и ръце, с последни сили се борехме с вълните. Още няколко секунди и Гошо неочаквано измъкна дългокракия момък изпод лодката. Коцето бе изплашен, но здраво стискаше каишката на своята „Смена”. След минути на нервна радост измъкнахме притиснатата лодка и изтеглихме Мишо от цепката, а после... си признахме грешката. От багажа липсваха само един ледокоп и едно весло, но страшна бе загубата на няколко стотин негатива-прекрасни снимки от живота на експедицията и Искърския пролом, и повредата на двата фотоапарата, непредпазливо оставени без непромокаеми опаковки. Но, станалото станало, направихме ново дървено весло и далеч, по-далеч от това място! Оттатък Лютиброд се спряхме на лагер в късната вечер, измъчени и уморени.
*
В един неделен ден стара волска кола, натоварена с две сложени напречно гумени лодки и с купища багаж прекоси главната улица на град Мездра.Пет загорели от слънцето и брадясали мъже вървяхме след нея. Баражът на електростанцията ни принуди да прекъснем два километра нашето пътешествие.
Внимателните домакини на станцията ни предоставиха една беседка за нощуване. Привечер се отправихме към с. Дерманци. По височините намерихме отвора на една интересна пропаст, наречена Цапкула.
След обед на другия ден тръгнахме по канала. Настроението на екипажа бе все така бодро, но двамата капитани, които и без това тръгнаха болни, тревожно се споглеждаха: ще издържим ли? Назад останаха опасните бързеи Напред бе „тиха вода”, но трябваше да се гребе с все сила, за да се догони планът.
Ден след се разкриваха пред очите ни чудните гледки на пролома. Надвисналите край реката скали тегнеха с височината си над нас. Сега бреговете бяха високи, пред лодките –само вода, безкрайна ивица вода, ту мътна, ту бистра. Тук и там с проклятия пренасяхме лодките над баражи за воденици.
Не след дълго около нас се затвори хоризонтът: наближавахме Кунино, Карлуково. Двата дни, отделени за проверка на карлуковските пещери, влагата от падналите дъждове и преумората се отразиха зле и на мен и на Загоров. Той и Дидо бяха принудени да прекъснат пътуването. На гара Карлуково се разделихме не много весело, макар да знаехме, че след няколко дни ще бъдем отново заедно. Печална гледка! Безпомощно свързаният „Кон-Тики”, свит за обратен път, приличаше на зле повита бебе.
И пак всред неспокойната река. Слънцето жари с юлско безгрижие гърбовете ни. След километър-два нашите навигаторски способности са подложени отново на изпитание. Над напечената земя злобно се издига насрещен вятър и започва да духа безспирно и безмилостно. Никога по Искъра не съм виждал такива „морски” еднометрови вълни, накъдрени на безкрайната редица, които носят лодката не напред, а назад. Гребем и пот се струи по челата ни, а лодката не мърда. По неволя спираме на лагер след Реселец. Край брега с мъка опъваме палатката. Мишо подсмърча, подскача около буйния огън, но вятърът не спира.
Утринта е тиха, ясна. Бърже стягаме лодката и на път. Но вятърът това и чака. Що за чудо в тия юлски дни?
В далечината се пъстреят покривите на Червен бряг. В града попълваме запасите от юфка, масло и ментови бонбони и забелязваме, че хората ни гледат някак си особено: Ах, брадите! Но може моряк без брада?
Край устието на Панега се радваме на играта на сомовете. Ех, риболовци, какви чудни сомове видяхме! Но ще повярвате ли, че не можахме да хванем нито един?
Вятърът ни изтощи. Към Чомаковци Мишо и Коцето предложиха да прекратим пътуването. Гледам с престорено равнодушие,стадата край брега и мисля: „Да се предам ли?”. На север до белия Дунав остават малко километри и много красота. Широката, спокойна река, гъстата крайбрежна растителност и хилядите птици. Нима може да се забрави всичко това? Но здравето…
В с. Чомаковци намерихме малко, приятно хотелче, в което стоварихме купищата багаж и свития „Еретик”. С леки раници се отправихме към близката пещера до с. Девенци. След няколко часа изследване се връщаме. В хотела е тихо. Лягаме и се впущаме в безкрайни разговори. И какви разговори! Каква ще бъде експедицията догодина, как ще купим малка кинокамера и как ще ни посрещне отново Искъра с хладната целувка на своите вълни…А не ще бъде лошо да „прескочиме” и до Черно море…
Една малка каручка ни клатушка обратно към Червен бряг. А после влакът, очите ни вперени в сребристите извивки на Искъра, където до вчера летяха нашите лодки. И спомените, още пресни като топла пита, се мяркат пред очите-дванадесет дни по Искъра. Дванадесет прекрасни дни всред нашата хубава българска река. Довиждане Искър! Ние пак ще се върнем, „Еретик” пак ще подскача под твоите бързеи, отново ще преживеем веселите случки по твоите вълни, но вече с чувството на „стари” морски вълци…
ПЕТЪР ТРАНТЕЕВ

*Снимката към статията, на лодка с такава форма е взета от обява за продажба.

ПРИЗНАНИЕ ОТ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ
НАГРАДА ОТ СЪЮЗА НА АРХИТЕКТИТЕ В БЪЛГАРИЯ И КАМАРАТА НА АРХИТЕКТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ЗА НАШАТА КНИГА „СРЕДНОВЕКОВНИТЕ СКАЛНИ ОБИТЕЛИ ПО РЕКА БЕЛИ ЛОМ”, 2008г.

БАЗИЛИКАТА “ СВЕТА СОФИЯ “
Владимира Трантеева





Легендите за произхода и историята на базиликата са известни от описанията и направени от чужди пътешественици и членове на дипломатически мисии: далматинецът Антонинус Верациус преминал през София в 1533 г., Соломон Швайгер-духовник на посланика Синцердорф-1577 г., турският пътешественик и историк Евлия Челеби-1652 г., пътешественикът Джовани Беналия-1682 г., секретарят и историографа на посланика граф Вирмонд-Корнели фон ден Дриш, преминал през София през юли 1719 г. Феликс Каниц, посетил София два пъти (през 1871 г. и 1879 г.), отбелязва че по това време се е вярвало от турци и българи, че благочестивата византийска принцеса София, живяла в края на I и началото на II в., дала името си на града. Професор Богдан Филов в своя труд “Софийската църква Св. София” С., 1913 г., събира всички известни му легенди за храма.
В очертанията на базиликата и около нея се намират значителен брой гробни съоръжения, между които и засводени гробници от източния некропол на Сердика. Археологическите изследвания в подподовото пространство на църквата “Св. София” и около нея започват още през 1893 г., когато В. Добруски открива едно полихромно мозаечно пано покрито с геометрични растителни орнаменти и птици, пиещи вода от кантаросовиден съд. От 1910 до 1913 г. Софийското археологическо дружество предприема проучване и разкопки под надзора на учителя Сл. Вълков и ръководството на Богдан Филов. Проучванията не обхващат най-добре запазения южен кораб, който функционира като параклис от 1900 г. В пространството под и около базиликата до днес са разкрити около 100 гробни съоръжения, които принадлежат към трите типа: каменни саркофази , зидани гробници-с плоски покрив и засводени, стреховидни и ямни гробове. Най-ранните гробове намиращи се под нивото на предолтарното пространство на базиликата са от третата четвърт на II век. Каменните саркофази, зиданите гробници и един гроб с тегулно покритие са датирани въз основа на монетни находки в периода III – IV в. Ямните гробове са вкопани в подподовото ниво на “Св. София” и принадлежат към Средновековието X-XIV в. Само в една от засводените гробници-№XVI, намираща се под средния кораб на църквата е оцеляла стенописна украса. Долните части на стените до височината на основите на свода са изпълнени като мраморна облицовка.
Под югоизточната част на днешната базилика, проф. Б. Филов по време на първите археологически разкопки разкрива следи от няколко по-ранни църкви.
На първата еднокорабна, едноаспидна църква принадлежат няколко мозаечни пана: най-добре е запазено откритото от В. Добруски аспидно пано, второто - западното, с геометрични мотиви, е отбелязано от Б. Филов и третото – централното-открито от С. Покровски.
Според Б. Филов първата църква е построена в началото на IV в. (след 313 г.) и разрушена по време на готските нашествия от 376 – 382 г. Той разкрива зидове и от още две църкви, но допуска съществуването на още една. Втората църква била построена върху развалините на първата в началото на V в. и престанала да съществува след хунското нашествие от 447 г. Днешната сграда според него била издигната върху основите на двете по-стари църкви в началото на VI в. Археологическите проучвания в базиликата продължават половин век по-късно-през 1956 – 1958 г. През 1989 г. те са под ръководството на проф. Ст. Бояджиев и д-р Д. Димитрова в екип със сътрудници от Музея за история на София. От 1991 г. започва изпълнението на дългосрочна програма за цялостно археологическо проучване, реставрация, консервация и експониране на интериора и подподовите пространства. Археологическите изследвания през 1991-1993г., 1997-1999 г., 2002-2003 г., 2009 г. са от екипи на специалисти от ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.
През 1996 г. е изготвен, а в 2005 г. е актуализиран проект за експониране на сутеренното “археологическо ниво” на базиликата от колектив с ръководител арх. В. Китов.
Археологическите проучвания през втората половина на XX в. и началото на XXI в. допълниха тези направени от проф. Б. Филов. Освен откритите по-късно гробни съоръжения са изяснени строителните периоди на първата църква и е доказано построяването на три църкви под обема на днешната.
След последните археологически проучвания бяха изяснени трите строителни периода на първата църква :
I-ви период
Мартирион – еднокорабен, едноаспиден с квадратен план. Построен е в периода от втората половина на 311 г. до първата половина на 313 г.
II-ри период
След 313 г. е издължен наоса от западната му страна. В този си вид той е просъществувал до времето на управлението на император Юлиан II Философ (361 – 363 г.).
III-ти период
При император Валентин (364 – 378 г.) подът на мартириона е бил покрит с мозаечни пана. В този вид е просъществувал до готските нашествия от 376 – 382 г.
Втората църква е трикорабна с абсида скрита в общия обем. Тази втора църква е била построена в първите години на управлението на император Теодосий (379 – 395 г.) и разрушена при поредното готско нашествие и бунта на Аларих (396 г.) в края на IV в.
Третата църква е трикорабна, с притвор и вписана, уголемена абсида в източния зид. Тя е изградена след разрушаването на втората, в края на IV в. и началото на V в. Краят на нейното съществуване се свързва с времето на хунското и готските нашествия- 450 г.-473 – 488 г.
В края на V и началото на VI в. е изградена и съхранената до днес трикорабна кръстокуполна базилика. Конструкцията на днешната базилика е масивна каменна зидария в основните стени и тухлена зидария на варов разтвор в надземната част. Като конструктивни елементи са използвани: вътрешни колони, кръстовидни стълбове в западната част, стени, дъги, сводове и купол. Напречния кораб е съставен от две крила, издаващи се северно и южно от куполния квадрат. Те са покрити с бъчвовидни сводове, опиращи се на стени и два реда вътрешни колони. Намиращия се между тях полусферичен купол се носи от четири арки, почиващи върху масивни стълбове. В сегашния си вид куполният квадрат се издига над билото на централния кораб. От тази точка нагоре квадрата преминава в осмостен.
Абсидната част се състои от удължено предабсидно пространство, покрито със свод и абсида, покрита с полусферичен купол. Трите кораба на базиликата са отделени с кръстовидни стълбове. Северният е покрит с кръстати свода. Десният Южният кораб е по-нисък и покрит с три кръстати свода.
Преддверието на църквата е достигнало до нас в най-лошо състояние. Две кули са фланкирали двуетажният притвор от запад, засводен с бъчвовидни сводове. Пространството на галерията днес е разделено от две масивни арки на три части. Западната половина на преддверието е разрушена от земетресение през 1858 г.
В архитектурния облик четвъртата поред църква-базилика от V-VI в., не настъпват съществени изменения по време на византийското господство и Второто българско царство. През средновековието-X-XIV в. “Св. София” става място за погребения.
При археологическите разкопки направени от Б. Филов, в малка ниша, в западната стена на южния кораб са открити следи от стенопис, датирани между X – XIV в.
Името на града София се свързва с името на базиликата от V-VI в. Потвърждение за това обаче намираме в писмени паметници от края на XIV в. В една приписка на Средецкото евангелие (1328 г.) и Витошката грамота на цар Иван Александър дадена на Драгалевския манастир (1382 г.), тя е спомената като митрополитска. Към средата на XVI в. турците я обсебват. Първоначално за култа на исляма е използван само притвора, а останалите помещения се превръщат в складове за трофеи. В края на века потурченият хърватин и велик везир Сиявуш паша я превръща в джамия. “Св. София” функционира като джамия повече от два века.
Земен трус събаря източното кръстно рамо през 1818 г., абсидата и минарето. Втори земен трус поразява северната половина на притвора, част от средния кораб и горната част на преизграденото минаре (1858 г.). Южния кораб започва да функционира като военен склад.
След Освобождението известно време църквата служи за склад за петрол на градското осветление, а около 1892 г. върху купола е построена наблюдателна пожарникарска кула.
Параклисът в южния кораб започва да функционира в началото на XX в., а през 1914 г. е преизградена абсидата. По време на първата реставрация извършена под ръководството на арх. Ал. Рашенов, през 30-те години на XX в. е достроена абсидата, премахнати са преустройствата от османския период, възстановени са стените и сводовете в западната част на базиликата.
През 1981 г. започва реставрацията на фасадите и сградата е покрита наново. За богослужение е отворен само южния кораб.
През 1999 г. приключва един от основните етапи на реставрацията на базиликата. Завършена е реставрацията на фасадите и интериорите, укрепена е масивната и конструкция. Благодарение на усилията на специалистите от ОП “Стара София” със СИМ и средствата отпуснати от Столична община днес функционира цялото реставрирано пространство на храма.* Продължава изпълнението на проекта за реставрация и експониране на археологическото ниво.
Базиликата “Св. София” е един от редките запазени паметници на византийската архитектура. Тя е обявена за археологически паметник на културата от национално значение.

Литература
Трантеев Б, Каталог на средновековните църкви и манастири намиращи се на територията на Столична община,СИМ, 2007
*Супервайзер при изпълнението консервационно-реставрационните работи, предвидени в архитектурния проект, през периода 1998-2004г., е арх. техн. Б. Трантеев-ОП “Стара София” със Софийски исторически музей.

Полковник Стаменко Владимиров Стаменков

Димитринка Стаменкова-Трантеева






Роден e на 10 май 1925 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Баща му Владимир Стаменков е подофицер от Граничната стража (Гранична полиция), а майка му Рилка се занимава със земеделие. Семейството е многодетно-четирима братя и три сестри. Основното си образование завършва в с. Ковачевци. През 1934г. баща му е изпратен на служба в гр. Петрич. В града Стаменко завършва гимназиалното си образование (1936-1942г.). Чичо му-подполковник Стоян Димов Стаменков, оръжеен техник на летище Божурище, успява да запали у него любовта към авиацията и мъжествената професия на летците.
Ненавършил 17 години напуска, без разрешение семейния дом в гр. Петрич и заминава за София. На 24 март 1942г., чрез Инспекцията по труда, заминава на работа в Германия. Тази авантюра е породена от надеждата да учи там в авиотехническо училище. Работата в Германия се оказва безплатен труд на малолетни в завод за претопяване на старо желязо (24.ІІІ.1942-4.VІ.1942г.). Заедно с други лагерници се опитва се да избяга. Заловена е цялата група бегълци и изпратена в лагер, в околностите на Виена. Близо месец лагерниците са измъчвани, тормозени, и лошо хранени. След намеса на българското посолство, заедно с останалите е изпратен по етапен ред в България.
В София е задържан за 4 дни в Дирекция на полицията. Завръща се в Петрич и помага на семейството си в тютюнопроизводството (20.VІ.1942-25.VІІ.1942г.). Полицията е информирана и трябва да напусне града. В София, с помощта на познати си намира работа, като продавач в „Електродом” на инж. Иванови (28.VІІІ.1942-15.ХІ.1942г.). След проверка в Инспекцията по труда е уволнен е като неблагонадежден (избягал от Германия). Учителствува в Петричко, като начален учител (1945-1946г.). На 1 април 1946г. заминава в казармата. През септември е вече в щаба на Военновъздушните сили. На 29 септември 1947г. кандитатствува и приет за курсант НВВУ (Народно военно въздушно училище „Георги Бенковски”). Изпратен е в изтребителна школа във Федеративна народна република Югославия. След изключване на югославската комунистическа партия от Коминерна (28. VІ. 1948г.). се завръща в България. На 29. ІV. 1950г. завършва с отличие военното училище за щурмани и пилоти. Със заповед №279/ 27.ІV.1950г. е произведен в първи офицерски чин (младши лейтенант).
Преведен е на служба в поделение № 25230, летище Враждебна (1.V.1950-8.VІ.1955г.). От 1950г. до 1967г. е летец-пилот във военнотранспортна авиация. Със заповед от 12.ІІІ.1951г. е назначен на длъжността старши пилот. През 1963г. е първият военен летец посетил Китай и Монголия. Награден е за отлични постижения по време на ученията, проведени от армиите на социалистическите страни. На 22.І.1964г. защитава квалификацията си-военен летец І клас. Това му дава възможност да лети при всички метеорологични условия.
Като летец от военновъздушните сили лети на: едноместен тренировъчен биплан Focke-Wulf FW-44 „Врабче”, свързочните самолети-Фоке Вулф-58 „Гълъб”, Физелер-Щорх „Дрозд”, многоцелевите военно-транспортни самолети-По-2, Як-12, Ю-52 (тримоторен биплан), Ли-2 и Ил-14. До 19.Х.1967г. има пролетени 2543 часа, от които на самолет Ил-14-1313ч. Нощните му полети са 313 часа.
Тримата му братя: Крум Стаменков, Карамфил Стаменков и Евгени Стаменков и зет им Стилян Пеев, също са първокласни летци. В свое писмо до министъра на отбраната на Съветския съюз-маршал Родион Малиновски от 1963г. изявените летци споделят своето желание да станат космонавти и молят да бъдат предадени поздрави на летците-космонавти Юрий Гагарин и Герман Титов. През 1964г. те са приети в Москва от Министъра на отбраната на Съветския съюз-маршал Родион Малиновски. От това време датират личните контакти на Стаменко Стаменков с космонавтите: Ю. Гагарин, Г. Титов, А. Николаев, П. Попович, В. Быковски, В. Терешкова, П. Беляев, А. Леонов и инж.-конструктора Сергей Корольов-бащата на съветската космическа програма. През 1967г. своите пожелания към летците за успехи, добро здраве и лично щастие отправя в официално писмо и маршал А. Гречко-Министър на отбраната на Съветския съюз
През 1968г. братята Стаменкови и Стилян Пеев празнуват юбилей-100 години служба общо в авиацията и изпълнението на над 40000 полета. Подполковник Стаменко Стаменков до 30.ІХ.1968г. има пролетени 3338 часа и е изпълнил 6682 полета. Поздравленията, по този повод от Министъра на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров и министър-председателя на Народна република България Тодор Живков, намират място в ежедневния печат. Към началото на 1977г. летците имат общо 87728 полета на самолетите: Врабче, Синигер, Чучулига, Врана, Гарван, Сойка, Дрозд, Фазан, Лаз-7, Гълъб, Брюнкер Бесман, Ю-52, По-2, Ли-2, Ил-2, Ил-10, Ил-14, Ан-2, Як-9, Як-11, Як-12, Як-17, Як-23, УМиГ-15, МиГ-15, МиГ-17, МиГ-19, Ан-24, Ил-18 и вертолетите Ка-26 и Ми-4.
На 15. ХІІ. 1967г. Стаменко Стаменков започва работа, като летец-пилот в Българска гражданска авиация „Балкан”, дирекция „Транспортна авиация”. В гражданска авиация лети на двудвигателния Ил-14 и на Ил-18, с 4 турбовинтови двигателя АИ-20. С постъпването си в БГА е назначен на длъжността командир на самолет Ил-14. В началото на 1968г. вече е летец-инструктор. През 1969г. завършва с отличие Висшата летателна школа за подготовка, по специалността командир на кораб Ил-І8 в гр. Уляновск, СССР (11.ІІ.1969-12.ІV.1969г.). В гражданската авиация защитава отново квалификацията си на летец първи клас (19.04.1972г.). На 1.Х.1973г. е назначен за летец-пилот в отряд Ил-14 и Ил-18. След тренировъчни полети през 1973г. са му присвоени командирски права на самолет Ил-18 и вече е допускан до самостоятелни полети. Със заповед от 12.Х.1973г. е преназначен за летец-пилот на тежък тип самолет в отряд Ил-18. От началото на 1974г. е командир на самолет Ил-18 от авиоотряд 28 (правителствено звено).
Макар и в редки случаи, изпълнява полети по вътрешните линии, поддържани от БГА”Балкан”, до Бургас, Варна и Търговище. Извършва полети по основните външни линии: Атина, Берлин, Будапеща, Брюксел, Варшава, Копенхаген, Ларнака, Лондон, Москва, Мюнхен, Париж, Прага и Цюрих. Стаменков познава добре и летищата на: Абу Даби, град Алжир, Аман, Амстердам, Багдат, Барселона, Бейрут, Белград, Бенгази, Бордо, Бремен, Вроцлав, Генуа, Грац, Дакар, Дамаск, Джеда, Дюселдорф, Кайро, Кьолн, Лион, Лисабон, Линц, Луксор, Мадрид, Манчестер, Нант, Риад, Рим, Стокхолм, Техеран, Триполи, Тулуза, Франкфурт, Хелзинки, Цюрих и Щутгард.
За заслуги към родната военна и гражданска авиация полковник Стаменко Стаменков е отличаван многократно с: медалите „За боева заслуга”, 1955г., „За 15 години безупречна служба ІІ степен”-1963г., „За безупречна служба І степен”, Юбилеен медал „20 години БНА”- 1964г., „25 години БНА”-1969г, „30 години от победата над фашистка Германия”-1975г., орден „Червено знаме” -1956г (за заслуги при спасяване на самолет презвозващ деца), от БГА „Балкан”: значка”Милионник” (три пъти), първата 1971г. (един милион километра във въздуха), бронзова значка „Безаварийник, 1976г., сребърна значка „Безаварийник, 1977г. (за пролетени безааварийно 4000 часа.) и др.

Публикации за Стаменко Стаменков и неговото семейство:
Писмо до маршал Родион Малиновски- министър на отбраната на СССР, Четирима братя мечтаят да летят в космоса, в-к Народна армия, 5.І.1963г.
Робертов Л, Среща с трета ескадрила, сп. Български воин, кн.9, 1963г.
Марков А, Воздушные братья, в-к Красная звезда, 16.VІІІ.1964г. (за мечтата на братята Стаменкови да летят в космоса)
Изява на сърдечна дружба, Писмо на маршал А. Гречко-министър на отбраната на СССР, в-к Народна армия, 28.VІ.1967г.
Колев Д, Фамилия смелых, сп. Болгария, кн. 6, 1967г., с.10-11
Майка на соколи, в-к Работническо дело, бр. 25, 25.І.1968г.
100 години в служба на авиацията, 40000 полета-13600 часа във въздуха, До авиационното семейство братя Стаменкови, София, Министър на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров, в-к Българска армия, бр. 6208/15.02.1968г.
Четиримата братя решават да станат космонавти, в-к Работническо дело, 25.І.1968г.
Синовна обич към България, Писмо на Тодор Живков до българските летци братя Стаменкови и и зет им Стилян Пеев Пеев по случай 100 години общо служба в редовете на българската армия;Станоев Я, Живот на криле, в-к „Работническо дело” бр. 243/ 16.Х.1968г.
Родът Стаменкови, сп. Наша родина, бр. 1, 1969, с. 26-27
Георгиев И, Семеен юбилей, сп. Наша родина, кн. 4-5, 1977, с.46-47
Дафинкчиев П, Д. Пелов, Семейство на смели орли, в-к Народна армия, 17.Х.1982г.

Снимката към статията е взета от блог в интернет.