ИСТОРИЯ НА ПЕЩЕРНОТО ДЕЛО И СПЕЛЕОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ*
В историята на пещерното дело в България са вплетени много имена на учени специалисти и любители, всеки от който е дал на спелеологията своя принос, а на подземния свят част от сърцето си. Повече или по-малко тази история е намерила отражение в периодичния печат, в отделни книги и в наше време в редица документи свидетелствуващи за високото обществено признание и грижи.
Като оставим настрана народното творчество, в което твърде често истината се превръща в легенда, а страхът се смесва с любопитството, най-старото засега сведение за българска пещера се намира в ръкописа на Петър Богдан (1601-1674 г.), един от най-активните участници в българското освободително движение през ХVІІ век. В ръкопис намиращ се във Ватикана, писан от него като католически архиепископ на София (1640г.) се срещат и следните редове: “Посетих село Лъжани (сега Чавдарци, Ловешка област) разположено близо до р. Осъм под една планина, село не много плодородно … При това село има една пещера (Водната) в планината естествено направена, толкова дълга и широка, че биха влезли хиляди люде. Вътре има извор с вода, студена като лед и образува поток като кристал.“ Тридесет и две години след това П. Рико секретар на английския консул при султан Мехмед ІV, в книгата си “История на първата османска държава” пише: “Тръгнах нататък за към София и преминах планината, която римляните наричали Хемус, а сега на турски се казва Капидербент, сиреч врата на тесен път. Тази местност е много сгодна за разбойници, които се укриват в пещери и ями, толкова тайни и непристъпни, щото не могат да ги истребът, при всичко, че често испращат въоръжени хора да ги изгонат.” Много по-късно в брой 1 от 20.ІV. 1846 год. на първия български вестник “Български орел”, чийто собственик, редактор и списвател е бил всеизвестният книжовник възрожденец д-р Иван Богоров има няколко изречения за интересната пещера”Нириц” край гр. Котел и свързаното с нея поверие. Интересен факт е, че един от родоначалниците на революционното движение за Освобождението на България Г. С. Раковски, също не е пропуснал да отбележи в своята поема “Горски пътник”(1853г.), като част от своята биография пребиваването си в една от пещерите край гр. Котел, когато бил изгонен от турците. В поемата той отделя няколко стиха за тази пещера, сега наречена на негово име (пещерата на Раковски в местността Злостен).
Ровейки се в литературата преди Освобождението, в книгата на Стефан Захариев ”Географико-историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза”(Виена 1870 г.), ние намираме редове за една пещера край гр. Пещера: “Това село (днес гр. Пещера) види ся да е наречено така от многото пещери, дето ся намират в окружението му, от които двете са 1/2 час към югозапад от селото, наречени Шянтови (сега Ушатови) дупки и едната от тях има подземна ширина до 1/4 час, а другата побира до 2000 овци вътре. Друга една, 3/4 час към северозапад, наречена Страшинова дупка, в която има вечно лед, който смръзнува капчузите, които капят отгоре. Тези пещери са по-големите, а другите са по-малки.”
В големия си труд “Пътувания из България” френският пътешественик Гийом Лежан (1867г.) разказва интересни неща за Кайлъшката пещера край гр. Плевен, като пръв споменава и за пещерната фауна в България. Три най-важни за българската спелеология труда красят голямото дело на двамата братя чехи Херменгилд и Карел Шкорпил: “Изкопаеми богатства, изнамерени досега в целокупна България” (1882 г.), “Природни богатства на целокупна България” (1884 г.) и “Кражски явления в България” (1900 г.). Дошли у нас след Освобождението, те приемат България като своя втора родина и отдават силите, възможностите и умението си за разкриване тайните на българската природа и археология. Пещерите са намерили подобаващо място в техните трудове, които и до сега не са загубили своето значение като верен и точен справочник на много интересни явления в българския карст.
Интерес представлява и статията на етнографа Д. Маринов в сп. Труд (г. І, 1886 г.) под надслов “Рабишка Магура и пещерата”. Това е първото “туристическо” описание на пещера, макар че авторът не е навлязъл повече от 250 м навътре, предвождан от местен страхлив водач.
В последните двадесет години на ХІХ век данни за пещерите и карста на България се срещат и в трудовете на първия български зоолог проф. Георги Златарски (за изворите на Глава Панега, за пещери в Плевенско и Карлуково); в статията на писателя Цани Гинчев (за Глава Панега), на географа Д. Илков за пещерата Хан Маара, в пътеписа на В. Кънчов. В “Пътувания из България” на историка К. Иречек също се срещат имена и кратки бележки за пещери. Такива данни се намират и в статиите на географа проф. А. Иширков.
В началото на ХХ век двама български учени се заемат сериозно с изучаването на българските пещери-Рафаил Попов и Жеко Радев.
Извънредно плодовит, неуморен изследовател, Рафаил Попов започва своя научен живот още в студентските години. Изненада за колегите му студенти са били неговите първи реферати за геологията на търновските околности и разкопките му в търновските дервентски пещери. Над 80 научни и научно-популярни статии и трудове върху праисторията на България излизат под перото на проф. Рафаил Попов. Негово дело са: музей в Шумен, отдел по праистория в Народния музей в София, редица разкопки на пещери и могили. Той е деен член на Българското пещерно дружество, на Археологическото дружество, активен защитник на природните красоти. Последната му статия, написана седмица преди неговата смърт, е озаглавена “Завет към членовете на пещерното дружество” В нея Р. Попов с болка говори за унищожаване на природната красота под земята и съветва с общи усилия да се пази това национално богатство.
Богато илюстрираната, добре подредена и изпълнена с много данни и наблюдения монография на географа Жеко Радев “Карстови форми в Западна Стара планина” (1915г.) и днес представлява важен източник, ценен документ за множество природни явления в тази част на планината. Трябва само да се съжалява, че по-късно Ж. Радев отдава своите сили в друга област на географията.
В началото на 20-те години на ХХ век от пещерите започва да се интересува и директорът на тогавашните Природонаучни институти д-р Иван Буреш. Една случайност го насочва към цялостното проучване на българските пещери. Асисентът по геология В. Арнаудов при изследване във врачанския Леденик открива едно кафяво бръмбарче, което занася на д-р Буреш. Не било трудно да се разбере, че това е сляп пещерен бръмбар, по-късно причислен към групата “светломразци”. Така малкият “светломразец” става причина за създаването на биоспелеологията в България. Сам активен природоизпитател, д-р Буреш заразява с ентусиазма си своите сътрудници Пенчо Дренски, д-р Нено Атанасов, Ненко Радев. Още в първите години са обходени много пещери, събран е обилен материал, който започва да се изучава от наши и чужди специалисти. Заедно с това е поставено началото на усиленото търсене и откриване на пещери. На Ненко Радев дължим и започването на първия каталог на българските пещери, като всяко описание е придружено с повече или по-малко точна скица.
Времето между 20-те и 30-те години на миналия век е характерно не само с участието на повече учени в спелеоложката дейност, но и с навлизането на повече любители в подземния свят. В пещерата Темната дупка край Лакатник и във врачанския Леденик се заражда екскурзоводското дело у нас. Доброволци-алпинисти и любители на пещерите, като Ради Иванов, Пепи Енглиш, М. Аджаров и др., които освен проникването в крайните галерии развеждат първите “подземни” туристи из тези пещери. В пещерите вече работи специалистът по неолитната епоха В. Миков-вторият голям популяризатор на археологическата наука у нас, както и хидрогеологът-изследовател инж. Павел Петров (в Темната дупка край Лакатник, в Деветашката пещера и др.). Павел Петров е бил инициаторът за основаването на едно дружество за изследване на пещерите в страната. Събрани в една малка канцелария 31 учени и специалисти слагат своите подписи под първия протокол на Първото българско пещерно дружество. На 18 март 1929г. участниците в учредителното събрание избират за председател на дружеството известния български ботаник проф. Стефан Петков, за подпредседател д-р Рачо Рачев и за секретар чиновника П. Пенчев. Между първите членове-основатели единствената жена е учителката Светла Михайлова. Първите стъпки на избраното настоятелство следват още в първите месеци на 1929 г. Изготвен е устав на дружеството. В началото на 1930 г. дружеството има редовна бланка на български и френски език. Изработен е кръгъл печат на дружеството с разперен голям прилеп и надпис на околожката-Първо българско пещерно дружество-София. Направени са значка и членска карта. На 27 юли 1930 г. в дружеството пристига и протокол за основаване на клон на дружеството в с. Ракитово, Пещерска околия, с приложен към него списък на 18 членове-основатели. На 10. VІІІ. 1930 г. Деветашкият общински съвет “отпуща Деветашката пещера на Пещерското дружество в столица София за изучаване и модернизиране”. Членовете нямат много средства и се ограничават с изучаването на близките до София пещери, главно лакатнишките. На 5. ІV. 1931г. за пръв път е достигнато дъното на най-дълбоката известна пропаст по това време в България. Ненко Радев и Пепи Енглиш се спускат в Бездънния пчелин (-105 м.) при гр. Ябланица, Ловешко. Членове на дружеството извършват проучвания в карлуковските пещери, Леденика, Деветашката пещера, Духлата при Боснек , Лепеница, кипиловските пещери, Топля при с. Голяма Желязна, лесидренските пещери и др. В началото на 1933г. се основава клон на дружеството в гр. Ловеч, но той съществува твърде кратко. През 1934г. се взима решение за подготвяне на първия том от “Известия на българското пещерно дружество”. Първият том излиза през 1936г. и съдържа статии от видни наши учени и специалисти. Българското пещерно дружество кореспондира с някои чуждестранни организации и на първо място с професорите Жанел и Бернар Жез от Франция. През 1936г. благодарение на настойчивостта на Р. Попов и инж. Павел Петров се отпускат средства за електрифицирането на пещерата Бачо Киро. Излезлият през 1940г. втори том на известията на дружеството е посветен на покойния вече проф. Рафаил Попов. С наближаването на Втората световна война към Балканите работата на дружеството замира. Към началото на Втората световна война членовете на дружеството достигат 120. Проучват се предимно хоризонтални обекти, като най-дълбоката пропаст е Бездънният пчелин (-105 м.). Последното годишно събрание на Пещерното дружество е било на 30.І. 1942г.
Едва отминали бурните събития на първите дни на септември 1944г. и ентусиазираните български пещерняци събират около себе си голяма група младежи, като възстановяват дейността на пещерното дружество. Първото заседание на Настоятелството на дружеството е на 4.ХІІ. 1944 г. Годините 1945-1946г. са период на обновяване, вземане на нови решения и постъпки за увеличаване субсидиите на организацията. В началото на 1946 г. младите членове на дружеството са все още малко-Петър Трантеев, Йордан Загоров, Георги Загоров, Л. Обретенов, И. Александров, Д. Мусакова и др. През юли 1948г. и август 1949 г. под егидата на Българската академия на науките са организирани две студентски научно-изследователски бригади. Те работят в пещерите при г. Лакатник, района на с. Карлуково, в пещерата Магура и района на Златна Панега-Брестница-Румянцево. По време на втората бригада се прави опит за влизане в пропастта Птича дупка (-108 м.) при с Черни Осъм, Ловешка област. Изследвани са Рушовата пещера, с. Градешница, Лепеница, с. Ракитово и пещери в Добруджа. В края на 1949 г. всички малки дружества и съюзи по нареждане на Централния комитет на Българската комунистическа партия са ликвидирани като неефективни и нецелесъобразни. Ликвидирането на БПД не означава, че някои негови членове са престанали да изследват пещерите в България. Още по време на съществуването на дружеството в Настоятелството постъпват две писма, които будят интерес. Едното е с дата 21.Х. 1948 г. и е подписано от Петър Трантеев. Той предлага на Настоятелството да направи необходимото за оформяне на входа на пещерата Зиданка при гара Лакатник, като място за престои на групите, които работят в Темната дупка. В своето предложение Трантеев подчертава необходимостта от благоустрояване на пещерата Темната дупка и създаване на научноизследователска станция в нея, за изследване на пещерите. Второто писмо е съобщение, че е създаден научно-изследователски колектив “Млада гвардия” към Българското пещерно дружество, които си е поставил за цел изследването на пещерите в страната. Неговите основатели се събират в дома на Петър Трантеев на ул. “Радовиш” №15 в София. Още в началото на 1948г. членовете на колектива: Любомир Обретенов-председател, П. Трантеев-секретар, Йордан Загоров, Иван Александров и Десислава Мусакова, започват своята работа в Лакатнишкия карстов район. Те разполагат с картите на 100 български пещери изследвани от членовете на БПД. От един бележник на Петър Трантеев личи, че колектива разполага и със сведения за още 900 български пещери. През февруари 1949 г. те откриват нови части на “Новата галерия” в Темната дупка. Техните усилия са съсредоточени върху картировката на новооткритите части и събиране на фауна. П. Трантеев и И. Александров изследват и понорите по Дупнивръшкото плато и в местността Пашалъка. В края на юли Трантеев е изпратен от членовете на колектива в Тетевенска околия. Там той открива и картира красивата Рушова пещера при с. Градешница. По-късно изследва пещери в карстовите райони близо до селата Галата, Пещерна и Малка Желязна, Ловешко. Членовете на колектива съставят и карта на пещерата Зиданка при г. Лакатник. Работата в колектива постепенно замира, членовете му се заемат със своите собствени дела (20.VІ.1950 г). Остава само П. Трантеев, който продължава изследването на пещерите със свои колеги и приятели до влизането му алпийската секция при дружество “Торпедо” (по-късно “Урвич”). В нея създава научен отдел, който дава възможност на алпинистите: Енчо Петков, Епрем Папазян, Младен Тодоров и др., да участват в пещерни експедиции. Усилията им са насочени главно към пещерите в района на г. Лакатник (Темната дупка) и Карлуковския карстов комплекс (Банковица, Свирчовица и Айверковица). През октомври 1953 г. Трантеев изпраща писмо-предложение до министър-председателя на НРБ. В него той подчертава необходимостта от проучване на пещерите и създаване на специален закон за тяхната охрана. Предлага да бъде създадена научноизследователска станция, която да обединява усилията на хидрогеолози, етнографи, геолози и биолози за развитието на спелеоложката наука в България. Писмото е с копие до БАН. Въпреки,че писмото е разисквано, направени са констатации и предложения от представители на научни институти, предложението му е забравено.
При едно свое пътуване до Лакатник той се запознава с Вл. Бешков и М. Квартирников (1954 г.), а по-късно с П. Берон. Под негово ръководство се оформя една малка спелеоложка група, която започва изследването на близките до София пещери. По-късно към групата се присъединяват и интересуващи се от зоология младежи и търсещи връзки с известния български зоолог Николай Боев: Ст. Андреева, К. Спасов, П. Недков и В. Маринова. Те настояват пред Трантеев и Боев за уреждане на курс по зоология. Под ръководството на Зоолгическия музей е създаден първият Младежки зоологически кръжок (МЗК). Кръжочниците под ръководството на Трантеев и Боев обикалят не само различните биотопи, но и много пещери. МЗК просъществува до 1956 г. Трантеев продължава работата си в пещерите заедно с Вл. Бешков, М. Квартирников и П. Берон в пещерите край с. Белидие хан, с. Карлуково, г. Церово, г. Лакатник и др. Те заедно с негови стари приятели и нови съмишленици: художника-леководолаз Александър Денков, Васил Георгиев, Ст. Петрова, П. Недков и К. Спасов се събират в дома на Петър Трантеев всяка седмица, а и по-често. Тук не само споделят преживяното под земята, но и чертаят планове за нови изследвания. Към средата на 1957г. вече усилено се говори за възстановяването на Българското пещерно дружество. Това обаче се оказва невъзможно. Петър Трантеев се свързва с проф. Любомир Динев (негов преподавател от университета), акад. Иван Буреш, инж. Павел Петров и Никола Загоров. От всички се подписва едно писмо до току що възстановения туристически съюз, с предложение да се създаде Комитет за пещерен туризъм. На 14.VІІ. 1958 г. излиза решение на Бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз с което се утвърждава Комисия по пещерно дело. За членове на Комисията са определени: акад. Иван Буреш, проф. Л. Динев, П. Трантеев, Л. Обретенов, Енчо Петков, д-р Нено Атанасов, инж. Георги Загоров, Георги Икономов и Иван Вълчев. За неин секретар е избран Петър Трантеев (щатен секретар на РКПД от 12.ІІ. 1961-01.ІХ.1966г. и щатен зам. председател на БФПД от 02.VІІІ.1974-24.ХІ.1979г.). През януари 1959г той формулира осемте основни задачи на пещерното дело в България. Със създаването на Комисията са уточнени понятията пещерняк и спелеолог. Доколкото определени познания влизат в понятието спелеология, тези които се занимават с научните проблеми в нея, си остават спелеолози, а тези които като любители работят под земята и дават своя принос с научни наблюдения-пещерняци. Съответно спелеологията влиза в понятието на т. нар. пещерно дело с цялата негова техника и тактика на проникването, с материалната база, с обучението на кадри и не на последно място-с пещерния туризъм и охраната на пещерите, като национално богатство. Повече или по-малко специалистите в определени области на спелеологията оглавяват експедициите в различните краища на страната, а пещерняците любители помагат да се изясни богатството от обикновени и уникални явления в нашата подземна природа. Комитетът за пещерен туризъм прерасна в Републиканска комисия по пещерно дело и пещерен туризъм (1963 г.), а по-късно в Българска федерация по пещерно дело (1972 г.). Почетен председател на федерацията до смъртта си през 1980 г. остава патриарха на българската зоология академик Иван Буреш (15.ХІІ. 1885-8.VІІІ. 1980г.). Председател на федерацията, през разглеждания период е географа проф. Любомир Динев. От 1966г. до 1974г. щатен секретар на Републиканската комисия и зам. председател на БФПД е географа Петко Недков.
На 22. ХІ. 1958г. е основан и първият пещерен клуб към туристическо дружество “Академик”-София. До момента на създаване на Комисията, първи, русенските пещерняци организират своя секция по пещерно дело към Дома на планинаря, съществува и кръжок по пещерно дело в гр. Чепеларе. За разглеждания близо 20 годишен на съществуване Българската федерация по пещерно дело има безспорни успехи в организационната работа. След първия курс за обучение на педагогически кадри, проведен от Комисията през 1958 г., броят на пещерните клубове започва бързо да расте. Основават се клубове в София, Михайловград, Разград, Варна, Ямбол, Ямбол, Враца, Шумен, Габрово … През 1962г. те са 24, а към 1.V.1964г-37. През 1972г. техният брой почти се запазва-38, за да достигне през 1979 до 46 действуващи пещерни клуба и 2 пещерни групи в страната. За дванадесет годишната си дейност, като щатен секретар на комисията и заместник председател на федерацията П. Трантеев полага основите на над 35 пещерни клуба в страната, като пряко насочва тяхната дейност. В тях той успява да съчетае житейския опит и знания на по-старите спелелолози и пещерняци с енергията на по-младите. Основната негова идея е да се обучават млади хора, които не само да владеят добре техниката и тактиката на проникване, но и да притежават необходимите им познания в областта на спелеологията за извършване на научни наблюдения под земята. От информацията в Главната картотека на българските пещери за 2450 пещери, до началото на 1978г., в над 1500 от тях са проведени биоспелеоложки, хидроложки и метеорологични наблюдения.
Спелеологията през този период, в различните и аспекти се развива в някои от научните институти на Българската академия на науките, Софийския университет и други висши учебни заведения. Тази широка обществена изява, с определени цели и задачи, намира място в системата на Българския туристически съюз и по-точно в неговата федерация по пещерно дело. Тя обединява, както научните работници, специалисти в различни области на спелеологията, така и любителите-пещерняци.
През периода археологическите проучвания се провеждат от сътрудници на Археологическия институт при БАН и музеите, като са проучени около двадесет пещери.
Микроклиматични изследвания в българските пещери се правят по време на републикански и клубни експедиции, както и в някои пещери-туристически обекти и такива в процес на благоустрояване. При проучване на пещерите в Северозападна България особено внимание на подземния климат и ледените пещери в България обръща специалиста-спелеолог П. Трантеев (1966-1974 г.). Минераложки изследвания са правени върху калцит-арагонитовите съотношения и пещерното мляко.
По морфологията и генезиса на българските пещери от Географския институт-БАН и Комисия по защита на природата-БАН е работено върху пещерите-туристически обекти и при предпроектните проучвания за някои от благоустроените пещери.
Хидрогеоложки проучвания са правени в Западна Стара планина, Деветашкото плато, Котленския и Зеленичкия район, Централни Родопи и другаде .
Няколко научни труда са свързани с полиноложкото изследване на пещерите и микро и макроформите на повърхностния Старопланиниски, Родопски и Пирински карст.
В областта на биоспелеологията може да се твърди , че България е една от водещите страни в света ,както по броя на научните публикации ,така и по броя на откритите троглобионти и троглофили. Първите слепи организми от българските пещери са открити през 1878 г. от Eduard Merkl. При посещение на пещери в Централна Стара планина той е намерил троглобионтни твърдокрили насекоми. Системни и интезивни биоспелеологични проучвания, обаче започват след 1922 г. В продължение на няколко години д-р Иван Буреш и неговите сътрудници успяват да посетят около 100 пещери и да съберат много интересна фауна. В публикациите на д-р Буреш (1924, 1926, 1929 и 1936), се съобщават 44 вида, от които 31 типично пещерни (троглобионти). Десетина години по-късно Wolf в своя каталог на световната пещерна фауна посочва вече 126 вида организми от български пещери. Това трикратно увеличение на българската пещерна фауна става благодарение на системните проучвания от страна на колектива, ръководен от И. Буреш (П. Дренски, Н. Атанасов, Н. Радев, Д. Папазов, К. Тулешков и др.), както и на интереса, проявен от редица чуждестранни зоолози към своебразната българска подземна фауна.
По време на студентските, пещерни бригади (1948-1949 г.) е събран биологичен материал от пещерите по Искърския пролом, Карлуковските пещери и Магура.
След 1958г. е изграден колектив от млади ентусиазирани специалисти (П. Трантеев, П. Берон, Вл. Бешков, М. Квартирников, В. Георгиев, Т. Мичев, Ст. Адреев, Хр. Делчев и А. Попов), който проучва фаунистично над 600 пещери. Натрупаните данни позволяват да се пристъпи към съставянето на нов “Каталог на българската пещерна фауна” (1962г.). Резултатите от биоспелеологичните изследвания , провеждани в България, към 1976г., показват установяването на 664 вида организми, от които 113 троглобионти (94 сухоземни и 19 водни). Те са установени от изследването на около 600 пещери, покриващи всички карстови райони в България. Троглобионтната фауна от Балканския полуостров е предмет на една монография на В. Георгиев (Сухоземната троглобионтна фауна на Балканския полуостров, С, 1977).
Една от първите задачи на федерацията е подготовката на кадри. По време на курса, през 1958г. са обучени първите 9 младши инструктори по пещерно дело. Новосъздадената Комисия по пещерно дело има необходимост от педагогически кадри за пещерните клубове в България. Дългогодишен преподавател и ръководител на инструкторските курсове по пещерно дело е спелеолога-географ Петър Трантеев (1958-1979г.). Сам страстен изследовател на подземния свят той е и учител на няколко поколения спелеолози и пещерняци. Липсата на учебна литература го принуждава да подготви повече от 30 лекции. Организацията на курсовете и съдържанието на изнасяните беседи впечатляват унгарските му колеги и видни представители на водещата, тогава в света, съветска спелеология. В програмата влизат не малко елементи от познанията в различните клонове на науката, в това число най-вече на спелеологията. Може да се отчете фактът, че много научни сътрудници в различните институти на БАН са направили първоначалните си стъпки именно като обществени сътрудници-пещерняци. На тях и на мнозина други, чиито специалности са далеч даже от пещерното дело дължим множество открития и изследвания в областта на биоспелеологията, антропоспелеологията, хидрогеологията, на историческите факти, на спелеонимията и пр. От БФПД са организирани и подготвени три национални конфереции по спелеология съвместно с БАН. Започва и подготовката на Европейската конференция по спелеология, която трябва да се състой в София през 1980 г.
По идея на П. Трантеев, проект на арх. Масларски и немалко вложеният доброволен труд на българските пещерняци е построен и открит в края на 1981 г. Националния пещерен дом край с. Карлуково. Той е проектиран да функционира като Национален пещерен музей, научно-изследователска лаборатория и база за обучение на педагогически кадри. Националният пещерен дом не носи официално името на видния наш спелеолог Петър Трантеев, въпреки че за това има отдавна решение на Пленума на БФПД (1979г.). Единственият сега функциониращ Музей по спелеология и българския карст в гр. Чепеларе (от 1983г.) има през периода регионално значение. Музейната сбирка (от 1968г.) уредена в зала към читалище “Родопска искра” прераства през 1980г. в Музей на родопския карст.
От основаването си през 1958г., БФПД ежегодно провежда курсове за младши инструктори и инструктори по пещерно дело. В пещерните клубове се провеждат курсове за значката “Пещерняк-НРБ” и “Млад пещерняк”. В края на 1978г. инструкторите по пещерно дело са 678, а завършилите курсовете за значката “Пещерняк-НРБ” около 4000 човека. Към март 1978г. пещерняците, организирани в пещерните клубове в страната са 1356.
Особено внимание се отделя на тактиката и техниката на проникване в пещерите. Техниката на проникване през периода се развива динамично. Способът за спускане на рапел “Дюлфер” е заменен с употреба на такива способи, при които се използват няколко вида рогатки: “Георги Имов” (1963г.), “Пиер Ален” (1969г.), “Фамо” (1972 г.), “П. Петров” и “Рапел рак” (1977г.). В края на 60-те години започва употребата на първите плъзгачи тип “Дреслер”. Способите за изкачване също претърпяват еволюция, от първите пещерни стълби със стоманено въже и дрянови, а по-късно дуралуминиеви стъпенки (1958г.), до фабричните “Пиер Ален” (1972 г.). След конструирането и изработването на първите български самохвати “Делтра” (Хр. Делчев, П. Трантеев и В. Гяуров, 1964г.) започва използването на самохватите “Хиблер”(1968г.) и “Жумар” (1969г.) и “Дреслер” . Някои от самохватите намират приложение при самоосигуровка и като съставна част от няколкото вида полиспасти използвани при спасителни акции в пещерите. Посветено на техниката и тактиката на проникване е и първото “Ръководство по пещерно дело” (П. Недков, 1973г.). От 1974г. започва ежегодното провеждане на републикански, технически прегледи, на които пещерняците разменят информация, мерят сили за съставяне на прецизни карти, представят технически новости, стремят се по-правилно и по-бързо провеждат спасителни акции. През 1978 г. Аварийно-спасителният отряд при БФПД (официално основан през 1974г.) вече разполага с 70 спасители, значителна част от които в пещерните клубове.
Една от главните задачи на пещерното дело е картирането на пещерите в България. Картата на всяка пещера трябва да бъде не само пътеводител за бъдещите прониквачи или специалисти-спелеолози, но и един точно изработен документ придружен с научно описание.
Първите карти на параклиси и килии от Североизточна България намираме в труда на основателите на българската археология и музейно дело-Карел и Хермегилд Шкорпил “Североизточна България в географическо и археологическо отношение” публикувани в “Сборника за народни умотворения, наука и книжнина” (1892, кн. VІІ и VІІІ). Макар и малки карти на карстовите райони с означените върху тях пещери, губилища и пропасти намираме в една друга книга на братята чехи “Природни богатства из Българско. Кражски явления”, 1900. Картата на пещерата Топля при с. Голяма Желязна съставена от Илия Стоянов-асистент при Университета е приложена към труда му “Принос към предисторията на България-пещерата Топля при Горна Желязна” публикуван в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”,1904, кн. 2.
В многобройните трудове на неуморимия български археолог Р. Попов най-ранната карта на пещера се намира в публикацията му “Малката пещера при Търновския дервент” в списание “Естествознание”, 1911г., кн. 3 .
Значителен принос към картирането на пещерите, има известният български географ Жеко Радев. Изследвайки карста в Западна Стара планина той картира 12 пещери и ги отпечатва в една своя монография “Карстови форми в Западна Стара планина” ,1915г.
Зоологът Иван Буреш картира някои български пещери, но не ги публикува.
Ненко Радев, един от близките помощници на академик Буреш, започва да печата и първия каталог на българските пещери, от който излизат две поредици в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”, кн. 12/1926г и кн. 13/1928г. Твърде добре подреден, съдържащ 16 пещери, с добро изложение на особеностите, специализирано на фауната, каталогът би могъл след време да излезе в самостоятелна книга, но преждевременната смърт на автора прекъсва тази възможност
Друг от помощниците на академик Иван Буреш-д-р Ненко Атанасов, отпечатва карта на пещерата Долната мааза при село Бяла в “Известия на българското пещерно дружество”, 1936г., кн. 1, а по-късно и плана на Съева дупка. Доктор Нено Атанасов е най-точният картировач от старите изследователи. Той има и много непубликувани карти на пещери.
През 1928 г. излиза трудът на хидрогеолога инж. Павел Петров за Голямата водна деветашка пещера в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”, кн. 13/1928г и кн. 14/1929г. Павел Петров изследва и Темната дупка при гара Лакатник и съставя карта. Неговото изследване е публикувано в т. І на “Известия на българското пещерно дружество”.
В архива на БФПД се намира и една карта на пещерата Бачо Киро, изработена от инж. Радуш Радушев през 1934 г.
До преврата на 9. ІХ. 1944г. това е една част от малкото на брой карти на българските пещери.
В резултат на ентусиазма на придошлите млади хора в българското пещерно дружество и помощта на по-възрастните са уредени последователно през 1948-1949г. две студентски научно-изследователски пещерни бригади. В първата са картирани някои пещери, между които Темната дупка, Ражишката пещера край гара Лакатник, Банковица, Свирчовица и Хайдушката пещера край с. Карлуково, пещерата Магура и др.
По време на втората бригада се картират пещерите около извора Глава Панега и Съева дупка. Научният материал е публикуван в “Известия на Зоологическия институт”. Картират се 22 пещери и малки пропасти. Само част от картите на първата бригада след съответните поправки и допълнения излезе в книгата на Петър Трантеев “Пещери-туристически обекти”, 1965г. Много по-късно са предадени от проф. К. Тулешков 11 карти от втората бригада.
Някои карти на пещери в различни краища на страната са изработени от Петър Трантеев и негови приятели и колеги през годините 1954-1958 г.
До 1958 г. има няколко лични картотеки на българските пещери. Те съдържат информация и карти за около 250 обекта.
През 1974 г. Петър Трантеев и инж. Радуш Радушев, след 8 месечен труд, поставят основите на Главната картотека на българските пещери. За основа им служи личната картотека на Петър Трантеев, съдържаща карти и описания на над 900 пещери и пропасти. Към картотеката са съставени няколко справочници и картотеки: поименна картотека, поселищна картотека, справочник на пещерите по карстови райони, справочник на пещерите по окръзи, главен списък на пещерите. Подготвена е и картотека на спелеонимите. Р. Радушев завежда Главната картотека на българските пещери до смъртта си през 1991г. С увеличаване броя на картираните пещери възниква необходимостта от тяхното райониране. Петър Трантеев пръв предлага, в своя публикация, разделянето на територията на България на пет големи карстови района (1965г.). По-късно разглежда разпространението на карста и пещерите, така както са разглеждани в физическата география (Разпространение на карста и пещерите в България, 1969 г.). През 1976г. територията на страната е разделена на четири карстови области и петдесет карстови района (Попов Вл, Карстовите райони в България, 1976). Установени са границите на спелеологичните райони и са нанесени на карта в мащаб 1: 600 000. Всеки изследван и картиран обект има свой шестцифрен кодов номер. Дело на П. Трантеев са както “Въпросника за описание на пещери”, така и знаците за картиране на пещери. Заедно с утвърдените в неговата практика знаци той предлага за обсъждане на Третата национална конференция по спелеология през 1976 и “Терминология на карста и спелеологията в България” (1977г.). На конференцията те са одобрени и стават задължителни за всички пещерни клубове в страната. На проблема на картирането е посветено и едно ръководство от П. Трантеев и Ю. Велинов “Картиране на пещери и пропасти” (1981 г.). В началото на 1978 г. списъкът на пещерите, в страната, с дължина над 1000 м. съдържа над 30 пещери.
Експедиционната дейност на Комитета за пещерен туризъм започва още през 1959 г. Организирани са първите експедиции за изследване на пещерата Каленска пещ, с. Кален, Темната дупка, с. Калотина, Лепеница, с. Ракитово. Съставена е и първата на карта на пещерата Цаконички печ, Врачанско. През есента е проведена и първата леководолазно-пещерна експедиция в Темната край г. Лакатник за изследване на сифона на Мрачното езеро (А. Денков и Т. Мичев). Първата международна пещерна експедиция през 1960 г. има за цел изследването на пещерата Понора при с. Чирен. От 10 до 14 юли 1964 г. се провежда и първият международен пещерен сбор в района на с. Карлуково с гости от СССР, Франция, Югославия, Унгария и Чехословакия. Постепенно се усъвършенства техниката и тактиката на проникването. Още в първите години започва изследването на едни от най-дълбоките български пещери : Радолова яма, с. Гинци, Джебин трап с. Градешница, Дружба с. Добростан, Голямата хумба гр. Котел, Иванова вода с. Добростан, Ледника гр. Котел, Академик гр. Котел и др.
Бюрото на Българската федерация винаги се е стремяло да не се чувствува превес на спортното проникване. Ето защо нашите пещерняци са показвали винаги своята висока класа на картировачи, изследователи и прониквачи. В повечето експедиции участвуват научни работници, извършват се конкретни научни наблюдения.
Пещерните клубове извършват комплексни и дългосрочни проучвания в отделни карстови район или пещери: Парниците, с. Бежаново (“Еделвайс-София, 1962 г.), Духлата с. Боснек(“Академик”-София-от 1965 г.), Триградски район (“Студенец”-Чепеларе от 1965 г.) гр. Котел (“Академик”-София от 1965 г.), в пещерата Темната дупка и Свинската пещера, гара Лакатник (“Планинец”-София, 1966г.), Тошова дупка, Враца (“Академик”-София, 1968г.), Душника с. Искрец (“Академик”-София от 1968 г.), с. Габаре (“Академик”, 1968 г.), комплексно етапно изследване на Магура (“Академик”-София , 1969г., ), района на Ломовете (пещерен клуб “Буйна гора”-Разград, 1975-76г.). Много клубни експедиции се провеждат със специалисти от: Зоологическия институт-БАН Окръжните: исторически музей, Комисия по защита на природата-БАН, Географския институт-БАН и Висшият минно-геоложки институт. Пещерен клуб “Академик”-София заедно с Научно-експедиционният клуб-Юнеско провеждат комплексни експедиции “Славянка-71”, “Странджа” (през 1975, 1976 и 1977 г.) , за изследване на нишите, надписите и гравюрите при с. Царевец, Врачанско (от 1979г.) и другаде.
През 1976 г. БФПД по идея на П. Трантеев, се поставя началото на постоянно действащата републиканска експедиция ”Пещери и история на България“. Тя има за цел не само изследване на пещерите свързани с нашата история, но и възпитанието на младите български пещерняци в дух на патриотизъм и родолюбие.
Федерацията организира и експедиции за комплексно изследване българските пещери и по договори с институти и други държавни организации. През 1975г. за изследване на пещерата Магура с Научно-изследователския проектантски институт по градоустройство и архитектура и съвместно с Националния институт за паметниците на културата (1975 г.), на Дяволското гърло (1976г.), на пещерите в Разградски окръг по договор с Окръжен исторически музей- гр. Разград (1976-77г.) и др.
До края на 1979 г. са организирани от БФПД 17 международни експедиции и 5 международни пещерни сбора с участието на 133 чужди гости от цяла Европа. През периода федерацията провежда над 60 републикански пещерни експедиции в карстовите райони в страната. Ако клубните експедиции в първите години могат да се изброят на пръсти, то в годините до края на 1979 г., всяка неделя в българските пещери има по няколко експедиции, прониквания, тренировки…
Българската федерация по пещерно дело и пещерните клубове участват по покана на свои колеги, както и организират и провеждат експедиции в експедиции извън страната. По-значителни са експедициите за изследване на едни от най-дългите и най-дълбоки пещери и пропасти в света: Крим (1965г.), Айсризенвелт (Австрия,1968г.), Оптимистическая и Голубые озера, Украйна (Академик-София, 1967 и 1969г., 1971г.-Градска секция по пещерно дело-София), Снежна, Западни Татри, Полша (1968г.-по покана и 1969г. експедиция на БФПД, 1976г.-Еделвайс-София и др.), Гуфър Берже- Франция(1969г.-Планинец-София), Пиер Сен Мартен (1973г.-Планинец-София), Франция Сплуга де ла Прета и Микеле Гортани,Италия (Градска секция по пещерно дело-София, 1979г.) и др.
След постановление на Министерския съвет от 1960 г.(№205/25.VІІІ.1960г.) започва благоустрояването и на първите пещери в България. Обявени са първите пещери-национални туристически обекти: Магура, Понора, Леденика, Рушовата, Съева дупка, Темната дупка-г. Лакатник, Карлуковския карстов комплекс (9 пещери), Лепеница, Моровица, Бачо Киро, Куманица, Леденицата-Смолянско, Леденика-Котленско, Орлова чука, и Духлата. С Министерско разпореждане за развитие на пещерния туризъм (№ 26/31.І.1964г.) на Българския туристически съюз се възлага експлоатацията и стопанисването на пещерите в НРБ. До края на 1979 г. са благоустроени и открити за посещение пещерите: Магура (1961 г. ), Леденика (1961 г.), Бачо Киро (1964г.), Снежанка (1966 г.), Съева дупка (1967 г.), Орлова чука (1970 г.), Дяволското гърло (1977 г.).
Проучването на пещерите в България е поставено на здрави основи, за което говорят и цифрите. В Главната картотека на българските пещери, в края на 1979г., има карти и научна документация за над 2800 пещери. Това е резултат от себеотрицателна научна работа, често пъти при най-трудни условия-газене в ледено студена вода, шеметни пропасти, опасни каменопади, стотици метри пълзене, понякога в тиня и кал.
Съставила: Владимира Трантеева-Митева
* Историята обхваща периода на развитието на пещерно дело и спелеологията в България до края на 1979 г.
Литература:
Трантеев П, Пещери-туристически обекти, С, 1965
Трантеев П, В. Георгиев, Тайната на пещерите, С, 1968
Делчев Х, В. Георгиев, Преглед на биоспелеологичните изследвания в България и бъдещите им проблеми-В: Сб. Доклади на спелеоложката конференция, 1976, БАН-БФПД, С, 1977, с. 82-85.
Трантеев П, К. Косев, Пещерите в България, С, 1978
Трантеев П, Картиране на пещери и пропасти, С, 1981
Трантеев Б, Четиридесет години под земята, С, 2005
Източници:
Архив на Българското пещерно дружество
Архив на Българската федерация по пещерно дело
Архив на научно-изследователската комисия при алпийска секция на ДСО “Торпедо”
Дневник на научно-изследователския колектив “Млада гвардия” при българското пещерно дружество (1948-1950 г.)
Тодорова Ст, История на пещерното дело в България, ВИФ, 1979, рец. П. Трантеев
Личен архив на Петър Трантеев
Личен архив на Боян Трантеев
